напред назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]



Бавна приказка в червено


Червеното никакво го няма. Съвсем свърши. Рисунките от това блокче го излапаха.

Цели две къщи останаха без покрив и една без половин. А точно над тези къщи, съвсем точно над тях Владко беше нарисувал големи и черни облаци. Сега облаците се побутваха един друг и ехидно се усмихваха: ти вече ни нарисува, сега не можеш да ни попречиш да се извалим, когато ни скимне.

И в двете къщи без покрив, и в другата без половин покрив всъщност живееше самият Владко.

Освен това един индианец си беше останал бял; една лисица гледаше тъжно липсващата си опашка; и едно момиче водеше един нашийник по улицата. В нашийника трябваше да има кученце. Владко не беше сигурен дали освен червени кученцата не могат да бъдат още сини или зелени, но много му се искаше това именно кученце да бъде червено.

Ако си убодеш пръсчето с карфица, може да се получи малко червено. Само че боли.

Ако слънцето, когато залязва, беше малко по–близо, а не чак отвъд Княжево...

Да стигнеш с четката си до луната е лесна работа, поне от покрива, само че луната е жълта, а пък виждал ли е някой жълт индианец? Или лисица с жълта опашка?

На Владко никак не му беше лесно да затвори блокчето, защото нарисуваното кученце баубаукаше в ушите му и сякаш го молеше: нарисувай ме! Нарисувай ме!

Но накрая все пак Владко затвори блокчето. И тръгна да търси червено.

Точно срещу Владкови имаше едно криво като рак дъсчено дюкянче. В него седеше един тъжен човек с прошарени мустаци и продаваше бои на разни хора.

Всички в квартала знаеха, че на този човек са му потънали гемиите. Спореше се само дали в Адриатическо море или в Северния ледовит океан. Във всеки случай големите му сини очи гледаха с такава тъга, че на човек веднага му се отщяваше да боядисва каквото и да е. Мустаците му не бяха черни с бели снопчета или бели с черни снопчета, както се полага на едни прошарени мустаци. Те приличаха на пъстра, многоцветна, увиснала под носа му дъга. Всъщност не само мустаците, ами и целият тъжен човек си беше малко прошарен. Даже малко шарен.

Понякога някои клиенти, сърдити от това, че нямало тази или онази боя, или пък от тъгата в сините му очи, удряха ядосано с юмрук по тезгяха. Тогава цялото дюкянче се разклащаше и от прозорците, вратата и даже от комина излитаха синьо-жълто-кафяво-зелено-оранжев прах.

Ядосаните клиенти винаги излизаха малко шарени.

- Добър ден – каза Владко.

- Добър ден – каза тъжно човекът с тъжните сини очи.

- Имате ли червена боя?

- Червена боя за какво?

- Ами например за опашки на лисици...

- Не – каза тъжно човекът.

- А за малки кученца?

- Не – отговори още по-тъжно човекът.

- Ами за покриви?

- Не – повтори най-тъжно човекът.

- Ами за индианци?

- Искате да кажете “индианска червена”?

- Не индианска червена, ами боя за боядисване на индианци.

- Не – каза по-тъжно от най- тъжно човекът и прошарените му мустаци увиснаха към центъра на земята – нямаме боя за боядисване на индианци.

- Ами тогава каква имате? – попита Владко.

- Краплак, Цинобър, Кармин, Воронезе, Вандайк, Сиена печена...

- Не ги познавам тези хора. Сигурно не живеят на нашата улица. А вкусна ли е печената хиена?

- Не съм опитвал досега – каза шареният тъжен човек – но нищо не ми пречи да опитам.

И той се наведе над рафтовете, като при това единият му мустак се потопи в ултрамарин, а другият във веронезе и близна от някакъв тъмнокафяв прах. Когато се изправи в очите му се четеше печал.

- Не – каза той – не е вкусна.

Недалеч зад дюкянчето течеше Шарената река.

Шарената река всъщност не беше шарена. По-скоро тя приличаше на хамелеоните - сменяше цвета си, както си поиска. Например в понеделник ставаше смарагдовозелена, в сряда - оранжева, в четвъртък – виолетова, което не й пречеше в петък да стане огненочервена или просто бяла.

Трябва обаче да кажем, че между шарената река и хамелеоните имаше една много съществена разлика. Например ако хамелеоните минат през зелена трева, стават зелени, ако минат през червена трева – червени, ако минат през пъстра трева – пъстри. Шарената река постъпваше по обратния начин. На нея й беше все едно през какви треви, храсти и мостове минава; ако беше решила днес да бъде червена, тя си ставаше червена и хич не й пукаше дали някой ще я види или не. За сметка на това всички храсти, треви, мостове и всякакви неща около нея ставаха червени, оранжеви, кафяви или бог знае какви още.

Беше много лесно да се разбере какъв цвят е решила да бъде реката. Край двата й бряга бяха наредени два реда къщички, в които живееха всички боклуджии и пощенски раздавачи в квартала. Всеки ден те перяха ризите си в реката и всеки ден от седмицата ризите им бяха в различен цвят – и затова в квартала се говореше, че да бъдеш боклуджия или пощенски раздавач е много доходно, след като можеш да си купиш цяла дузина ризи в различни цветове. Всъщност всеки боклуджия или пощенски раздавач имаше само по една риза. Но ако някой се появеше с жълта риза в деня, когато водата е синя, останалите му се смееха и го наричаха мързеливец.

Владко тръгна към реката, като се надяваше, че точно днес тя е решила да бъде червена.

Само че малко преди да стигне до моста, видя една боклуджийска кола с двама боклуджии. Единият боклуджия беше с черна риза, а другият с черна риза и с черна кожа (на него му се беше развалило кранчето в банята и той точно тази сутрин беше решил да се изкъпе в реката).

При тази гледка всички надежди на Владко повяхнаха.

Тъжен като продавача на бои стоеше Владко на моста и гледаше как черната вода на шарената река влачи отражението на слънцето като голяма алена топка, когато нещо го близна по ръката. Обърна се и не видя нищо.

- Аха – каза си – това е моето ненарисувано кученце, което е избягало от нарисуваното момиченце и е дошло да ме попита защо не съм го нарисувал.

- Бау- бау, точно така - отговори нищото – аз съм ненарисуваното кученце и освен това дойдох да ти кажа, че си много глупав.

- Защо – попитал Владко.

- Защото не се сети най-простото нещо.

- Какво има да се сещам?

- Ами например откъде да намериш червена боя.

- А откъде да намеря червена боя, когато даже реката е черна?

- Бау, много просто, бау. Най-лесното нещо на света. Трябва просто да нарисуваш една червена боя.

- Как да нарисувам червена боя, като нямам червена боя?

- Бау, бау, бау, бау, ама размърдай си мозъка, бау. Трябва да нарисуваш една кутия и на нея да напишеш “Кутия с червена боя”. После отваряш кутията и рисуваш.

- Сигурен ли си, че това е достатъчно?

- Сигурен съм, бау, разбира се, че е достатъчно.

- Не трябва ли за по-сигурно да напиша “Кутия с много червена боя”?

- Бау, хъм, бау, бау. Ти не си бил толкова глупав. Може би е по-добре. Даже е най-добре да напишеш “Кутия с много червена много боя”.

- А може би “Много хубава кутия с много хубава червена много хубава боя”...

- Точно така, бау! Да вървим.

И докато черната Шарена река търкаляше слънцето към залез те тръгнаха обратно към къщи – един подскачащ от радост Владко и едно подскачащо от радост невидимо кученце. По пътя срещнаха и едно момиченце, което влачеше празен нашийник по тротоара. Ненарисуваното кученце послушно пъхна глава в нашийника. Случайните минувачи се слисваха от празния подскачащ нашийник и опулваха очи като стъклени топчета. Трябваше им много време, за да се опомнят. С една дума случайните минувачи от ненарисувани кученца нищо не разбираха.

 


напред горе назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

 

© Едвин Сугарев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух