напред назад Обратно към: [Диляна Спасова][СЛОВОТО]



Романите "Монахинята" и "Полет над кукувичето гнездо" - херменевтика на затвореното пространство и неговите герои


Съпоставителният анализ на романите „Монахинята“ и „Полет над кукувичето гнездо“ не може да има за цел да поставя един до друг литературните и културни контексти, в които двете произведения са се появили, тъй като това единствено би ги раздалечило. Непреодолима е дистанцията между тях в хроносно и топосно отношение — първият е публикуван през 1783 година в Стария свят, а вторият — през 1962 година в Новия — делят ги близо два века културен опит. „Монахинята“ е роман, роден в Просвещенската епоха — време на нови философски идеи, на обръщане към рационализма и на отказване от всяка метафизика. Времето, в което е създаден „Полет над куквичето гнездо“ е също превратно в много отношения — на първо място тук е „контракултрата“ на 60те години на ХХвек., когато младите американски граждани започват да отправят предизвикателства към хората на властта и когато протестите им дават началото на исторически и културно значимото „движение“ на хипитата.

Двата текста се отличават и по своята жанрова принадлежност. Романът на Дидро, определен от критиката като философски, е първоначално една мистификация — писмо, изпратено от името на сестра Сюзан до маркиз дьо Кроамар. По-късно тази „кореспонденция“ се превръща в епистоларен роман. „Полет над кукувичето гнездо“, от своя страна, напомня за жанра на дневника. Макар формално да не е използван, той може да бъде разпознат по честата употреба на глаголи в сегашно време, по редуването на разкази и размисли за настоящето със спомени от миналото на полуиндианеца Бромдън, който е в ролята на повествовател.

Встрани от всички тези различия, базата за сравнение на двата романа е свеждането на повествователната им схема до опозицията „индивид-власт“ — конфликт, който безспорно е в основата на всеки от тях. Всъщност „Монахинята“ и „Полет над кукувичето гнездо“ предлагат две вариации на темата за

бунта на човека срещу институцията.

И двете произведения поставят проблема за човешката свобода и право на избор, за волята на човека да отхвърли наложения му отвън императив. Текстът на Дидро е бунт срещу религиозните институции, срещу догматичността и суеверието. Това е и причината романът да бъде забранен, тъй като е бил тълкуван като антирелигиозен. „Полетът“ е бунт срещу социалната система, срещу нейните функционери и механизма, в който те действат /метафора за тази система е машината, с всичките й зъбчати колелца, които действат безотказно и непрестанно „обработват“ хората/.

Институцията в двата романа е представена от две много близки по значение метафори на непроницаемото и ирациоаналното: мрака и мъглата. У Дидро „мракът“ на манастира /като контрапункт на светлината на Просвещението/ действа като приспивателно за ума:

„Тя сгъстява мрака, който ви заобикаля, тя ви люлее, тя ви приспива, тя ви обайва.“1

Освен приспивателните хапчета Системата в „Полет над кукувичето гнездо“ използва и „машината за мъгла“, същата мъгла, която употребява и Външният свят /военните/, когато иска да направи „нещо тайно-скришно“, нещо „добре законспирирано“:

„...мъглата започна да се просмуква през пода и вече е станала толкова гъста, че чак крачолите ми са навлажнени. ...

Думите стигат до мене като през стена от вода, толкова е гъста тая мъгла. ...

... може и всичките момчета най-накрая да са се напъхали в тая мъгла.“2

Повествованието и на двата романа в голяма степен се отнася до религиозната тематика. Конфликтът индивид-институция е вариран и като опозиция

бог-църква.

Институционализираната вяра, вярата, превърната в религия, е представена и в двата романа като застрашителен императив и като пространство на благоприятно укритие.

В романа на Дидро „религиозността“ присъства в две вариации: като вяра и като суеверие. Сестра Сюзан и игуменката дьо Мони са вярващите, пред тях бог се открива, те могат да общуват с него чрез вярата си. За „монахинята“ религията е пространство на бягство и утеха, в молитвите тя се „укрива“ и изолира, тогава е встрани от колектива. Подобен механизъм на „укриване“ употребява и вождът Бромдън — това е пространството на спомените му; всъщност той присъства едновременно в него и в реалния свят. Подобно на монахинята, мълвяща несъзнателно молитвите си, Вождът си повтаря детската песничка, която механично е запаметил ( „Китка, китка магданоз...“). По този начин тя се сакрализира (като принадлежаща към сакралното минало) и функционира като молитва, постоянно повтаряща се и довеждаща до успокоение и наслада.

Религията може да бъде и оправдателна „алинея“, зад законната маска на която се крие суеверието и липсата на истинския бог вътре в човека. Предствителен образ за тази форма на „религиозност“ е сестра Сент-Кристин, която подчинява манастирското общество на „станни ритуали“ и налага вярата в сектантски учения. 

Тази „външна“ религия е и защитна за застрашения от превземане свят на Системата в „Полет над кукувичето гнездо“:

„Стойте там! На пациентите не се позволява да влизат в... О, стойте си на мястото, аз съм католичка!

За миг дръпва златната верижка на врата си и от пазвата й изскача кръстче, а заедно с него и изгубеното хапче!Макмърфи размахва ръце току под носа й. Тя изпищява, мушва кръста в устата си и стисва силно очи, сякаш чака да я ударят...“

Елемент на религията като изповедта в този роман се превръща в елемент на груповата терапия и в този смисъл се натоварва с негативни конотации:

„Приказвай, настоява докторът, обсъждай, изповядвай се.“

 

Протагонистът

Героите3 в романите на Дени Дидро и Кен Киси — „монахинята“ и Рандъл Патрик Макмърфи — са „различни“. Мери-Сюзан Симонен не е като другите момичета, пратени в манастир; на много места в повествованието тя се самоопределя като превъзхождаща другите момичета, като притежаваща „способности“, на които се дължи по-особеното отношение към нея. Макмърфи също е различен от обкръжаващата го маса конформисти, той е силен. Темата за „силния човек“ е важна за двете произведения — бил той силен духовно, физически огромен или сексуално потентен — той е човекът, който има право на бунт, на него е позволено да скандализира, да променя законите. Метафората за „силния човек“, одързостил се да направи опит да промени системата, е буквализирана в „Полет над кукувичето гнездо“ — това опитът на Макмърфи да вдигне огромния мраморен блок.

Тези бунтуващи се, силни хора отказват да се подчинят на законите, които обществото им налага, когато тези закони са в противоречие с естествените им призвания и наклонности. Темата за естественото състояние на човека встрани от обществото, характерна за Просвещението, присъства и в модерните романи, които проблематизират отделянето на модерния свят от природата, от изначално хармоничното човешко битие.

За „монахинята“ животът в манастира символизира откъсване от естественото състояние на жената, от правото й на живот и на брак; монашеството без призвание е изкуствено и означава според нея механично отдаване на една система и конфронтиране с разбирането й за свобода:

„Къде другаде природата, разбунтувана срещу принудата, за която не е създадена, руши препятствията, които издигат пред нея, започва да беснее, разстройва животинското начало до такава степен, че за него вече няма лек?“

Макмърфи от своя страна е пример за „модерния“ естествен човек: той обича да се отдава на удоволствието (макар и забранено), защото това е неговото разбиране за свободата. Грубостта на външния му вид и спонтаността на маниерите, нагоните и впечатлението за нечистоплътност, когато е поставен до „стерилната“, изрядна сестра, създават идея за една „природност“ на неговия образ. Поведението на Макмърфи също е първично, едва ли не маймунско: почесванията, провикванията, стремежа към задоволяване на нуждите, както и липсата на голям културен опит (като познание).

Героите на двата романа са „бунтари“, но техният бунт е различен: докато у сестра Сюзан той е в единствено число и е устремен към собственото щастие, Макмърфи се превръща в глас на една общност от хора, глас, който не може да замлъкне; той просто трябва да се пожертва. / Някои автори4 отбелязват отпратките на книгата „Полет над кукувичето гнездо“ към Новозаветния текст, от които може да се направи извода, че Макмърфи е Христос — историята му е разказана от един от „учениците“ му, „разпънат“ е на маса с форма на кръст, отвежда експедиция от 12 човека на лов за риба, общува с проститутки и т.н./ Ролята на Макмърфи е да успокоява и „съживява“ отслабилите своите сили и победени от Старшата мъже.

Неговият образ по-скоро отпраща към социалния, отколкото към персоналния бунт.

 

Антагонистът

Ролята на „лошия наставник“ и в двата романа се изпълнява от женски образи: игуменката сестра Сент-Кристин и старшата сестра Рачид. Имената и на двете са „значещи“ — у игуменката то е по-скоро преобръщащо, маскиращо действителната грешност и суеверност, а у Старшата това е поредното й причисляване към „чарковете“ на Системата / Ratched — ratchet/. И двете жени са функиции на властта и физически обект на протеста срещу нея, и двете изграждат в обществото си някаква форма на матриархален режим, и двете са абсолютни владетелки на територията си. И у двете женските функции са иззети.

Сестра Сент-Кристин е персонификация на „лошата власт“, тя обърква установената от игуменката дьо Мони хармония между бог и природа, тя разваля, „разболява“ манастира, като внася в него раздора и омразата. Но докато сестра Сент-Кристин е само „чиновник“ на Системата и много често образът й се слива със самата власт / когато става дума за нейните действия, повествованието често преминава от единствено в множествено число: „забраниха“, „наказваха“, „подо-зираха“ — подлогът на изречението и субектът на злото са безлични/, Старшата е Системата — тя притежава пълната и абсолютна власт да определя правилата, да осъжда и наказва. Образът на сестра Рачид е амбивалентен: зад „стъклената прегарада“, стегнатата престилка и кукленската усмивка тя всъщност е гола и дори женствена, тя е слаба. В този аспект напомня образа на игуменката в манастира „Сент-Йотроп“ — г-жа ***. Тя е абсолютна противоположност на „силния човек“ — слаба е, но е запазила природните си инстинкти и, макар силно извратени, любовните страсти не са й чужди. Точно такова е другото лице на Старшата — тя притежава сексуалност; уязвима е.

 

Топосът

Пространството в романите aна Дени Дидро и на Кен Киси е затворено, изолирано. Манастирът и „институтът за психично болни“ са топос на болестното състояние и на скъсаните връзки с изначалното хармонично съвместно битие на човек и природа:

„дълбока отегченост, бледина, слабост, всички признаци на изтляващата и чезнеща човешка природа“ / „Монахинята“/

Обитателите на това пространсттво са ненужни, те са маргинали във Външния свят; мъжете са комплексирани и феминизирани / „зайци“/, жените са непривлекателни стари моми, които не са имали възможност да се задомят. Затвореното пространство всъщност е умален модел на външния нехармоничен свят, малкият колектив е проекция на социума, в който хората са тълпа, лесно се манипулират; могат да тръгнат след героя, но могат и да го стъпчат /както буквално правят монахините в романа на Дидро/.

Парадоксът на тези топоси-институции е в разминаването на предназначението и функцията, с която обществото ги е натоварило, и тяхната действителна функция — ролята на манастира е да поддържа и застъпва вярата, докато всъщност той поражда и поддържа суеверието; лудницата би трябвало да лекува душевно болни, а вместо това тя ги „произвежда“.

Съпоставката на тези два твърде дистанцирани времево романа маркира едни и същи теми и мотиви, употребени по различен начин в две отделни културни среди и доказва, че „модерната“ литература и култура всъщност се „опира“ върху базисни за хуманитарното мислене опозиции и конфликти.

 


1 Цитатите са от Дидро, Д. „Избрани творби“, София, 1983г.

2 Цитатате са от Киси, К. „Полет над кукувичето гнездо“, София, 1980г.

3 Анализът няма да избягва, а напротив — ще използва в пълния му смисъл понятието „героично“ при говоренето за персонажите в двата романа

4 Foster, J. „Hustling to some purpose“, 1974

 Wallis, B. „Christ in the cuckoo’s nest“ 1972

 


напред горе назад Обратно към: [Диляна Спасова][СЛОВОТО]

 

© Диляна Спасова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух