напред назад Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]



Само да не вали...


Поочукано, прашно в таванската стая...

До прозорец един, но не цял, а тъй малък,

стои си Поетът и се взира в безкрая,

а животът отвън е тъй дрипав и жалък.

Покрай него антики - вехтории различни -

сред тях той се чувства като в златен палат.

Този стол, тази маса... Май не са тъй прилични,

но защо му е още? Той сред тях е богат.

Тук полъхва от нейде. Керемида строшена

отваря пролука в оня, негов си свят.

По тавана-небе - една цяла вселена

е събирал от рими искрящ звезден прах.

И в безкрайната лудост от слова непокорни,

Поетът се вглежда с печални очи...

Гръм отеква. Светкавици пъплят злокобно

в молитви от рими: Само да не вали!

 

10.7.2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

 

© Светла Стайкова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух