напред назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]



Котаракът - художник


Имало едно време един котарак- художник. Цялата му козина била оплескана в седем цвята бои, в които котаракът топял дългата си пухеста опашка и рисувал по стените на къщите, по гюмовете за мляко и на други места разни странни картини. Но никой не харесвал картините на котарака, и вместо благодарност той получавал понякога един черпак по гърба от разгневените млекари. Всъщност не съвсем никой - харесвали ги, и то много, непослушните деца и мишките, само че котаракът изяждал мишките, и по такъв начин неговата аудитория намалявала, докато накрая останали само непослушните деца.

Работата била там, че котаракът рисувал по гюмовете и по стените толкова странни неща, че на нито едно разумно и послушно дете, а още по- малко на един разумен и послушен възрастен не стигал умът да ги разбере и да ги хареса. Рисувал например слон с десет хобота и самолетна перка вместо опашка, огромен кит с три гърбици и дълги крака, подковани в златни копита, с които китът препускал по дъното на океана, а на един гюм дори нарисувал роза, която свири на флейта, седнала по турски, и пред нея танцувала гърмяща змия със седем глави и тринадесет опашки.

- Има ли някъде такива неща? - питали смаяни непослушните деца.

- Има – отговарял котаракът и потапял опашката си в небесносиньо, златно и розово, за да нарисува нещо съвсем червено – видях ги при последното си пътешествие в една много далечна страна, където всичко е различно и където всичко не е толкова скучно.

И наистина всяка пролет котаракът изчезвал някъде и се връщал едва в началото на лятото, мършав и прашен от дългото си пътешествие, след което веднага почвал да рисува странните си картини, да изяжда зазяпващите се мишки и да радва своите приятели, непослушните деца с разкази за далечни и съвсем различни страни, където хич, ама съвсем хич не е толкова скучно.

Точно по времето, в което котаракът изял и последната мишка, на престола в страната се възкачил един необикновено сериозен и възрастен цар. Този цар така мразел всичко измислено, необикновено и различно от съществуващите в пределите на царството му неща, че първото, което направил, след като нахлупил короната на плешивата си глава, било да обяви из цялото царство, че който рисува измислени, различни и несъществуващи неща, ще бъде най-безмилостно обесен насред столичния площад.

Котаракът бил заловен от царските стражи точно когато рисувал оранжев октопод само с едно пипало и с биволски рога. Заключили го в най-тъмната от тъмните тъмници. Непослушните деца в цялото царство внезапно станали необичайно тъжни и поради това забравили дори да чупят прозорци и да бягат от училище. “Ето как моите нареждания действат благовъзпитателно върху подрастващото поколение” - казал мъдро царят и се почесал по голямата си, празна и коронована кратуна.

Но едно момиченце на име Яна обичало толкова много котарака, че решило да направи всичко, което може да направи едно непослушно дете, дори да свали луната и звездите, ако потрябва, но да спаси мяукащия в тъмната тъмница художник. И в една тъмна нощ то избягало от къщи и се промъкнало между краката на дремещата царска стража, които от много яздене на охранени коне приличали на обръчи от бъчва. Промушвало се през решетките на мрачните подземия, като си светело с една тревичка с накацали върху нея светулки, изгубвало се и отново се намирало сред лабиринтите от тесни коридори, докато накрая, водено от тъжното мяукане на котарака, стигнало до неговата килия – най-дълбоката от дълбоките, най-тъмната от тъмните.

- Котарако – прошепнало тихичко то – кажи ми как да те освободя, котарако...

- Мяу – измяукал катаракът вече не тъжно, а пренебрежително, защото всички истински котараци се срамуват от тъгата – това може да стане много лесно. Вземи този косъм, само че внимавай да не се убодеш с него, защото е от мустаците ми и е много остър. И когато се връщаш към къщи, докосвай с него всяка стена и всеки гюм за мляко, на които съм нарисувал нещо, и ще видиш какво ще стане.

- Това ли е всичко? – попитало учудено момиченцето.

- Това е всичко. И... благодаря ти. А сега лека нощ.- и котаракът най- равнодушно замъркал, защото истинските котараци обичат да се показват храбри, дори и когато на сутринта ще ги бесят.

Когато Яна успяла да се измъкне от дълбоките подземия на царския дворец, било вече сутрин. На първата стена, която й се изпречила, котаракът бил нарисувал една ламя с три глави, както се полага на всяка ламя, но освен това и с още една глава на опашката. И Яна докоснала точно тази глава по издишващите пламъци ноздри. Моментално главата зинала и ... разнесло се такова кихане, че даже стената се залюляла, а самата Яна се намерила в клоните на близките храсти. И когато спряла да разтърква очи от очудване, видяла, че ламята отдавна вече не е на стената, а сънливо примигва с четирите си чифта очи насред улицата.

- Защо ме гъделичкаш по носа, когато спя? – попитала ламята. – И не те ли е страх от мен?

- Н- не съвсем – отговорила Яна. – За вас ми е разказвал котаракът, който ви нарисува.

- Аха, котаракът-пътешественик, който обича да рисува. Какво прави той? Още ли носи в козината си такива чудни боички?

- Него днес ще го бесят – казала Яна.

- Какво?! Да обесят най-добрият художник между котараците?! И за какво?!?!

- Защото не вярват, че вие съществувате.

- Така ли? – изревали вкупом и четирите глави на ламята и миролюбивите сини пламъчета в ноздрите й от яд станали червени и огромни. – Ще видят те дали съществувам, ох, как ще видят!

- Ето там, на централния площад! – извикала Яна след ламята, която вече препускала тромаво по улиците и четирите й глави повтаряли като объркано ехо: “Ще видят!... Ще видят!...”

И Яна, вдигнала високо над главата си острия като стрела косъм, се завтекла по улиците да съживява рисунките на котарака.

Когато най-сетне и последната рисунка била съживена, умореното момиченце отишло на площада да види какво става и видяло какво става, а именно:

Всички сериозни и разумни хора в царството били струпани на площада, като половината от тях били припаднали, а другата половина тичали насам- натам и се вайкали, като че ли бил настъпил краят на света, а това, което се виждало наистина приличало на края на света:

между хората тичали, пълзяли и летяли невероятни чудовища, паяци колкото бъчви, летящи хиени, ухилени до ушите, хищно озъбени палми, кръгли хрътки, квадратни прасета и какво ли още не;

на бесилото се бил покатерил палачът, а точно под него седяла по турски розата и свирела на флейта, като карала да танцува седемглавата змия с тринайсетте опашки;

по покриви и зидове танцували непослушните деца и крещели тържествуващо: “Видяхте ли ги! Видяхте ли ги!”;

а над всички се носел, яхнал крилат слон със самолетна перка вместо опашка, котаракът – художник. Един от десетте хобота на слона държал за яката сериозно-благоразумно – мъдрия цар, който пищял като страхлива мишка: “Вярвам! Вярвам! Вярвам!”

Това бил един чудесен ден, през който се появили странни неща, в които всички повярвали. След този ден жителите на страната се втурнали да пътешествуват, а след пътешестванията всички рисували по стените си видяното, така че скоро не останала нито една стена неизрисувана. Върху гюмовете с мляко не рисувал никой, защото върху тях рисували самите млекари, а те се ползвали със славата на добри художници и още по-добри пътешественици. Само котаракът изчезнал – от много художници нямало къде да рисува, а освен това нямало мишки, които да се зазяпват в картините. От тогава той скита от страна в страна и сигурно някога ще дойде и тук.

 


напред горе назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

 

© Едвин Сугарев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух