напред назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]



Плашилото и луната


На Стефан

 

- Вече няма какво да пазиш тук - каза Стефчо на Хърбльо.

- Няма, наистина - съгласи се Хърбльо и дългия му крив нос се сведе тъжно над попарените от сланата храсталаци.

Стефчо си беше Стефчо, а Хърбльо беше плашило. Всички си мислят, че плашилата не говорят, но Стефчо знаеше плашилския език и често идваше да си побъбрят. Особено напоследък, когато есента хвърли златно наметало над обраните вече лозя, когато всичко наоколо опустя и притихна - и само дългата кльощава фигура на неговия приятел стърчеше самотна и някак изоставена.

Стефчо си спомняше онзи пролетен ден, в който дядо му върза с лико две яки тояги накръст и надяна на едната от тях една голяма куха кратуна. Стефчо подскачаше радостно наоколо и даваше разни ценни съвети: "Трябва да му нарисуваме очички! Ето, аз ще донеса едно въгленче... И да не забравиш веждите, направи ги рунтави и свъсени, та да се плашат гаргите. И уста му издълбай, та да има с какво да ги хока, ако дойдат да кълват от нашите гроздове... Колко е слабичък само! Ще го наречем Хръбльо!" След това кръщение баба му отиде да се порови в дъното на старата ракла - и донесе едно старо опърпано палто, цялото покрито с разноцветни кръпки, а също и една сламена шапка с голяма козирка. Навлякоха палтото на Хръбльо и той вече не изглеждаше чак толкова кльощав, нахлупиха огромната шапка и тя точно пасна на неговата кратуна, а дядо изнамери отнякъде едно орлово перо и го забоде отстрани на шапката.

Хръбльо придоби хем донякъде страховит, хем и някак нехаен вид - като го гледаше, Стефчо не можеше да си представи как цяло лято ще стърчи над синора и няма да помръдне. Имаше чувството, че Хръбльо има скитническа душа и един ден ще му писне, ще обърне гръб на зреещите гроздове и ще запраши по прашните селски пътища. "Няма" - успокои го дядо му. "Плашилата имат силно развито чувство за дълг. Като го сложиш някъде, то там си стои и само плаши птиците, нищо друго не прави."

Побиха Хръбльо в ъгъла на нивата, там, дето синорите се кръстосват и образуват нещо като малко хълмче. Закачиха на двете му ръце тенекиени кутии, пълни с камъчета - та като духне вятъра, те да правят трака-трака-трака и да плашат и без това достатъчно уплашените птици. И Хръбльо наистина си остана там и си вършеше много съвестно работата. Стефчо скоро установи, че той трака с камъчетата и без да има вятър.

- Я гледай - учуди се той - как ли го прави този номер?

И веднага получи отговор. Отговорът беше безмълвен, защото плашилата говорят без думи. Но думите веднага се появиха в главата на Стефчо - така, както се появяват, когато си мислиш за нещо много, много важно. И по този начин Стефчо научи, че разбира плашилския език.

- Налага се да го правя - каза Хръбльо - защото гроздето вече узря, а птиците почнаха да свикват с вида ми и вече не се плашат толкова, колкото в началото. Тъй че ако стоя безмълвен, те могат да си помислят, че съм задрямал на поста си, и да върхлетят на цели орляци върху лозята. Само че те не знаят, че аз никога не задрямвам на поста си.

- Никога ли? - учуди се Стефчо - Дори и през нощта?

- Да, и през нощта. Защото ти не знаеш може би, ама има и нощни птици. Бухали, кукумявки и други такива. Наистина, не съм забелязвал да си падат по гроздето, но знае ли човек какво може да и хрумне на някаква птица, особено нощна такава? Те са си вятърничави създания...

И Хръбльо стоеше самоотвержено на поста си, и дрънчеше с пълните с камъчета тенекиени кутии, и плашеше и дневни, и нощни, и всякакви птици, докато кехлибарените гроздове едрееха и се наливаха със сладък сок. После настана време за гроздобер, селяните надойдоха с големи специални каруци, наречени кой знае защо "кораби", обраха гроздето, пяха и се веселиха през няколкото вечери, докато траеше беритбата. По време на гроздобера плашилото Хръбльо - впрочем единственото в лозята на цялото село, стърчеше важно над своите синори, поклащаше ръчища и се пъчеше, даже дръжката на кратуната, която му служеше за нос, се беше вирнала гордо към небето. И имаше за какво - сам самичък беше опазил всички селски лозя, тежките гроздове бяха съзряли непокътнати, селяните се радваха на берекета и вече си представяха как младото вино ще кипи в техните опушени стари бъчви. Но гроздоберът приключи, селяните натовариха корабите си и си заминаха - и никой, ама съвсем никой, не се сети да каже едно "благодаря" на неустрашимото плашило. И Хръбльо си остана сам.

- Не само сам, ами и напълно ненужен - промърмори той горчиво - няма вече не само какво да пазя, няма и от кого да го пазя, защото всички птици вече отлетяха.

Това си беше самата истина. Стефчо беше видял ятото щъркели, които кръжаха цяла седмица над селото като огромно воденично колело, изчаквайки да пристигнат всички техни приятели от околните блата. Лястовиците се бяха стрелнали на юг още преди това, последваха ги косовете и кукувиците. Остана само ятото врани, но те отдавна не се весваха тук, а бяха накацали по крайбрежните върби и приличаха на огърлици от черни диаманти.

"Хръбльо тъгува" - каза той на дядо си, като се прибра - "дали да не взамем да го приберем у дома, да му правим компания, докато мине зимата?" "Кое, плашилото ли?" - засмя се дядо му. "То не може да тъгува, то е само две тояги и една кратуна, как ще тъгува с нея? " "Нищо не разбираш" - упорствуваше Стефчо - "първо то не е то, а е той, това е Хръбльо, моя приятел. И второ той наистина тъгува. Даже е обесил нос към земята."

Нищо обаче не можеше да убеди дядо му. Според него плашилото си беше плашило и толкова. Що се отнася до Стефчо, той нямало вече да си губи времето из пустите лозя - в края на седмицата си заминавал, защото трябвало да тръгва на училище.

- Остава ми още малко - каза Стефчо на другия ден, поторопвайки с крака, за да се стопли в утринния мраз. - Скоро ще се връщам в града, трябва да почвам училище.

- Ти поне имаш къде да се връщаш и имаш какво да почваш - отговори Хръбльо по-тъжно от всякога. - А аз си нямам. Понякога си мисля за птиците, които плаших цяло лято. Ех, да имах и аз криле и да бях отлетял подир тях... Сигурно в топлите страни има ниви без плашила и сигурно там бих бил полезен.

- Не тъгувай, Хръбльо! - опита се Стефчо да успокои своя приятел - Зимата ще мине, нови ластари ще прокарат в лозята, нови гроздове ще набъбват и ти пак ще си полезен!

- Зная, зная - каза Хръбльо - само че дотогава има много време. И дълго ще мръзна тук ненужен никому. Не от студа през зимата - гледай какво грамадно палто имам, а и ние, плашилата, не сме зиморничави. Но от самота. Самотата е много, много студено нещо.

Стефчо се просълзи, докато се сбогуваха. Покатери се на синора и се изправи на пръсти, за да прегърне своя приятел. И пак нямаше да успее, защото плашилото беше високо. Дядо му го беше направил такова, та да го виждат птиците отвсякъде. Но Хръбльо се наведе. Нищо, че беше само две кръстосани тояги е една кратуна. И Стефчо видя - ама съвсем истински видя - как в ъгълчето на нарисуваните му очи се появи една сълза и се стече надолу по коравата му жълта скула, очерняла от въглена.

А през нощта Стефчо сънува сън. Сънува, че той е Хръбльо, че стърчи сред пустите лозя и тъгува. И както си тъгуваше, изведнъж дочу някакви писукащи гласчета. Огледа се и видя навсякъде наоколо малки сиви врабчовци. Някои бяха накацали на палтото му, някои на шапката му, а някои се люлееха на пълните с камъчета тенекии.

- Здрасти Хръбльо! - изписукаха в хор врабците.

- Здравейте - смутолеви смаяния и сънуван от Стефчо Хръбльо. - ама вие... Вие не се ли плашите от мен?

Врабчетата вкупом се закикотиха.

- Не, разбира се - каза Врабец Първи и се залюля на тенекиената кутия на лявата му ръка. - Нито едно врабче не се плаши истински от плашилата. Само че ние ги разбираме и ги уважаваме. Ако кацнем пред тях и започнем да кълвем, те ще си помислят, че не си вършат добре работата и са ненужни. И ще страдат.

- Освен това ние си имахме достатъчно зрънца, останали от жътвата. Нали знаеш, никой не се беше сетил да сложи плашила в нивите с пшеница. - обади се Врабец Втори от Хръбльовата шапка. - И затова чак сега дойдохме да се запознаем с теб.

- Всъщност дойдохме и защото стана много сту-у-у-дено - подхвъркна Врабец Трети и кацна на самия Хръбльов нос. - Скоро ще завали сняг и ние ще замръзнем. А ти имаш такова голямо палто...

- Ама разбира се, влизайте, влизайте! - зарадва се Хръбльо - Вмъквайте се през ръкавите ми и се настанявайте, а ако някой е настинал, може да се свие в джоба ми, там като че ли е най-топло.

С цвърчене и писукане врабците се напъхаха в ръкавите и джобовете на Хръбльовото палто. "Значи все пак има полза от мен" - помисли си гордо той. - "Горките врабци, щяха да замръзнат през зимата. Колко студено е вече наистина... Я гледай, наистина прехвърча сняг."

Междувременно се беше стъмнило, голяма сребърна луна беше изгряла на небето. Снегът спря, но вятърът се усили. Явно започваше буря, защото Хръбльо усети, че вятърът вие като глутница вълци и го люлее като кораб в бурно море.

- Олеле - запищяха врабците под палтото му - този вятър направо ни пронизва като с ледни игли, влиза през една дупка на палтото ти и излиза през друга. Не можеш ли да се скриеш някъде на завет? Ще замръзнем...

- Не мога - отговори Хръбльо и отново се усети изпълнен с тъга и тревога. - аз не съм поставен тук, аз съм просто побит между камъните на синора. Не мога да се помръдна. Ех, ако можех... Ако имах криле, щях

да отлетя заедно с вас към топлите страни.

- Можеш - каза неочаквано някой някъде много отвисоко. Хръбльо погледна нагоре и видя луната. Кръгла, сребърна и грамадна, тя като че ли се беше спуснала необичайно ниско над земята.

- Не се чуди, че знаеш езика ми - продължи луната с плътен и топъл глас - аз бдя над всички изоставени плашила на света. И ти казвам, че можеш да летиш. Трябва само да размахаш ръкавите на палтото си и никакви камъни от синора няма да те спрат. И няма защо да летиш до топлите страни. Можеш да отлетиш направо нагоре и да кацнеш върху мен. Аз съм по-близо до слънцето и върху мен е топло. И имам много ниви за пазене, пълни със зрели лозя и сребърна пшеница.

- А птици има ли? - попита Хръбльо с огромна надежда в гласа. - Защото аз така съм измислен, да плаша птиците... Е, вярно е, че врабчовците не се страхуват от мен, но...

- Няма птици - отговори луната - но има много нахални метеорити, които все налитат в лозята ми и правят големи поразии. А съм съвсем сигурна, че те се плашат най-много от всичко на света от дрънчащи кутии с камъчета в тях.

- Наистина ли? - възрадва се Хръбльо - Е, тогава, тогава... Тогава ще отлетя! Ето, размахвам ръкави и... Я, ама аз наистина летя!

- Урааа! - изкрещя от единия ръкав на палтото му Врабец Незнайно Кой. - Отлитаме! Отиваме на топло на луната и ще си кълвем лунно жито!

И сънувания от Стефчо Хръбльо видя под себе си светлините на селцето, после и светлините на мнего други села и градове, които бързо се смаляваха, а после и самата земя, която също се смаляваше - и това беше последното, което видя, защото един нахален будилник звънна и събуди Стефчо.

Той скочи от леглото си, наплиска очите си със студена вода и хукна право към лозята въпреки протестите на дядо му и баба му. Стигна да мястото, където се кръстосваха синорите и - както и очакваше - там нямаше никакво плашило. Стефчо вдигна ръка и помаха към мъгливото небе. "Сбогом, Хръбльо!" - промълви той безмълвно на плашилски. - "Да пазиш добре лунните лозя, те да дават добро грозде и да се радват лунните хора! А пък ако случайно останеш сам, извикай врабчовците да ти правят компания."

След като Стефчо си замина, в селото също забелязаха, че е изчезнало плашилото. Плъзнаха разни слухове, за да се намери причина за липсата му - например че видели някакъв скитник с дрипаво палто, което изглеждало познато, и с широкопола шапка с перо, която не можела да бъде сбъркана. Но възрастните са си такива - те нищо не разбират и затова се чувстват толкова неуютно, когато не могат да си обяснят нещо, и си измислят глупави обяснения. Затова пък Стефчо, който цяла година учи с лекота и накрая получи един дълго мечтан подарък - един съвсем истински телескоп - знаеше добре какво се е случило с неговия приятел. Понякога вечер канеше цял куп съученици на гости -и тогава насочваше телескопа към луната, и важно обясняваше:

- Ето там, малко встрани от онзи големия крив лунен циркус, който всъщност е загаснал лунен вулкан, виждате ли едно малко петънце, което, ако се вгледате малко по-добре, прилича на кръстче? Ето това е моят приятел Хръбльо.

 


напред горе назад Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

 

© Едвин Сугарев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух