напред назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]



Лудият часовник


Имало едно време един стар, много достолепен градски часовник – със строги стрелки и звънка камбанка, и островърхо покривче над него, на което едно весело тенекиено петле показвало накъде духат ветровете. Той бил единственият часовник в градчето, показвал времето от незапомнени времена и всички, ама всички му вярвали. И имало защо – защото нито един ден не бил избързал нито минутка напред и не бил оставал нито минутка назад. Старите хора казвали на внуците си :

- Виждате ли този часовник, дето е кацнал на върха на кметската кула? Когато бяхме деца, той показваше времето, когато пораснахме, той пак показваше времето, и когато остареете той пак ще ви показва времето. Това е най-точният и най-честният часовник на света. Той никога не е избързвал, нито пък е изоставал.

И даже слънцето, когато чувало, че часовникът удрял шест часа сутринта, си казвало: “Време е вече да изгрея над това градче.” А пък когато чувало, че часовникът удря осем часа вечерта си казвало: “Време е вече да залязвам над това градче.”

Да, но никой не подозирал какво си мисли часовникът през цялото това време, докато неговите зъбчати механизми насичали деня на часове, а часовете на минути. Никой дори и не знаел, че часовникът може да мисли. А той непрекъснато правел тъкмо това.

“Да, лошо е устроен този свят – мислел си той. – Защо времето на един стига и престига, а други нямат и минутка спокойствие? Ето например онзи обущар отсреща на площада. Той започва да работи сутрин в шест и свършва едва в девет вечерта. Кой знае колко грохнал се прибира у дома, горкият. А аз знам, че той има четири дечица, които толкова много искат той да си е вечер у дома и да им разказва приказки... Или пък онова момченце там в съседната къща. По цял следобед го карат да свири на пиано, а то нито може, нито пък обича и толкова му се иска да си поиграе с другите деца на двора. Или пък затворниците от съседния затвор. Целите са посивели от седене в килиите, а пък ги извеждат само за петнайсет минутки – между пет и петнайсет и пет и половина... И не знам защо, ама на мен ми се струва, че и аз нещо съм виновен, дето времето е така несправедливо наредено. Трябва май нещо да направя. Трябва. Трябва!”

Мислил си така часовникът, мислел си дълги години така и като виждал, че наоколо нищо не се променя, все повече и повече се убеждавал, че трябва да направи нещо! И най-сетне решил да го направи.

- Господин директор, - втурнал се един ден тъмничарят при директора на затвора – просто не знам какво да направя! Вече от няколко часа е пет и петнайсет. Всички затворници се оживиха, пекат се на слънце, играят на двора прескочи – кобила и аз съм съвършено безпомощен! Ако продължава така, това ще стане курорт, а не затвор!

- Ммм – да – прозял се директорът на затвора и лапнал една муха – и на мен нещо странно ми се струва, като че ли времето бавно минава. А погледнахте ли градския часовник?

- Разбира се, господин директоре! Точно той е пет и петнайсет. Моят отдавна е девет и половина. – И тъмничарят понижил глас – Сигурно, господин директоре, градският часовник е спрял.

- Какво!!! – скочил като ужилен директорът. – Чувате ли се какво говорите? Градският часовник – това е часовникът на кметството, а кметството е, хм, опора на реда и спокойствието в нашия град. Градският часовник не може да се развали! Вашият е развален. Веднага идете да го поправите! Я погледнете – в девет и половина е вече тъмно, а вън сега още грее слънце!

Този ден бил един истински затворнически празник.

- Плащай, шефе! - казал обущарят на собственика на обущарницата. – Работният ми ден приключи.

- Какво?! – шкембето на собственика се затресло от възмущение – че ти един чифт обуща не си залепил още!

- Е, и какво от това?! – отговорил обущарят. – Работих ли през цялото време? Работих. Влязох в шест сутринта, а я виж сега колко е – девет вечерта. Погледни часовника отсреща.

И нямало как, собственикът на обущарницата отброил пет медни гроша, а децата на обущаря слушали цяла нощ приказки, защото след този толкова кратък ден на никого никак не му се спяло.

- Хайде сега, почвай! – казал учителят по пиано, докато камбанката на часовника отбила три удара. – Почваме пак до – мажор – отначало. До-ре-ми- фа-сол-ла-си... Между си и фа има разлика. Колко, шест пъти ли удари? Край на урока. Всичко хубаво.

И учителят се сбогувал със смаяните родители, взел си шапката и си отишъл. Момчето пък натъпкало джобовете си с топчета и изкочило на позлатения от залеза двор. “Благодаря ти, часовнико! – извикало то, а механизмите в зъбчатото сърце на часовника заскърцали от радост.

Бедният часовник! Много скоро той разбрал каква фатална грешка е извършил. Денят, в който затворниците ликували, на обущарят му се откъснали ръцете от чукане на дървени пирончета – той направил цели двадесет чифта обувки повече от обикновено и бил толкова уморен, че не сварил дори да вечеря, ами веднага се хвърлил към леглото. Същият ден момчето изсвирило около сто и единадесет пъти гамата до-мажор, докато накрая пианото му заприличало на огромен черен дракон, а клавишите на хищни бели зъби, готови да го схрускат. А пък затворниците били тъжни и когато обущарят разказвал приказки на децата си, и когато момченцето отишло да си играе – първият път разходката им продължила петнайсет секунди, а вторият само пет.

“ Не, така не може – казал си часовникът. – И така не е справедливо. Най-лошото е, че трябва да измервам времето за всички едновременно. Колко хубаво щеше да бъде, ако го измервах за всеки поотделно. Тогава всички щяха да получат това, което заслужават. Аз искам да им помогна, искам... Виновен съм... Не, не съм виновен... “

И като мислел така, малко по малко часовникът започнал да се побърква. Все по –лудо и по –лудо си правел експерименти с времето, удължавал го, скъсявал го, дори го карал да тече назад. Слънцето ту прелитало светкавично по небето като алена топка за тенис, ту пълзяло едва-едва по синия свод като огромен нажежен охлюв. Хората живеели в неизвестност – никой не знаел що за ден го очаква утре и никой не можел да си свърши работата както трябва. Старите хора казвали:

- В наше време съвсем не беше така. Имаше си ред и времето си течеше както трябва. Вие, младите, объркахте времето.

А младите им отговаряли:

- Кой знае дали и по ваше време не е било същото. Освен това няма нищо лошо, ако времето се поразмътва от време на време. И на всичко отгоре защо ние да сме виновни, когато часовникът се е побъркал!

- Шт! Не смейте да говорите така! – сепвали се старите хора.

Но мълвата, че часовникът се е побъркал, въпреки всичко си пробивала път през ушите на хората. За това шушнели навсякъде – и на пазара, и по хановете, и по занаятчийските дюкянчета, и дори в кметския кабинет.

- Господа, няма накъде – казал кметът – трябва да го оправим този бунтовен часовник, дето смущава общественото мнение.

Всички били много учудени, но реагирали както трябва.

- Да го арестуваме! – казал началникът на полицията.

- Да го хвърлим в затвора! – казал директорът на затвора.

- Да го пратим в изправителен дом! – казал училищният директор.

- Господа, господа – развикал се кметът – покрай часовника май и вие сте се побъркали. Няма да го арестуваме, няма да го затваряме, няма да го пращаме в изправителен дом. Не, господа. Ще го поправим.

И така и направили. На другия ден дошли майстори от големия град, изтръгнали зъбчатата часовникова душица, човъркали нещо в нея, сменили разни полудели колелца и шашнати пружинки. А когато я поставили отново, часовникът пак бил станал най-точният часовник на света, насичал деня на часове, а часовете на минути. И не само не мислел вече дали времето не стига никому и дали това е честно, ами въобще не мислел.

Така свършва тази малко тъжна приказка за полуделия часовник. Знае се, че той преживял до дълбока старост и никога не полудял отново. Тази приказка е много разпространена и се разказва в много градове на света. Причината за това е, че майсторите, дето поправили полуделия часовник, били малко небрежни. Вместо да изхвърлят полуделите зъбчати колелца и шашнатите пружинки, те просто, както обикновено ги изсипали в големите си джобове и там те се смесили с други зъбчати колелца и пружинки. И понеже тези майстори били добри майстори и поправяли всички градски часовници по света, ту тук, ту там, някой часовник полудявал, почвал да си прави експерименти с времето и да се мъчи да го разпределя по някаква своя, особена часовникова справедливост.

 


напред горе назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

 

© Едвин Сугарев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух