напред назад Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]



Мокра тъга


Денят е облякъл сива премяна

и, измокрен до кости, потръпва от студ -

няма песен на птици и изгреви няма -

в свойте мокри обувки той ходи обут.

Сред дърветата крачи - заслушан и ням,

тъжна приказка в сълзи разказват листата,

а Живота - безсмъртен, суров, но голям,

е разстлал свойте тайни, стаен във тревата.

В наметало зелено неспалия вятър

измива очите си с жива вода,

свойте буйни коси този ден ще размята

да отвей и довява пак нова тъга.

Монотонна, на пръсти, дъждовна и чиста,

част от сивата дреха на мокрия ден,

по лицето ми в краски безцветни изписва

мокри щрихи тъгата и слива се с мен.

 

12.8.2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

 

© Светла Стайкова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух