напред назад Обратно към: [Диляна Спасова][СЛОВОТО]



История и истории - херменевтика на разказването в "Прокълнатия двор" на Иво Андрич


Отпечатаната през 1954 година книга на Иво Андрич „Прокълнатия двор“ е определяна като „дълъг разказ“ или „роман“ (Светлозар Игов). Всъщност жанровата й принадлежност може да бъде оспорвана заради сравнително малкия й обем и едновременно с това широкия диапазон на „разказаното“. Основна тема на този „малък роман“ са историите, сюжетите на хората, събрани от общия топос:

 

Прокълнатия двор

 

Романът (ако го определим като такъв) разказва и интерпретира затвореното пространство. Разказва го дотолкова, доколкото то е не само пространство, а и време, не само топос, но и сюжет. Пространството на Двора е изолирано от външния свят, то е „под карантина“ — населено е основно от представители на най-ниските социални слоеве, които са отделени от останалия свят с високи стени, за да не го „заразяват“ с порочността си. Едновременно с това то самото заразява своите обитатели с друга, нефизическа болест — лудостта. Тази „нездравост“ на Двора е обвързана и с често намеквания мотив за смъртта. Той е не само топосно, но и хроносно отделен от външния свят — понятия като минало и бъдеще губят стойност тук, на това място, което е едновременно остров и река. Всъщност сборът на тези понятия дава представата за Двора като свят и като живот — статична и динамична позиция. Но конотациите на двора и острова не носят само „негативна“ отсянка — дворът се обвързва с понятието за дом, а островът — за спасение. Както голяма част от понятията в книгата, така и „дворът“ се подчинява на общия принцип на релативността — тълкуването му има два аспекта — от една страна — като затворено, изолирано, болестно пространство, оградено от „дувари“ и от друга — като защитено, домашно простанство. Той е нехармоничен (с неправилна форма и хетерогенен състав на обитателите си) и хармоничен (със закони и правила). Дворът е едновременно недом (преддверие) и дом. Към това можем да прибавим и още два аспекта на понятието за дом в романа — дома на фра Петър и дома на Карагьоз. Манастирът също е затворено пространство, също се състои от отделни клетки — килии и се намира в близост до гробището. От своя страна домът на Карагьоз е едновременно свързан и отделен от Двора и прилича на „изоставен остров или на старинни гробища“1. Една и съща мотивност присъства и в трите топоса — двор, остров, гробище — и тя е амбивалентна.

Всъщност повествованието в романа започва не със сюжета на Двора, а с другия споменат топос — манастира. Парадоксално на идеята на целия роман, разказването (спомнянето) започва ( „отприщва се“) със смъртта на фра Петър и описа на неговите вещи. Това отделяне на вещното и вечното ( което се явява „рамка“ на повествованието), на предмет и слово също е амбивалентно — от една страна формира явна опозиция, а от друга — свързва допълващи се аспекти. Защото както словото на фра Петър, така и неговите вещи са предпоставка за памет. Вещното е и не е опозиция на вечността, предметът също има свойство да опаметява притежателя си (напр. когато Кямил ефенди сменя килията си, споменът за неговите „необикновени, изящни неща“ остава у фра Петър заедно със спомена за неговата личност). Все пак паметта за фра Петър се базира върху неговото слово: младежът си спомня неговите разкази. Те обаче са дотолкова „сакрализирани“, говоренето му е така дистанцирано от разговорите между фратрите, че младежът съзнава, че „това не може да се каже“. Тълкуването може да се разклони в: „неуместно е да се говори за това сега“ и „това е толкова стойностно, че не може да бъде повторено“. Както и да бъде разбрано, смисълът е един: „словото на стария фратер е памет и история“. Паметта и историята от своя страна са обвързани от „езиковия медиум“ на разказа (Рикьор), тоест и двете са пряко свързани с разказването. Актът на разказването, на словесното развиване на историята и историите, е ключов мотив за романа на Андрич. Повествователните единици тук са от типа „разказ в разказа“ а „повествователите“ напомнят на „хората-разкази“ в „1001 нощ“, за които разказването е еквивалентно на живот.

 

Разказването и видовете разказвачи

За героите на „Прокълнатия двор“ разказването2 е, както за Шехерезада и нейните герои, условие и доказателство за живот, словото (логос) е животогарантиращо. Всеки един от героите живее в разказа на фра Петър, а самият той — в рамкиращия разказ (спомен) на младия фратер. Когато разказът завърши, завършва и животът, затваря се кръгът на съществуването и на паметта. Не-словото е не-битие: „И тук е краят. Няма вече нищо. Само гробът между невидимите фратерски гробове, изгубен ... Няма ни разкази, ни разказвания. Като че го няма и света, за който си струва човек да гледа, да ходи и да диша.“ 

Разказването е характерно за всеки един от героите на романа (изключение прави Карагьоз, който е само „разказан“ герой), но всеки го случва по различен начин. Така могат да се разграничат следните разказвачески типове:

1. Разказвачът-нарцис — това е Заим. Той разказва истории. Неговото разказване е „разпиляно“, по-скоро „репликово“, отколкото компактно. Заим разказва безсюжетно и целта му е да забавлява, да отвлича вниманието си и вниманието на околните от вината си. Персонаж на разказите е винаги самият той, а сюжетът изглежда еднакъв. Заим е придворният шут, който разказва, за да забавлява, а забавлява, за да живее.

2. Всезнаещият разказвач — това е Хаим. Той също разказва истории. Неговото разказване е сюжетно, почти литературно. Хаим е огледалната противоположност на Заим — неговият разказ никога не е обърнат навътре към себе си, в тема се превръщат единствено другите, за които той знае всичко: „Всичко знаеше и всичко предвиждаше (макар и не винаги съвсем точно) тоя Хаим от Смирна.“

Образът на Хаим най-много се приближава до този на писателя ( „Човекът разказваше. ...... по-силна от всичко беше потребността му да говори за живота на хората...“), а неговите разкази — до литературата, до театъра, до изкуството. Хаим е в непрестанно търсене на теми и сюжети — когато един от героите му изчезне, на негово място се появяват други и така разказът става безкраен: „И щом завърши един, веднага започваше друг разказ. И така непрекъснато.“ Вечният разказвач Хаим спада към типа „всезнаещ“ автор: „... не само описваше хората, за които разказваше, но и влизаше в техните мисли и желания, при това в такива, каквито и те самите не подозираха у себе си, но които той отгатваше. Той говореше заради тях.“

3. Обективният разказвач — това е фра Петър. Той разказва историята на Двора и на неговите обитатели. За разлика от другите, чиито разкази в Двора тематизират външния свят, разказът на фра Петър е ориентиран отвън навътре, към Двора. Той е обективен, защото осъзнава смисъла на акта на разказването като мост между паметта и историята и като механизъм, чрез който паметта се превръща в история: „Така нещо от човешката истина винаги остава за онези, които търпеливо ги слушат или четат.“

4. Граничният разказвач — това е Кямил. Той разказва Историята. Той е „граничен“, защото е едновременно субект и обект на един и същ разказ. Докато всички герои са разказващи и разказани, у Кямил може да се наблюдава един трети аспект — той е и разказващ себе си. При него „аз“ на Заим и „другият“ на Хаим и фра Петър се сливат и се получава един трети вид разказване — именно граничният. Парадоксалното сливане на История и лична съдба минава границите дори на разказването-живот, то се превръща в История-живот.

За всички разказвачи обаче общото е едно — че те не разказват напълно обективно историите (всъщност самият акт на разказването вече е предпоставка за субективност). Историите на фра Петър са накъсани, много неща липсват, много са повторени, а други вероятно въобразени от фантазията на младия фратер. Историите на Заим са измислени, а на Хаим — допълвани, украсявани и театрализирани. Кямил пък гледа на „историята“ си отвън и отвътре. Тази нецялостност и многоаспектност на разказите насочва към една

 

Релативност на Историята и историите

История и литература

 

Всеки факт и всяка личност в романа са релативни и имат най-малко по два аспекта. На първо място героите — всеки от тях е разказвач, но едновременно с това и разказван и оптиката е насочена към и от него. Всеки от тях освен разказването си има и една мания, на която е подчинено съзнанието му: манията на Заим е самият той, на Хаим — страхът от „шпиони“, на Кямил — Джем султан, а на фра Петър — „случаят“ Кямил. Всеки един от тях е обсебен от своята мания и в една или друга степен побъркан и това обулавя релативността на разказаното от него. Тълкуването на „случая Джем“ също е релативно — то има християнски и турски аспект; самият образ на Джем е амбивалентен — едновременно „султан“ и „роб“.

„Разказаното“ в „Прокълнатия двор“ също е относително. Относителна е самата история на Джем султан. Тя е „разказ в разказа в разказа в разказа“ (Джем, преразказан от Кямил, от своя страна преразказан от фра Петър, от своя страна спомнен от младия фратер). И парадоксално за това „натрупване“ на фикционалност, тя претендира (и притежава) за най-голяма достоверност, защото се легитимира като част от „голямата“ История, която се намира в „книгите“. Но както във всички други разкази, и тук можем да открием релативност — същата история на Джем султан е разказана по друг начин от смирненските младежи, които не споменават нищо за пленничеството, а наричат Баязидовия брат „отстъпник“.

Всъщност именно в тази релативност на разказването можем да отбележим присъствието на опозицията „история — литература“ (като опозиция на идеите за обективно и субективно). Несравнимостта на двете понятия е зададена още в рамкиращия разказ — противопоставен е накъсаният и непоследователен разказ на фра Петър на „истинския, истински и завинаги утвърден ред на събитията.“ Разказването на фра Петър е подчинено на законите на един фикционален, съществуващ само в съзнанието му ход на събитията, който не зачита хода на събитията в естественото, историческо време.

Ако времето е история, а разказването на фра Петър е литература, какво е мястото на разказната от Кямил история на Джем султан? В нея се преплита история, легенда и литература. Историческото събитие е наречено „древна легенда“ и е изведена накратко и схематично морфологията на тази легенда — противопоставянето на двамата братя. Именно тази мотивност на историята ( мотивът за двамата братя, които са в конфликт) я сближава с литературата, а и самата тя е разказана като литература. Но продължава да бъде история, докато разказът не преминава от трето в първо лице. Граматическите маркери са точно определени за разказването на Историята — сегашно историческо време и трето лице на глаголите. Историята не допуска „аз“-говорене, защото е наука и не може да бъде субективна. Заговаряйки в първо лице единствено число Кямил присвоява историята, субективизира я и по този начин я прави близка до литературата, започвайки да се саморазказва, той започва да прави това, което прави Хаим — фикция, изкуство.

 

Аз-разказването на Кямил

 

За разказа на Кямил, както за останалите, е казано, че е неясен и объркан, а също така и че е „без край“. За него е характерно колебанието между трето и първо лице — отначало започва в трето и изговореното е История, а след това преминава в първо лице и го превръща в лична история. При разказа за акустиращия на италианския бряг кораб, говоренето върви в посока „той-аз-той“, като всъщност лицето остава неясно и неопределено. Самото преминаване от първо в трето лице е в известен смисъл кулминация и разкриване на истината за лудостта и манията на Кямил, но по някакъв начин тази кулминация е „туширана“ — тя не прави силно впечатление на фра Петър и не е по никакаъв начин маркирана в разказа. Всъщност отбелязана е, но някак дистантно, сякаш по-късно и от след рационализирането на случката във времето: „ Аз! — Тежка дума, която в очите на тези, пред които е казана, определя нашето място, съдбовно и неотменно, често пъти пред или зад това, което ние знаем за себе си, извън нашата воля и нашите сили. Страшна дума, която, изговорена веднъж, завинаги ни свързва и отъждествява с всичко, което сме намислили и казали и с което никога и през ум не ни е минавало да се отъждествим, а всъщност отдавна вече сме едно.“

Как може да се изтълкува аз-разказването? На първо ниво това е опитът на човека да се изравни, да се съ-постави в Историята, но освен това — на едно надградено ниво — да се „завърне“ в мита и в Началото (ритуалът на разказването като ритуал на завръщането в смисъла, който му придава Мирча Елиаде). Разказът за Джем започва със следното изречение: „Това е древната легенда за двамата братя в нов и тържествен вид.“ Това изречение е „препращащо“ към мита, а неговата функция наподобява функцията на началното изречение на приказките: „Имало едно време...“ — да съотнесе историята в едно митично, пра-време. Така конкретизацията в разказа върви по следната линия:

мит ← История ← лична история

В този механизъм пределно общото, чрез конкретизацията си става референт на пределно частното. За Джем Кямил казва, че „стои като идол“, тоест през гръцкото значение на думата — „образ“ на езическо божество — осъществява поредната асоциация с мита. Или за него горната схема придобива следното звучене:

идол (=божество) ← Джем ← аз

Тоест, той се автомитологизира.

Но това автомитологизиране не е самоцелно. Целта е търсенето на себе си, саморазбирането — чрез взаимното проникване на историческия и собствения хоризонт3. Кямил търси себе си, открива се и решава да се разкаже на другите, да осъществи комуникация с тях, разказвайки своята/историята на Джем султан. Чрез нея той се опитва да каже: „Това съм и такъв съм аз“ и да пристъпи към познаване на Другия. Той успява да осъществи диалог единствено с фра Петър. Той от своя страна превръща този диалог в диалог-вътре-в-себе-си и фикционално го продължава насаме. Точно при описването на този диалог разказът на фра Петър се „еманципира“ и също преминава от трето в първо лице (цитиран е). Отецът се опитва да отиде още по-далеч в познаването на себе си. Аз-говоренето тук преминава в говорене със себе си, в едно търсене и парадоксално виждане на другия вътре в себе си, едно театрализиране, което не е нищо друго освен вариант на идентификация.

 


1 Цитатите са по превода на Лилия Кацкова, София 1976

2 Глаголите „разказвам“ и „преразказвам“ са сред най-фреквентните в романа. Неизбежно са такива и в анализа му.

3 В понятието на Гадамер.

 


напред горе назад Обратно към: [Диляна Спасова][СЛОВОТО]

 

© Диляна Спасова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух