напред назад Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]



Влак


Влак през гарата протегнат.

Празник. Слънцето блести.

И народа се тълпи

на перона.

Той от жегата ще бега

там – навън, навън, навън

под дърветата, където

има в туй горещо лето

сянка и спокоен сън.

 

А отпред на влака чака

горделивата машина.

И кълба от дим изскачат

и се пръскат над комина.

 

Ние с тебе, мой читател,

ще отидем на Владая.

Там е толкова приятно!

Там на воля ще играем!

 

И когато падне мрак

над зелената гора,

ние с вечерния влак

ще се върнем у дома.

 

Влак, напред лети, лети!...

Но машината сама

не върви –

трябва пара.

Кой я кара? –

Машиниста и огняра.

 

Машинистът бди на пост –

той командва всеки лост.

А огняра, в пот облен,

хвърля въглища в пещта,

че машината реве:

Знай добре, знай добре,

пара трябва ми на мен,

много пара и вода.

 

Към Владая влак лети.

Пътя стръмен е нагоре.

И машината сумти

и се моли и говори:

– Ох, не мога, ох, не мога,

оставете ме за бога

дъх за малко да си взема!

А огняра отговаря:

– Няма време! Няма време!

– Уморена си – аз зная –

и отвръща машиниста. –

Ще починеш на Владая,

малко там ще те почистим

и ще ти дадем вода.

Да, да,

там ще ти дадем вода.

 

Ето и Владая. Ето

под разлистени дървета

сенки в близката гора

и полянки за игра.

Тук ще спреме, мой читател,

тук е толкова приятно!

И когато падне мрак

над зелената гора,

ние с вечерния влак

ще се върнем у дома.

 

II

 

Стига песни и игри!

Над гори и канари

вечерния здрач пълзи,

над горите, с здрач покрити,

виснат сиви,

дъжделиви,

буреносни

зли

мъгли.

 

Ей, читателю, ела

да се върнем у дома!

Не виде ли, капка дъжд

падна вече.

Изведнъж

недалече

секна огнена стрела.

У дома! У дома!

 

Нататък, нататък са хукнали всички,

нататък, нататък към гарата тичат,

там влака ще чака народа уплашен,

че бурята иде свирепа и страшна,

да бързаме здраво, читателю драг,

че гони ни буря, че гони ни мрак.

 

Най-после и гарата стигнахме! Ето,

чиновника, спретнат стои пред гишето,

народа се блъска, тълпи се отвред,

а той разпорежда: – Полека! Със ред!

Печат ще ударя на всеки билет!

 

Госпожа една си протяга ръцете:

– Ах, моля, изгубих си днеска билета,

за София искам сега да си взема.

Ще дойде ли влака таз вечер навреме?

– Разбира се, да, разбира се, да,

но моля, запазвайте ред, господа!

 

Чиновника вече затваря гишето,

печат е ударен на всички билети.

А телефонът отсреща звъни:

– О, ти ли си? Здрасти, колега! Вали...

Пристигна ли влака?... Пусни го навреме,

машината трябва вода да си вземе.

Дочуване. Чу ли? Пусни го навреме!

 

Чуй как тръпнат и потракват

релсите. Това е влака!

Нека вятъра фучи,

нека вън дъжда се лее!

Виж, три огнени очи

бързо мрака разпиляват,

идетой насам и бодро

колелата се въртят,

като че разказват гордо

за изминатия път.

Чуй, той кани отдалече:

„Тук при мен, при мен, човече,

тука вятъра не духа,

тук е топло, тук е сухо.

Ще починете, а аз

ще ви заведа у вас.“

 

А пък входния семафор

своята ръка рамахва

и със важен, важен жест

казва: „Път свободен! Влез!“

 

Спира влака пред перона,

спират двадесет вагона

и за миг сред глъч и врява,

виж, перона опустява.

 

III

 

Във купето има трима:

баба, старец и младеж.

И навлезли, тя подзема

със приветен, тих брътвеж:

 

– Вън вали ли? Да вали!

Време му е, нека плиска!

От градо ли сте, или

татък некъде от близко?

 

– От града сме. – А, така ли?

Що не кажете тогава?!

Да сте чули и срещали

нейде Дино от Дъбрава?

 

Син ми е, та със старика

му отиваме на гости.

Да го видим, що се вика,

пък да сложим стари кости.

 

В ъгъла старика дреме

със луличка във устата

и във такт, в размерно време,

олюлява си главата.

 

А младежа гледа с мътни,

гледа с трескави очи

в коридора всеки пътник

и мълчи, мълчи, мълчи.

 

– Ще ти мине като куче –

бабата го утешава. –

Във града светът е учен,

сетне, всичко с кураж става.

 

– Ех, с кураж... но и с пари!

– И парите требват, баби,

огънят да ги гори!

Откъм тех комай сме слаби.

 

Но нали си млад, ще мине,

болестта от младост бега!

Не е тя за млади, сине,

тя на старите прилега!

– Има във града, разправят,

болница. Да мога там

да се настаня, тогава,

вярвам, ще ми мине. Знам

 

от село момче, което

мислехме, че ще умре,

влезе в нея и момчето

оздраве! Оздраве!

 

И отново пак мълчи,

пак унася се младежа.

Бабата го гледа с нежни,

топли, майчини очи.

 

Колко хубави мечти

носиш в своите купета,

влак, преминал през гори

и през ширните полета!

 

Но за всичките съдби

там – в вагоните закрити,

кой на поста вярно бди

със очи във мрака впити?

 

Кой във дневната омара

и във вечерния мрак

с равномерно темпо верно

кара пътнишкия влак? –

Машиниста и огняра.

 

Тя, машината, е също

като всеки жив човек,

по нагорнището пъшка,

а надолу удря в бег.

 

И затуй, когато мина

влака гарата, надолу

облекчената машина

машиниста взе да моли:

 

– Ох, пусни ме! Охлаби

ти спирачките и аз

ще се спусна нанадоле

с триста километра в час.

 

Охлаби и ще се спусна,

в мене сигурен бъди,

ще премина аз изкусно

леко всеки нов завой.

С триста километра в час

ще летя във мрака аз,

не се бой, не се бой!

Само малко охлаби.

Ах, да знаеш как обичам

по надолното да тичам!...

Милостив към мен бъди!

 

Машинистът й отвръща:

– А защо, проклета дъще,

ти по стръмното нагоре

друго молиш и говориш?

 

– Ех, нима така се кара

влак по този хубав път?!

Тук не трябва даже пара,

колелата се въртят

тихо, гладко, с устрем лек

и помислил би човек –

не вървят,

а летят.

 

Машинистът отговаря:

– Още десет километра

мога да отпусна аз,

но надоле с ред ще караш.

Виж, отвън е дъжд и вятър,

да не стягам час по час

със спирачката. Разбра ли?

 

А машината се хвали:

– Трака-трак, трака-трак,

не ме плаши дъжд и мрак,

имам аз отпред прожектор,

той ми свети надалеко.

Трака-трак, трака-трак,

не ме плаши дъжд и мрак.

 

*

Тук е топло, приятно, нали?

Във вагона дъжда не вали,

но навънка със дъжд и със вятър се бори

човек неуморен.

 

Обхожда веднъж той и пак се повръща,

обхожда железния път

и си мисли: „Сега са заспали във вкъщи

дечицата – кротичко спят.“

 

Той мисли за тези дечица, които

отиват със влака в града,

и гледа небето – пробито корито,

което изсипва дъжда.

 

„Ще мина отново. Да бъдем на чисто.

Ще падне случайно скала...

И как ли ще може сега машиниста

да види сред тази мъгла?“

 

Човека потъва сред мрака,

а влака лети като бясна стрела,

потиска небето със мрак дефилето,

със мрак и със гъста мъгла.

 

„Аз съм могъща и мощна машина,

аз съм с стоманни ръце,

моята плът е корава и здрава,

огън е мойто сърце.

 

Аз не познавам какво е умора,

мога да мина стрела.

Със дъжд и със вятър, със хали се боря

и с непрогледна мъгла.“

 

А огняра й говори:

– Как по стръмното нагоре,

ако не подхвърля аз

въглища във твойта пещ,

ще се движиш ти тогаз?

Щеш не щеш,

  ще запреш!

 

– Ах, ти жалка самохвалка –

машиниста се обажда, –

как във твоята глава

толкоз глупости се раждат?!

 

И защо са тез хвалби?

Ей сега, ако река

да натегна с таз ръка

здраво твоята спирачка,

мислиш ли, че можеш ти

да направиш поне крачка?

 

А машината отвръща:

– Аз съм силна и могъща,

но с спирачка всеки знае

другите да обуздае.

 

Вий сте слаби, слаби, слаби,

с жалки немощни ръце

и страхливи като баби,

без сърце, без сърце.

 

Вас ви чакат цял живот

в къщи вашите деца.

Щом усиля своя ход,

вие бърчите лица.

Срамота! Срамота!

 

Изведнъж в мъгла и дъжд,

там неясно

ту просветне, ту угасне

светлина! Светлина!

Стой! Отпред червен фенер!

Стой! На срещния завой –

кантонер!

 

Приближава все по-ясно,

расне страшната опасност

сред мъгла. Ето на:

там скала, скала, скала!

 

Машинистът е на пост

и спирачката е в ход.

Той командва всеки лост,

бди над нашия живот.

 

Бавно, бавно спира влака,

а отпред стои и чака

във ръката със фенер

бледен, мокър кантонер.

 

Той не чака тук награда,

виж сърдечните очи:

колко скромност, колко радост

и наивност в тях личи.

 

Тъй е скромен, мой читател,

всеки истински герой.

И когато чуеш вой

и хвалби от свой приятел,

знай, че той, знай, че той

не е никакъв герой!

 

От вагоните изскачат

дружно всичките спирачи

и със общи сили те

сенапъват в миг, така че

виж, скалата отлете

по надолнището, значи.

 

А началник-влака гледа:

няма никаква повреда.

Релсата напълно здрава,

що да чакаме тогава?

Чува се сигнал и пак

тръгва пътнишкия влак.

 

.................................................

 

Браво, браво, Вестинг Хаус,

Хардий, Божич, Кунц и Кнор,

вечна слава, вечна слава –

колелата пеят в хор,

 

че измислихте спирачки

здрави, сигурни, добри –

една ръчка завърти

и тогава спираш, значи,

точно дето искаш ти.

 

Браво, браво вам, другари,

машинисти и огняри,

що опасвате света

чак от северния студ

до екваторния пек

и разнасяте честта

и труда, и гордостта

на културния човек.

 

Браво бодри кантонери!

Със сигналните фенери

в дъжд и вятър, пек и студ

вие с непосилен труд

бдите, пазите редът.

 

Браво, браво вам, безбройни,

вам, безименни герои!

Вам, които тук ви нема

в тази мъничка поема,

без които кой знай как

би пътувал всеки влак.

 


напред горе назад Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух