напред назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]



Приказка за змейовете


- Ако не ме слушаш, ще дойде Змеят – казала мама на Владко, когато бил още съвсем мъничък и веднъж се опитал да преплува ведрото с мляко.

Само че тогава Владко бил още толкова мъничък, че от никакви змейове нищо не разбирал.

- Ако не ме слушаш, ще долети Змеят с огромните си криле и ще те отнесе в далечните тъмни гори – казвал татко на Владко, който бил малко по- голям и започвал да разбира, че змейовете са лошо нещо. И решил да не гази в локвите поне до утре.

- Ако не ме слушаш, ще дойде Змеят, ще те сграбчи в страшните си нокти и ще те отнесе през деветстотин страни в деветстотин и първата, в най- страшната и тъмна пещера, от която никой никога не може да излезе – казвал Дядо на Владко, когато Владко бил пораснал още малко. Тогава Владко разбрал, че змейовете са страшно нещо и решил никога, ама никога да не прави от бомбето на Дядо гнездо за врабчета.

А когато станал на шест годинки и хич не искал да спи вечер, когато лампите светвали и гардеробът хвърлял тайнствени сенки, тогава и Мама, и Баба, и Татко, и Леля, и Чичо, и всички се събирали пред креватчето му и му пеели тази приспивна песничка:

Спи ми, Владко, спи ми, спи,

не отваряй ти очи,

не, не смей, не, недей,

че ще дойде страшен Змей !

- Мамо, колко е голям Змеят? – питал Владко.

- Змеят е голям колкото голяма къща и гръмоотвод върху покрива, а опашката му е дълга колкото реката Мисисипи – отговаряла Мама. И добавяла поучително – И има три глави.

- Татко, Змеят по-лошо от съседското куче ли хапе? – питал Владко.

- Змеят хапе по-лошо от цяла глутница вълци, защото зъбите му са големи колкото фабрични комини – отговарял Татко. И добавял възпитателно: - И от ноздрите му излиза огън като от вулкан.

- Дядо, защо Змеят все при мен иска да идва – попитал Владко – нали има и други деца?

А Дядо погладил брада и отговорил:

- Не, внучето ми. Не иска да идва само при теб. Всяко дете си има по един Змей, който идва винаги, когато то реши да бъде непослушно.

Ами когато порасна, Змеят ще изчезне ли?

- Не, няма да изчезне. Всеки човек си има Змей. И ако не прави, каквото правят другите хора, змеят идва, хваща го за яката и го затваря в пещерата, защото е бил недоволен и непослушен.

- А ти имаш ли си Змей? – попитал Владко недоверчиво.

- Имам си. Само че моят Змей е вече много стар и го мързи да идва често. Пък и няма защо.

И така Владко разбрал, че Змеят е лошо, страшно, ужасно нещо и че с него шега не бива. И вече не минавал през локвите, а ги заобикалял внимателно; не прескачал през оградите, а минавал през вратите; не отмъквал сладкото от бюфета, а се облизвал пред затворените буркани и всяка вечер заспивал точно в осем, когато играта е най-сладка, за да сънува страшни змейове с огнени очи, крила колкото небето и люспести опашки колкото река Мисисипи, които се надвесвали над креватчето му и пеели:

Спи ми, Владко, спи ми, спи

и бъди послушен ти,

да лудуваш ти не смей,

че ще дойде страшен Змей!

Ала веднъж, когато обикалял из двора и ходел на пръсти, за да не направи някоя пакост, той видял под един храст някакво същество, което седяло на един камък и хленчело тихичко. Отдалеч то приличало на мръсна премръзнала котка, но когато Владко приближил, видял, че тук – таме кожата му е покрита със синкави люспи, че вместо ръце има отпуснати сиви криле и от едната му ноздра се издигал дим. Отначало Владко се уплашил, но съществото изглеждало толкова унило и толкова жално си хленчело, че му станало мъчно и решил да приближи още повече.

- Само не ми настъпвай опаtката – промънкало съществото и Владко едва сега видял, че то има провиснала и назъбена опашка, която много приличала на разръфан парцал.

-И въобще се махай оттука – продължило то - ти толкова не ми трябваш, че се чудя въобще защо съм се родил.

- Ама ти кой си? - попитал смаяният Владко

- Кой съм аз ли? – сопнало се съществото – Аз съм твоят Змей! Само че я ми кажи по-добре ти кой си. Щото си толкова никакъв, че въобще нямаш нужда от Змей. Я ме виж на какво съм заприличал...

- Моят Змей ли?! Ама... ама ти нали трябваше да имаш три глави!

- Трябваше... Трябваше я! Само че вместо три ми порасна една и то с болни зъби.

И Владко наистина забелязал, че едната буза на Змея е подута, а над главата му превързана кърпа. От което се смаял още повече.

- Ама ти нали трябваше да си голям колкото голяма къща с гръмоотвод и опашка колкото...

- Колкото река Мисисипи. Знам. И такъв щях да бъда, ако беше правил достатъчно пакости. А ти си един такъв мирен и послушен, и затова аз станах толкова хилав и тъжен Змей, че просто ме е срам да се покажа пред хората...

- Само че аз не трябва да правя пакости, защото ти ще долетиш и...

- Ще долетя ли? Аз вече и да летя не мога. Ние Змейовете живеем само от пакостите на децата. Колкото повече пакости прави едно дете, толкова по- голям и по-хубав става неговият Змей. Е-ех, ако ти беше палав и непослушен и аз щях да съм огромен и крилат, и да летя по-високо от реактивен самолет, да бълвам страшни червени огньове, а пък вечер щях да долитам при теб и ...

- Не! Не искам!

- Грънци не искаш. Щях да те взема на гърба си и да летим заедно, където си поискаме. Щяхме цяла нощ да обикаляме целия свят и да видим какво ли не, пък като ни омръзне, да се гмуркаме в океана на гости на морските змейове или да отлитаме сред звездите... А пък то...

И тъжният проскубан Змей отново почнал да хленчи.

А пък на Владко му станало толкова мъчно за неговия Змей, ама толкова мъчно, че...

Че прецапал двора през най –дълбоките локви, покатерил се през прозореца, облякъл най–хубавите си дрешки и с тях се вмъкнал в камината, за да види какво има там, което отдавна му се искало. А когато излязъл бил черен като негърски Змей и изял цели пет буркана сладко, които отдавна го примамвали. Направил от дядовия си чадър въртележка и дълго се въртял на нея, а после скочил от балкона и разбрал, че от въртележката става великолепен парашут. Разпертушинил омразното легло и нарисувал върху възглавницата си чудесен мастилен слон. Сложил един върху друг пет стола, за да си направи люлка от полилея, но кулата се срутила и той получил за награда чудесна цицина на главата, която много му отивала. А от бомбето на Дядо и от бялата рокля на Мама направил чудесно плашило, и за да бъде по- страшно го намацал с вакса за обувки. И така нататък, и така нататък – с една дума свършил всички пакости, за които някога си мечтаел, но съвсем скрито – заради Змея.

А когато се върнали Мама, Татко, Дядо, Баба, Чичо, Леля и разни други, настъпило чудесно представление. Мама си счупила токчето от тропане по пода. Леля припаднала 901 пъти и изпила поради това три шишета амоняк и пет шишета валериан. Татко си скубел косата, Вуйчо - мустаците, а Дядо - брадата. После всички наобиколили Владко и започнали да крещят нещо, от което се чувало само: “Змеят!... Змеят!... Змеят!...”

- Ами да, нека дойде Змеят – казал Владко – Голяма работа.

Всички дружно извикали “А-у-у-у-у!”, събрали се на семеен съвет и постановили за наказание Владко да спи сам в заключена стая и като дойде Змеят да го вземе, никой да не си помръдне даже и нокътчето.

Така и направили. Само че Владко не заспал нито в осем, нито в девет, нито в десет, и за това никак не била виновна възглавницата. Той просто почакал, докато някой почнал да драска с нокти по прозореца. Пред къщата стоял огромен, прекрасен Змей. Трите му глави бълвали огън, сребристите му люспи светели на лунната светлина.

- Тихо – казал Владко – ще те чуят Татко и Мама.

- Ами – казал Змеят – те никога не могат да ме видят. И ако искаш да знаеш, те въобще не вярват, че съществувам. Е, хайде, идваш ли?

- Идвам – отговорил Владко и скочил през прозореца с Дядовия чадър. После яхнал Змея и те полетели – вятърът от крилата галел лицето на момчето, трите глави светели като три огромни фара, над тях блестели звездите, а под тях угасвали светлините на къщичките, в които отдавна вече спели послушните деца.

 


напред горе назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

 

© Едвин Сугарев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух