напред назад Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]



Монолог


И все пак ние с тебе сме всъщност непознати.

В света един живеем - във два различни свята.

Ти знаеш мойто име, аз твоето го зная,

но без значение това е, трябва да призная.

По своя път вървя си, ти в своя. В надпревара

понесли на гърба си товар, но два товара.

Уж слънцето едно - Бог мой, за теб - безлично,

тъгата е една, а страдаме различно.

Луната ни огрява - аз тъжна, ти в смирение,

за теб е спътник тя, за мене - вдъхновение.

Дъждът еднакво мокри, еднакво ни наплисква -

аз раждам се в дъжда, ти под чадъра скрит си.

Аз вярвам в любовта, а ти не я признаваш.

Аз искам да летя, а ти ме приземяваш.

Различни сме, нали? Като добро и зло...

Две скитащи души, но все пак сме... едно.

 

7.8.2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

 

© Светла Стайкова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух