напред назад Обратно към: [Христо Ботйов][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



IV


Но наближил хайдушкият и хъшовският сезон, жегата била убийствена в крайдунавските градове, прахът излизал като от пещ, мътната дунавска вода миришела на всякаквн нечистотии... А Балканът? Неговите дебели сенки, бистрата му и студена като лед вода, божественият му въздух, байракът, потерите, печените агнета, най-после светата идея и златната надежда карали момчетата сън да не спят, да сънуват и бълнуват Агликнна поляна, Вратника, Чемерина, Марагидик и други балкански сборища. Нито им се яло, нито им се пило, нито се пък на работа захващали. Не е шега. Тая година беше знаменитото за хъшовете лято - 1868 г.

- Язък, пропаднахме, засрамихме се, останахме в тая пуста Влахия - да ни ядат въшки и да се кланяме на влашхнте жандарми! - говорели те. - Тефтерът на Хаджи Димитра се изпълнил вече, както говорят, где ще ние да отидем, под кой байряк ще да се запишем? Ето на, лятото се минува вече, месец и нещо остава до богородични пости! Дядо Жельо отиде и пропадна... Няма и писаря му.

Дядо Жельо и писаря, който не е друг никой освен нашия герой, действително ги нямало по това време в Браила между своите момчета. За да поздравят Балкана по-тържествено, за да дадят страх на неприятеля, те намислили да заминат с Хаджи Димитра и Караджата. Кроели да извадят една чета най-малко от 500 души момчета, с която да се вмъкнат в България през Делиорман, около Тутракан. Момчета имало доста, но най-главното - оръжия липсували. Николай М. Тошкович от Одеса, с кантората на когото са запознати вече читателите, когато описвахме Ботйова в тоя град, имал около 3000 и повече пушки, купени нарочно за въстание в Вългария. По настояването на Ботйов, че той се познава с Тошковича, че има надежда да се вземат пушките, ако не всичките, то поне няколко стотини, заедно с дяда Желя заминали за Одеса в началото на юли същата година. Войводата и писарят много прага изтрили, на мнозина се молели, казвали, че идат от страната на хиляди юнаци, готови на Дунава; че народът в България ги чака с отворени ръце, но нищо не помогнало. Тошкович, когото отделяла пропаст от понятията на двамата почтени делегати, пукната пара не давал за всяко движение и работа, което ставало без волята на государ-императора. Той чакал онова щастливо време, когато запеели казаците.

И така нашите хора се върнали из Одеса с празни ръце и с убит кураж. В тяхно отсъствие се получила телеграма в Браила от войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа, която канела, разбира се, условно, дяда Желя, Пехливанина и Ботйова да тръгват вече през Дунава. "Да се видим на Агликина поляна" 1, свършвала депешата. Покойният Пехливанин, който се намерил в Браила да чака своите другари из Одеса, получил телеграмата, но се отказал да тръгне без дяда Желя и без Ботйова, за което бил в правото си. Когато Жельо се завърнал в Браила, то той обявил своето намерение на браилските по-богати и патриоти българи, които се завзели според силите си да му стъкмят четицата. Приготовлението било още в своето начало, когато румънското правителство било сериозно заплашено, че позволява на разбойниците да се въоръжават в неговата земя и минуват в империята. Причината на тая строгост била, че Хаджи Димитър и Караджата със своите 125 души юнаци правели вече първа битка между Саръяр и Караесен (7 юли). Браилските власти подирили закъснелите другари на Хаджи Димитра, които лесно сполучили да напипат при заварено престъпление, като готвят едно-друго. Дядо Жельо, Пехливанинът и мнозина още от първа ръка момчета били хванати и затворени на минутата. Подбрали и нашия герой. Той се отървал със своите дълги коси, като казал, че е член на българската театрална трупа под директорството на професор Войникова!

По тоя начин той не можал да види тая година Стара планина, кривото хайдушко хоро, байряка и боя, негови горещи идеали, за които останал в Румъния, за които бълнувал деня и нощя. Той си бил приготвил вече дрехите, цървулите, един револвер и други още принадлежности. Бил се приготвил вече да |мре, направил и своето завещание към родителите си, което се състои в песента "На прощаване в 1868 година" 2:

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин...

и пр.

Где, как и при какво положение и състояние на духа се е написала тая песен, Киро Тулешков, деветгодишният неразделим приятел на Ботйова и неговият съучастник във всичките неволи, ни обажда обстоятелствено... "Един ден аз отидох на българското кафене Стара планина и го заварих седнал до една маса, вдълбочил се и пише - разказва Тулешков в своите неиздадени мемоари. - Приближих се до него и го попитах какво драще, а той нито главата си дигна да ме погледне, нито ми отговори. Оставих го спокоен и седнах настрана при друга маса. След няколко минути той престана да пише и си дигна главата. Като ме съгледа, поздрави ме и ме попита кога съм дошел. Повикна ме при себе си и почна да ми чете стихотворението "На прощаване", което каза, че написал в кафенето, като ме питаше харесвам ли го. "Аз съм уверен, продължи той после, че щом освободят дяда Желя, то ние пак ще да можем да преминем. И ти ще да дойдеш ли с нас?" Отговорих му, че няма се върна от думата си, никога няма го оставя. Разговорът ни се продължи около половина час. Той се прозява, протяга и най-после ми каза: нямал ли съм някоя пара да му дам назаем, защото два деня ставало, как не бил хапвал, а нощно време спял по пейките на кафенетата. Отговорих му, че и аз страдая от същата болест. "Тогава не можеш ли да отидеш и намериш поне една топка" (хляб по хъшовски), каза той засмяно и пак се наведе да продължава своята песен. 3

По-напред, преди да ходи той в Одеса с дяда Желя, имал един скандал в браилската градина, който се състоял в следующето. Заедно с И. Кършовски се разхождали в градината, гдето имало и няколко души турци от многобройните в Браила гемии. Като преминали край една група от тия последните, Ботйов горд и надменен, с вирната глава и с дълги до рамената коси, както казахме вече, и като ги изгледал кръвнишки, с който поглед искал да излее всичката си ненавист, която храни към тяхното племе, един се обадил и казал:

- Тоя кяфирин кому продава чалъм? Поп ли е, какъв дявол, но не прилича на влах.

Ботйов, който чул и разбрал тия думи, не искал да ги прегълне. Преминал покрай турците втори и трети път, пак ги изгледал, пак същите докачения от тяхната страна. На третия път взел отдалеч още пясък в кривача си, който хвърля на турчина в лицето, като го и напсувал в същото време. Турците, които били повече от десетина души и които го разбрали, че е българин, нахвърляли се върху му твърде яростно. Той беше човек здрав и физически, разбирал и от пехливанство, както го видяхме в село Задунайка. Едному ударил мущра, другиго плеснал, трети блъснал, а четвърти хваща за гръкляна, който примира и пада на земята. Друг един турчин се затичва, грабва един остър камък и посяга да удари Ботйова по главата. Той отърва из ръцете му камъка и него самого стоварва по главата, който така също полита да пада. Турците дохождат до последно отчаяние, нападат по-смело, Ботйов се изскубва от ръцете им и иска да бяга, но един от тях го хваща за палтото и се влече подире му. Той ще го съблече, но мисълта, че няма друго, спира го още от тоя риск.

Българи, власи и гърци, които се намирали в градината, обикалят арената и само по себе си се разбира, че симпатиите им са за нашия нападател. Те го насърчават и съветват да съблече дрехата, което и направя. Турците следват още да го гонят, но той сварил и се бутва в кафенето на Сима, наш българин, и като такъв, няма нужда да казваме коя страна е държал. Противниците му чакат пред затворената врата на кафененцето, блъскат, дигат шум, викат полиция и не се вижда, че ще се помирят, защото двамата им другари лежат още в градината. Работата взела дебел край, трябвало се предпазливост. Дордето турците и полицията, която успяла вече да дойде на мястото, се разправяли и споразумявали, някой си дядо Иванчо, волентир от севастополската война, извадил едни ножички, остригал дългите коси на Христа, дал му своето палто и му казал да се не мае.

- Да не е тоя? - попитали жандармите, когато се подал от кафенето Ботйов.

- Не! Оня прилича на поп - казали турците. Така евтино отърван, Ботйов се затекъл и се мръднал в печатницата на "Дунавска зора", в писалището на Войникова, когото нямало в това време. Полицията, като имала отметки, че човекът с попската коса се навъртал в тая печатница, ке се забавила да я нападне. Тя се придружавала и от драгоманина на турското консулато. Ботйов одраскал: и оттука и се скрил в тавана на българското училище, което било в един двор с печатницата и в което нямало ученици по причина на ваканциите. Около четиридесет деня той останал скрит, дордето го забравят комисарите.

Пуснали Желя войвода от затвора, макар и наскоро, но работите се обърнали така, щото птиче не можело да прехвръкне през Дунава, а не и чета. Хаджи Димитър със своите двадесет и четири души смели другари бил погребан вече на върховете на Бузлуджа. Настанала реакция и униние в средата на хъшовете, изчезнала вече братска любов и духовни свръзки, онемяла славата на Стара планина, гладът и голотията се представили с всичката своя свирепост, нещо, което по-напред не било забележено в такава остра форма. Всеки си потърсил гечинмека във влашката земя, всеки забравил буковата сянка и байряка и се помирил с всичките наредби и закони на Румъния. Едни станали градинари; втори отишли по мошии; трети керемидари; четвърти задигнали стомните с бозата и така нататък. Ботйов се видял в скоро време оставен от любимите нему хора и другари. Не можел той да предприеме ни едно от техните занятия. То би било голяма несправедливост да утвърждаваме, че като е имало в Румъния прехрана за хора от най-долня и проста ръка, хора като Ботйова са можели да останат на улицата. Напротив, в Румъния по онова време е имало по-голяма кариера за българите, отколкото в собственото им отечество. Достатъчно е да си припомним само имената на Христа и Евлогия Георгиеви, роднина на Ботйова; дядо Маринчо Бенли; Стефан Берон; владиката Рашев, Грудов; Станкович; Колони и др. много, които от прости чирачета бяха заминали степента на чокои. В Браила много търговски къщи го канили да им стане писар, но той все отказвал, считал го за унижение на своето достойнство и на идеите си да се помири и слугува на ония, които считал, че трябва да се унищожават и преобърнат в хайдути.

Останал гладен сред улиците на чуждия град, без никакви надежди за бъдещи идеали, той си решил да вземе такава работа, която никак не го стеснявала и която можел да зареже, когато му скимне. Войников готвел трупа от любители да замине за Букурещ, за да даде "Покръщението на Преславския двор" на букурещката сцена. Най-голям интерес имал той да тури на ръка и Ботйова. Последният се съгласил, но поискал да му даде Войников някоя и друга пара да си купи дрехи и заприлича на човек малко, защото ония, които имал на гърба си, отдавна били излезли от употребление, Практичният Войников се съгнал от най-напред, не му давала ръка да брои на Ботйова напред пари, защото го познавал горе-долу от коя е пасмина. Но като го уверил и дал честно слово, че ще си изпълни задълженията да отиде до Букурещ, дал му стотина-двеста франка. Очевидци разказват, че тоя ден по браилските улици подир Ботйова вървели 7-8 души хъшове, понеже го усетили, па и той сам им се похвалил, че има пари. Успял да си купи само един кат дрехи, които пазарили и избрали няколко души; а останалите пари се раздали по приятели и съчувственици, така щото на другия ден той бил пак без пет пари в джеба.

Отишли любителите в Букурещ, но нямали чест да дадат представление. Румънското правителство, насилено и бомбардирано тогава с ноти от В. порта по причина на Хаджи Димитра бояло се от всеки българин, особено от различни трупи, любители и дружества, така щото запретило на Д. Войникова да дава каквито и да били пиеси. Разбира се по само себе си, че трупата от любнтели, хора практични и скромни, пръснали се да си търсят гечинмека, а нашият герой останал в Букурещ, сред улицата. Потърсил той тогова и оногова от хъшлаците, с които се запознал преди няколко месеца, както го видяхме; обиколил хотел "България", "Габровени" и "Трансилвания", но няма никого, все хора непознати и чужди. Неговите познайници, в това число и Хаджи Димитър, били изядени вече от балканските орли, спуснали своята лепта върху народния жертвеник.

Ходил ден, ходил два и повече, а никъде няма среда като за него, не може да срещне хора, хора от неговата черга, сиромаси, голи и боси, които били билка на неговите рани. Жив бил още по онова време Христо Георгиев, негов съотечественик и роднина, парите на когото излизали на милиони; който хранел и поддържал стотина западнали и негови служители: който би приел и Ботйова с отворени обятия и го би направил човек, в съвременна смисъл на тая дума, и пр., и пр. Но кой е Христо Ботйов? Можел ли е той да бъде човек? Приличал ли е той на другите? Възможно ли е било да стане той пръв писар на Христа Георгиева и да забрави и презре своите любими хора? Нека читателите съдят на основание на казаното дотука за него, а ние ще да продължим да нареждаме фактите из собствения му живот.

Той не попитал даже где живее Христо Георгиев, не знаел улицата, в която се намират неговите палати. Срещнал се в Букурещ с някого си Христа Карловченина, такъв тънък гурбет, около когото с огниво да цъкнеш, дрехите му ще да се подпалят като суха прахан. Когато станала първата среща, Ботйов не бил ял от един ден, а Христо - от два.

- Ако си българин, братко, и ако знаеш какво ще да каже сиромашия, то купи ми един хляб! - казал Христо Карловченинът и задръстил със сълзи своите хлътнали очи. - Не се умира, господине, душа кучешка, а то хиляди пъти би бил по-благодарен.

- Знаеш ли где се продават и купуват тука вехтя дрехи? - бил отговорът на Ботйова.

- Ей тука близичко; преди една неделя си продадох балтона - отговорил с очарование Христо Карловченинът.

Това били първите обяснения между двамата Христовци, единът калоферец, а другият - карловец. Отишли на стария пазар, Ботйов влязъл вътре в един еврейски дюген, затулил се между разнообразлите дрипи и попитал евреина: колко цванца ще да даде за всичките му дрехи, които са по гърба му.

- А ти нима гол ще да останеш? - запитал евреийът зачудено.

- Ще да ми дадеш едни по-стари, а остатъка на парите ще броиш - отговорил нашият.

Лесно се съгласили. От еврейския дюген двамата Христовци отишли право на една мизерна гостилничка, гдето хапнали и сръбнали братски. Наближило да се мръква, да се прибира всеки в дома си, нашият Христо казал на чуждия Христа, че е време да намерят някое сиромашко ханче, гдето се плаща най-евтино, като го попитал в същото време дали не знае там наблизо подобно заведение.

- Не зная твоя милост дали ще да приеме, но аз си имам ятак, без да плащам пукната пара - казал Христо чуждият след едно малко заекване. - Това място е една опустяла воденица без врата и без сайбия, в която правели някога си брашно за фиде.

Нашият Христо се съгласил и тръгнал подир своя адаш в тъмната нощ. Преминали чаршията, влезли в най-тъмната на града махала, изминали и фабриките, оставили вече Букурещ на няколко крачки зад гърба си, а няма още безплатната квартира.

- Още малко, още малко, дойдохме вече! - бъбрал чуждият Христо в отговор на нашия, който захванал да се безпокои.

Дошли най-после до пустото здание, което тъмнеело още по-страшно от нощния мрак, а вратата му зеели, свободни и достъпни за всекиго, за всичките нощни гадове и животни. Сам Ботйов разказва, че като наближили да влязат, чувало се отвътре отчаяна разпра на кучета, събрани от разни махали на нощно спокойствие, които не можели, да разделят помежду си кьошета. Когато пристъпили през прага, Христо Карловченинът им направил приличните забележки, като въртял в същото време наляво и надясно с една цепеница. По-учтивите и по-дисциплинираните подгънали опашки и дали отпор нанавън из вратата, а една бяла кучка, която завзела най-почетното място, един напълнен сандък със слама, гдето бил собственият покой на Христо Карловченина, турила се в опозиция. Без да стане от мястото си, което била вече затоплила, следвала да лае на тревога и заявявала своите права чрез очите си, които блещукали в нощната тъмнина като два запалени въглена. Христо Карловченинът, като по-домашен и по-фамилиарен в заведението, взел нападателно положение, пуснал в ход цепеницата и скоро превзел позицията, а конкурентката му одраскала из вратата и там наблизо по поляната апелирала към стихиите със своя тънък и пронизителен глас.

- Пущината, всяка вечер ми прави тия главоболия - прибавил Христо Карловченинът и поканил нашия Христа да се успокои вече.

В един сандък от брашно или от друго, напълнен със слама, сено и други парцадаци, легнали двамата Хрйстовци и подир няколко минути сладко-сладко заспали! За завивка им служели техните собствени дрехи, за възглавница - едната им ръка, а за постелка - сламата и сеното, както казахме. Зданието, като всяко пусто, без врата и прозорци, стените му и покривът били покрити с паяжини, а подът му постлан с една педя боклук и нечистотии. Туй, гдето го казват Дървеници, бълхи и други от тяхната пасмина животни обитавали и царствували в апогеята на своето величие. Тая воденица сега не съшествува вече. Ние ходихме лично да я търсим, показаха ни само семта й, гдето са въздигнати други нови здания. Това място е от североизточна страна на града, близо до табашката махала.

От месец октомври 1868 г. до месец февруари 1869 двамата Христовци са живели в тая воденица, гдето са се прибирали вечер късно за спане, а заран рано, щом се е зазорявало, тичали в града да влязат в някое хъшлашко кафене или кръчма - да си огреят вкочанясалите крака и ръце. Тая епоха от мизерния живот на нашия герой, без преувеличение може да се каже, е най-отчаяната и критическата. Не е било ден, не е било два, а цяла зима, остра като калъч, със студове и мразове, и карпатски ветрове, а той гладен по два и повече деня, гол и бос, с разбити идеали се е влякъл като пребит из разкошните букурещки улици. Казахме вече на няколко места, че той е теглил от своите строги понятия за достойнството на човека, за несправедливостта в света, с която веднаж завннаги решил да се не помирява. Доволно бе от негова страна само едно желание, и той можеше да има топла стая, хубави и чисти дрехи, човешко ядене и питие, нравствено и физическо спокойствие, а не да спи с кучетата в пустиите и развалините, гдето не приемал да стъпи и последният букурещки пияница и просяк. Но Ботйов е това, а не друг някой. Човекът се решил да разваля и да уннщожава щастливи, а да облагодетелствува поробени и презрени - прочее, той сам трябвало да бъде презрян, сам да показва примери на жестока злоба и ненавист на заклетите врагове на человечеството!

Тяхното жилище във воденицата пораствало и се намалявало периодически от членове голи българи, от техния еснаф. Едии път оставали трима, после четирима, петима, а сетне пак двама с Христа си оставали. Новодошлите нямали кучешката душа на двамата Христовци да им се тракат по цяла нощ зъбите и да отмаляват от стискане и прегъване. Дневната храна се добивала по няколко пътя, от които по-главните били следующите. Христо Карловецът притежавал два занаята: да играе на билярд, от която игра ако не всякога, то повечето пъти можел да спечелва по два-три бана, които били общо достояние. Вторият му занаят бил да купува за по десетина пари нещо и да дава по-голяма монета: като цваниц и пр. Когато вземал на ръката си парите да ги брои, така устремително ударял с едина си пръст едни или два бана, щото се спирали под ръкава му чак до лакътя. После заявявал, че парите са ексик, и дюгенджията, който бил далеч от всякакво подозрение, защото всичко отпреде му се вършело, дотъкмявал сумицата. И Ботйов от своя страна не стоял със сгърнати ръце пред жестоката борба на глада, и той се мърдал. Нарочно отивали понякога да ядат на някоя гурбетска ахчийничка, гдето той икономисвал под дрехата си било хляб, било лъжици, фърколица, пията, нож и пр. ахчийски принадлежности, а после ги оставяли депозит на някой верен българин!

Той ходел и в букурещкото българско читалище "Братска любов" да чете вестници и книги, гдето никой не обръщал на него внимание, гледали го като един от стотината българи емигранти, които пълнеха по онова време румънските градове. Свивал се в едно кьоше, навеждал очи и чел, без да се казва кой е и да се препоръча някому. Вижда се работата, че мизерията, която го е блокирала от всяка страна, дрехите по гърба му и окъсаните му обуща, които зяпали като ламя, произвеждали са известна скромност и срам. Трябва да кажем и това, че Ботйов е обичал твърде много да се носи чисто и прилично, с бяла риза и с черни дрехи. В това отношение той не прилича на хората с неговите идеи и принципи било в Русия, било другаде. Веднаж, когато имало в читалището високи посетители със самурените кожухи, той откачил на едного палтото, което изпукало на гърба му, и станал невидим към воденицата. Една нощ само се загънали с тая топла дрешка, защото по-скоро трябвало да се продава.

- Тая нощ все чорбаджийски манджи и топли соби сънувах - казал Христо Карловецът на заранта, когато трябвало да се прости с шубата и да остане пак със своите голи лакти.

Шубата била променена с едно старо и охлузено палто, което Ботйов облякъл. Случвало се да няма той панталони и това палто, което било до земята дълго, изпълняло длъжността и на панталони. По бели гащи, ботуши до коленете и палтото отгоре - никакво подозрение не можело да се възбуди, че съществувало криза в тоалета, свободно ходел той по "Поду могошой". Един път, когато бил в залата на читалището, гдето имало невиносима горещина от собата, един аристократ забележил на Ботйов - защо той е дотолкова грубиян, та не си хвърля миризливото палто? Ботйов навел глава и излязъл без всякакви критики, но задигнал галошите на аристократа, които дал да носи другарят му Христо, който бил останал съвсем бос. Когато замръквали във воденицата гладни от целия ден, нашият Христо, комуто не се спяло, обикалял около стените и декламирал разни стихове, като се прозявал от време на време, псувал и се смеел.

- Ти не правиш добре - се обаждал от време на време чуждият Христо да прави бележки на своя съжител, който не лягал като него в сламения сандък. - Многото говорене и ходене твърде удря на глад. Ако искаш да се рахатлъндисаш, легни си като мене и се замисли все за големи работи, уж че ти ги правиш. Няма да усетиш по тоя начин как ще да заспиш.

Ботйов бил на противното мнение по тоя жизнен въпрос. Със смях, с горчиви подигравки и иронии искал той да убие своето отчаяно положение.

- Ей, Христо, да ти е сега един печен свински кебап, както го правят по нас в Карлово и Калофер, отъркалян в кайдисан лучец, насолен с чер пипер и захлупен в саханче! - говорел той, на своя другар, който се мъчел да спи в сандъка. - Па една препечена питка, пресеена през тънкото сито и остъргана по краищата, и бъклицата да се мъдри до коляното ти като млада булка! Олеле, мале, че зъб им бих ударил! Ами, Христо, я слушай: помисли си сега, че на скарата се пекат няколко пресни скумрии и ти режеш лимона на две части да го изцедиш отгоре им.

- Моля ти се, адаш, за вслчко хортувай, само лимон недей споменава, че устата ми се напълниха с лиги, дращи ме нещо в корема - отговарял сиромах Христо, комуто ченетата се били сключили от глад.

Това давало повод на Ботйова да се смее в тъмнината и шегува; но смехът му бил горчив и свиреп. Една вечер, когато обитателите на воденицата си били легнали гладни и сънували топъл хляб и карначета, пред вратата на зданието се чули стъпки от хора и човешки глас, нещо необикновено и ново.

- Драги, аз ме е страх да вляза в това здание, вертеп на дяволите! - бърборел непознат женски глас.

- Ох, душице, как смееш да се боиш ти, докато съм аз при тебе? - се обадил мъжки глас, в който звънтяло и решнтелност, и отчаяност, и страст, и смес от любов.

Непознатите, само двама, влезли във воденицата, преминали покрай сандъка на нашите приятели и се спрели там наблизо до стената. Целувки, мляскания, ах и ох, обяснения в любов, думи пламенни и страстни и пр. били пуснати в ход и чути от нашите двама Христовци, които мълчели убийствено и чакали по-положителни разяснения.

- Драга, дордето се съмне, има още година - казал мъжкият глас. - Може да изгладнеем. Хайде ти постой тука, а аз да се спусна набързо до първата кръчма и взема едно-друго за хапване.

- Ох, да се не събуди пустото дете на коконата! Ще да полудей да ме вика и търси... Боже мой, какво ще да правя? - говорел женският глас нерешително и двусмислено.

Няма нужда да хвърляме светлина върху непознатнте двоица, които и така читателите са разбрали, че не са интересни, нямат отгоре си нищо романтично: слуга и слугиня, каквито има в разкошния Букуреш, с хиляди, откраднали се от надзора на своите господари и дошли в пустото здание да прекарат насаме няколко щастливи минути, без да знаят, разбира се, за високото присъствие на нашите хора. Кавалерът настоял на своето и се затекъл там наблизо да вземе нещо за хапване; а дамата останала да го чака в разтреперано състояние. Почнала тя да си говори сама на себе си, да се стряска от всяко скръцване на мишките и да подозира стените, а нашите хора, които разбрали всичкия драматизъм на работата, с пипане се споразумявали дали не е време да излязат от пасивност. Христо чуждият хакал с ръка наш Христа да му иска съветите, а тоя последният му взел ръката и я натъпкал в устата му, което значело: да чакат, дордето дойде кавалерът с хапването, и тогава да направят постъпки. Последният не закъснял. Щом той сложил едно-друго на земята и поканил Долцина Тобоска да хапне, Ботйов се изправил на ръцете си и изревал колкото се може на влашки: "Бре, кучи синове, какво търсите тука? Дръжте, жандарми!..." Нещо като светкавица се премърчало на вратата и нищо повече. Удрянето на четири пети от земята приличало на четири конски крака.

- Ох, господ живот и здраве да ви дава, добри хорица! Либете се, вземете се, челедта ви да се плоди като звездите на небето - казал Христо Карловченинът и изскокнал из сандъка като лев да отиде и обира баберки върху мястото на престъплението. - Христо, аратлик, я ела да видиш! Цял хляб, стъкло с вино и нещо завито в книга, което прилича да е кокошчица - продължил той.

Всичко това било истина. Двамата адаши хапнали и сръбнали богато, като на заговезни, и на всяка дума благодарили на виновниците на тържеството. Като съмнало заранта, те намерили още: един калпак, галоши и шал, които същия още ден икономнсали на еврейския дюген.

Неумолимата съдба завидяла на живота на двамата Христовци, вмъкнала се помежду им и успяла да отвори зинала пропаст на техния другарлък. Една нощ, нощ тъмна п свирепа, студ и мраз - камък и дърво се пукало, букурещките кокони и чокои го считали за риск и героизъм, който от тях се решавал да отиде с купето си до "Theatre national". Нощта била между Игнажден и Рождество Христово, двамата другари спели по обикновеному в пустата воденица. По петляно време било, когато нашият Христо се събудил от необикновена глъчка.

- Кой съм аз бре-ее! Кой съм? Наполеон има да ми дава хиляда минца... Цар Александър ми праща писмо да се оженя за дъщеря му, султанът ми иска прошка, ама да има да взема!... Кой съм аз, кой съм! На караул!... Удряйте!... - викал човек из воденицата толкова нависоко, щото разбудил и кучетата от ближната табашка махала.

Тоя глас бил на сиромах Христа Карловченина, верния съжител на нашия герой. Думите му показват, че той бил изгубен вече за тоя свят: полудял. Щом Ботйов го чува, отива, та го намира в мърчината и почва да го утешава и смирява с другарска нежност да млъкне и да си легне, да не чуе полицията, като го уверявал, че тук няма нито Наполеон, нито Александър, а само другаря му Христо.

- Караул! Тичайте, че къщата гори!... - викал нещастният Христо, а после паднал в несвяст и заспал.

Заспал и Ботйов подир няколко часа, но като се разбудил заранта и потърсил Христа, намерил му само дрешките, съблечени сред воденицата, а него нямало, изхулил се като змия от своята пролетна риза. Надникнал, из вратата и видял Христа, че тича по замръзналата земя гол-голненичък, както го е майка му родила. Достигнал го Ботйов, грабнал го през кръста и го донесъл на гърба си пак във воденицата, а той се чупи и крещи, като че го носят на касапница. Ботйов се моли и го прегръща. но сиромахът бил далеч вече да разбира от подобни нежности. Принуден бил вече нашият герой да излезе официално, да изкара наяве тайното жилище - воденицата,-- само и само да спомогне на своя нещастен другар. Оставил го във воденицата и се затекъл до в града да събира помощ и му помогне. Най-напред хлътнал в магазията на някого си богаташ българин - Станкович. Със скрита гордост, с презрение и с явно унижение той разправил накратко хала на своя другар и помолил богаташа да му спомогне с някоя пара или с влиянието си да спаси една млада душа. Станкович се изсмял през рамо и му посочнл вратата.

- Да бъдете проклети, зверове и разбойници! Змия да се вие в пълните ви със злато сандъци!...- казал той и си излязъл.

Успял да събере само няколко хляба, един-два цванца и едно старо палто, които му дали от познатите кръчми и с които се той върнал скоро във воденицата. После няколко деня, една заран, той се надвесил над Христа, хванал го за ръката - студена; послушал го - тих и мирен; съзрял му ушите и носа - изгризани от мишките! Простил се сиромах Христо с всичките световни блаженства. Ботйов изтървал няколко сълзи над мъченическите му останки и отишел да съобщи на надлежното място. На другия ден една проста каруца, един кон, един талигаджия и един пиян поп влизали в гробищата на болницата "Колентина". Скоро-скоро, надве-натри, запъпрали те покойника и си тръгнали, без да се обърнат да погледнат на странника, който обнколил два-три пъти гроба с наведена глава и прибирал с ръце пръстта. Тоя странник бил Христо Ботйов... А за покойния Христа ние не знаем повече подробности, що за човек е бил той и с какво минало?

 


1 Гледай книгата "Четите в България".

2 Погрешно е казано в изданията на Манчева "1879" г.

3 Тук му е мястото да забележим, че всяко Ботйово стихотворение си има своята история и причина, не без повод и хамен току-така е написано, от гевезелик и нямане какво да прави. По-надолу ще говорим обстоятелствено по тоя предмет.

 


напред горе назад Обратно към: [Христо Ботйов][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух