напред назад Обратно към: [български народни приказки][СЛОВОТО]



Дарените години


През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.

- Кой хлопа? – попитал човекът.

- Ние: конят, волът и кучето.

- Какво искате?

- Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище. Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.

Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня – едно кринче овес, за вола – трици, за кучето – една голяма порязаница хляб.

- Похапнете си! – подканил ги човекът, седнал и той до огнището и хванал с две ръце главата си.

Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.

- Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра – отвърнал стопанинът, - нали за всички са отредени еднакъв брой години – колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.

Конят, волът и кучето се погледнали и почнали нещо да си шепнат.

- Чувай – обърнал се след малко конят, - ако си съгласен, да ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.

- Как да не съм съгласен! – зарадвал се човекът. – Дайте тука да подпишем договор.

Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.

 


напред горе назад Обратно към: [български народни приказки][СЛОВОТО]

 

Аз, детето! - детският портал!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух