напред назад Обратно към: [Цвета Трифонова][СЛОВОТО]



Лириката на Константин Икономов от Банско


„Безумно стискай коленете, летят на ориста конете“

 

Кой е този поет?

Старинното каменно сърце на Банско е стегнато в обръча на корпофилска, спекулативна стихия като от масирана стенокардия. Тя е приклещила градеца отвсякъде с огромни празни хотели, промъкнала се е в каменната му мускулатура във вид на механи, барове, кръчми, казина, магазинчета. На прима виста не можах да позная живо ли е градчето, диша ли, тупти ли сърдечният му ритъм сред разюзданото урбанистично и лайф цунами. Като видях просеките, ски пътищата и многобройните лифтове, разсичащи и ръфащи девствените някога гори, плячкосаната Бъндеришка поляна, десетките луксозни автомобили и джипове, нагъчкани дори в подножието на белоглавия Вихрен, оплаках в сърцето си легендарния Перин, както го наричаше краеведът бай Георги Ушев. Векове и хилядолетия мраморната снага на планината и изправените стволове на вековните мури са били яка стена и укритие, пазещо гърба на свободолюбивото селище. Това орлово пространство на свободния дух е увековечено в хайдушки и четнически легенди, в безподобните бански песни и фолклорен хумор, в уникалното тукашно наречие.

Днес това е място, заграбено от корпофилите, богатите мафиоти и снобите. Пирин е предаден отвътре, от алчността на своите стопани – съжители, продали земите си и пиринските гори за измамни материални облаги. Въпреки външното и видимото благополучие, крещящо отвсякъде, в себе си окайвах романтичното нявга градче като един свършен, завинаги загубен свят. Непоносима е мисълта, че самобитната атмосфера на Банско e отлетяла завинаги, заедно с природните твари от изсечените гори. Така тъгувах за безвъзвратно загубените дарове на природата, докато не попаднах в параклиса на първоотеца Паисий и неговата „ хилендарска келия“. Тук освен чудно изписаните икони и преписа на Паисиевата „историйца“, направен от свещеноиконом Костантин Чучулайн, стояха две дебели книги с познато име – Константин Икономов. Сборник стихове – „Високосна година“ и изискан луксозен албум – „Банско. Роден дом“. Разгръщам страниците, прочитам наслуки няколко стихотворения и каквото виждам е финес, фантазия, хармония и доброта. Още по смайващи са старите снимки и цветните фотографии на изтънчени дървени и каменни уникати. Дотолкова останах поразена, че не можех да повярвам на очите си – дали е дело на някой млад съименник на видния банскалийски род или е оня аристократично-горделив политик, началник на парка Пирин и министър на българските гори, когото познавам отпреди 15 години. Тръгнах да го търся в дома му, за да питам – той ли е авторът на невероятните стихотворения, той ли е майсторът на филигранните пластики. Да, колкото и да е чудно – същият човек с изправената си осанка и премерени жестове и думи, респектиращ и леко надменен, сякаш излязъл от едновремешните снимки, сега побелял и обрамчен с артистична брада - той бил творецът на изящната лирика и създателят на чудните ваяния, събрани в албума. Не е за вярване такава метаморфоза, но си е така, оказва се. Натрупаните знания, опит и мъдрост на цял един живот са се изляли на един дъх в пълноводен лирически водопад. „К. Икономов, за разлика от чукчите, цял живот е чел и никога не е писал нищо. Чел е много и всичко и то ежедневно, безразборно, от всички области, на няколко езика, денем и нощем, в работно време, в кола и влак, на море и планина. „- казва сам за себе си поетът. Изведнъж обаче – високосна книга. Друга тя не може и да бъде. Насъбирана и трупана с десетилетия, появява се като равносметката на пътя, наречен живот. Високосна е, защото прилича на кошер, препълнен с мед, бръмчащ от разгадани тайни и недостъпни енигми. Нещо повече от живот е – това е духът, стигнал близко до Създателя, наречен от автора и Креатор.

Изчетох след туй онлайн още неиздадените стихосбирки „Дълги стихове“ и „Требник“ и оттогава не спира да ме изненадва нестандартнотох въображение и необичайно широкия поглед към света, автентичността на чувствата и свежестта на словото. Този чепат творец не си и помисля, че понеже е дебютант, трябва да следва образци и се придържа към жанрови конвенции. Искал е всичко да си е негово, Икономовско, но не от суета, а от самоувереност и сигурност, присъщи на зрелостта. Защото Константин Икономов излиза на литературното поприще, когато е преживял всичко, познава драмите и страстите на човека и знае цената на всяко нещо под небето. „Но жигосани сме с едничка следа – на опита, и с жилото, и с меда“- е неговото си признание.

Изчел е отдавна и голямата световната библиотека, разгадал е тайни, знаци и идеограми, разпръснати в историята и в природата, избродил е далечни екзотични места. Не загърбва също заветите на предците, а ги носи на гръб като свещен товар и тежък дълг до края на живота. Не принадлежи към кръгове и течения, стои извън всяко литературно поколение, сам за себе си и със своята поезия. Оставил е таланта да се лее спонтанно, макар да твърди, че „тътрузи перото по листата“. Без творчески мъки и тътрузене, с лекота преформатира строежа на класичната сонетна структура – съкращава терцетите и създава свой, десетстишен сонет. Квинтесенцията на смисъла се концентрира в последните два, вместо в шест стиха Жанровият експеримент е породен от стремеж за изчистеност, точност, пестеливост. Белези на духовна и творческа перфектност, тези характеристики се проектират като поетика на пределната яснота. Тя се самодефинира по следния начин:

Наместо водопадите без смисъл –

изящните конструкции от думи.

Наместо разпилените ти мисли –

най-точните слова – куршуми.

Почти класическата простота на изказа ме кара да мисля, че стиховете търсят място в сърцето и паметта на читателя. Всеки, който е открил нещо свое в тях – любим пейзаж, тъга и мил спомен, молитва, мъка или наслада, лесно ще запомни и не ще забрави краткит текстчета, така както не се забравят елегиите на Дебелянов и „Две хубави очи“ на П. Яворов. По тази причина контратеза и синтеза се сгъстяват в поанта, в контрапункт, максима или сентенция, без излишно разтегляне, умуване, размиване. По- често поантата е въпрос, а не отговор. Питането е към себе си и към всички, целящо приобщаване и размисъл, та всеки сам да открие истината за смисъла на своя живот. Диалогичност и деликатност се съчетават в лирическия говор, заключения не се натрапват - загатват се. Недоизказаност и питане са функционален изразен инструмент в лириката - въпрос са на естетически принцип, но и на светогледна позиция, знание за граничност на човешката мисъл. Резултатът е подтик към самотно задълбаване в сложните въпроси на битието.

Тази поезия не позира, не се самопоказва и парадира – излива се в чиста рефлексия, в естествени форми и чувствена експресия, препълнена е със сетивност и предметна графика. Полюси и контрасти, символика и конкретност, екзистенциалност и знаковост, мистика и реалност са персонализирани в безграничната структура на Аза, ту трансцендентно разсеян в пространството на Всемира, ту свит в собствената си интенция. В рамките на съкратения сонет авторът оперира с широк спектър от поетическия инструментариум. Стилови фигури като кръстосана рима, съседна и вътрешна рима, изоколон, анафора, антитеза, метафори, вариации, амплификации, амжамбмани и пр. се съвместяват с интелектуална лексика, поръсена с ерудитски термини или освежена с диалектни архаизми и просторечив жаргон. Това прави поетиката на Икономов самобитна и лесно разпознаваема.

В причудливата естетика присъства всичко – природата, земята, света, Галактиките, Божията енигма, миналото, сегашното и бъдното, миниатюри и безпределност, близкото и далечното, детайлът и целостта, пряспата сняг и Вселената. Живот и смърт, Човек и Бог, лично и универсално са обвързани в пулсиращо единство. Състояния на природата и интимни преживявания са в симбиоза с диханията на космоса, съкровенията преливат в цветове, образите се наслагват с мелодиката и ритъма. Един подвижен, менлив, пъстър и богат лирически свят, побрал в себе си всичко, преживяно от безбройните човешки мравуняци, с пространство, разпънато между земна твърд и небесен ефир. Това е поет, който мисли света във вертикала, мери го с векторни величини и го съзерцава в космични спирали.

 

Създател е на онирична поезия.

Небесата и небесното, въздухът и вятърът, облаците и дъждът, луната и звездния свод са с неотменно присъствие в етюдите. Но небесните субстанции не са сантиментален фон или живописна панорама. Небесата са поетически обект – прафеномен, духовно обитание на човешките мечти, молитви и стремежи, ефир, населен с безброй гледащи ни галактики, примамлива безпределност, извличаща духа от материалната орбита нагоре, към сакралните субстанции. Почти винаги небесното се слива със сънищата и чувствата или е проекция на преглътнатите пориви на Аза. Но това е огромна тема в творчеството на Икономов, нуждаеща се от самостоятелно изследване.

А по посока на небето се издигат

За мисълта ни бляскави простори,

Едни след други в сферите незрими

И само там със вечното говорим

(ВГ, 318)

Това е само един от стиховете, в който се набелязват въздушните параметри на лирическото битие.

Спойката на интуиция и ерудиция, на страдание и щастие, полет и крушения, сублимира в благоговение и възхита пред всеобемащата органика на Битието. 366 стихотворения за всеки ден в рамките на една година - и пред очите ни е изпята и изрисувана хрониката на земните ни дни, а зад тях се възправя непостижимият фон на универсума. Всеки миг, състояние и детайл от земното ни съществуване са приютени в логоса, за да не бъдат изтрити от забравата и смъртта. В този смисъл словото е прецизен регистър на човешкото, саморазкриващо съкровените си глъбини и драматичните си социални въплъщения, но и метафизичните отражения в своята съдба. Темите са неизчерпаеми, тук ще спомена само някои от семантичните линии, в които биха могли да се групират лиричните произведения.

Азът и творчеството: Човекът в неговия интимен кръг - семейството, родът, майката, децата: любовта и жената; Човекът, природата, планината: Социума и човека: Националната история и съдба: Човекът във Времето; Човек и Космос; Човек и Бог: Тайните послания. Тези семантични групи са неотделими, взаимнопроникващи и преплетени. Малцина са творците, способни да възприемат света в неговата грандиозна и обхватна визия, а не в разбитата му фрагментарност.

Заглавията „Високосна година“ и „Дълги стихове“ са интуитивни наслови, съдържащи белезите на отворено, безгранично поетическо съзнание. . В своя стремителен търсачески дух, то борави с научните термини на технологичната ни епоха. Литературната прогностика може би изпреварващо предчувства чертите на едно глобално мироздание, чийто адресат са бъдните столетия. Впрочем литературата е дала немалко примери в това отношение, дори ако се позовем само на христомайтините имена на класическата фантастика.

Всяка от лирическите теми е вълнуващо преживяване и премисляне и не може да се изчерпи в границите на една рецензия. В рамките на това изследване ще маркирам само някои от тях- тези, в които доминират позитивните начала и светлите енергии на хуманността. Налага се да цитирам текстовете на някои произведения по реда на индексите под статията, поради факта, че книгите не са общодостъпни, няма ги на пазара, а част от тях още чакат своя час, за да се появят публично в книжно заглавие и тяло. Смятам, че без тях анализът ми губи смисъл. Всъщност целта е представя този нов поет на Банско и България чрез неговото самобитно творчество.

 

РОД И СЕМЕЙСТВО, РОДНОТО МЯСТО

Най-близка до чувствителността на масовия читател е темата за рода, майката, жената и децата. Поезията на Икономов е поезия на моралните добродетели и християнските ценности, а семейството е на първо място в тази йерархия. Азът изповядва светли чувства на обич и признателност към родители и прадеди, пази топлия спомен за всеопрощаващия поглед на майката – мадона и за силното бащино рамо. Сенките на предците са впечатани в съзнанието, но се осезават чрез свидни предмети, проблясващи меко в сумрака на старата къща (старинни свитъци, сребърно разпятие, пукната флейта), възпяти като сакрални знаци на отминалите времена и поколения. Най- важни са опазените завети, „башчини пораки“, както още ги зове Икономов. Родовото начало е въпрос на дълг в тази поезия, то е пробудения инстинкт на етноса и интелектуална тревога за приемствеността и традицията като ядро на личностна и национална идентичност.

Превръщаш се в човек, ако прочиташ

На корените си потайните послания.

От йероглифи неразчетени надничат

Предците ни с преглътнати страдания.

(ВГ, 20 ян. 29)

Констатин Икономов не само живее в дом, опрял гръб до вековната църква „Св. Троица“ и къщата на възрожденеца Неофит Рилски – той стои редом до тях като оцелял, непоклатим духовен стълб и е доказателство за това, че самата традиция на устояването и човечността тук е още жилава и жива. Мястото на рода и на традицията, старинното Банско се вгражда в тази поезия като лирически топос, като дух и атмосфера и налага своята нравствена норма във всичко. То е индексът за автентичност във всичко, излязло изпод ръката на твореца - стихове, скулптури, изделия. От пръв поглед в тях се усеща суровият контур на Пирин, изящния и строг колорит, присъщ на градчето. Но поетът избира интегративни емблеми, свързващи земното с ефира, човешкото със сакралното – камбанният звън и молитвата- стародавните символи на Банско. Те, заедно с поезията за която става дума, все още удържат Духовността. Засега. Ето една импресия* с неповторим лиричен звукопис, породен от прегръдката на Банско с планината и с космоса, изпълнен със сонорна тоналност... (1)(Цит. долу) Какво ли няма в пеещия етюд – архитектурният и духовен символ на мястото – стройната каменна камбанария, поривистия силует на планината и накрай мажорната мелодия, изтръгваща градчето от земното притегляне накъм небесния простор. Само с няколко елемента е изградена пасторална и онирична феерия. Специфичната културна традиция и жизнерадостната чувствителност на Банско най-сетне има своя израз в лицето на поет и художник, който я въплъщава по- възможно най- автентичния начин, защото е роден и е просмукан от нея. Той е вътрешният човек и медиатор, а не случаен гастрольор от модните фестове, нахлуващи отвън, които нямат корен в тукашния бит и обичаи. Затова в много от стихотворенията не скрива и болката си от сегашния хищнически погром, от пошлостта, която поройно залива и ерозира духа на градчето като погубва невъзвратимо уникалната му култура и великолепната някога природа (ВГ, септ., 24, 299; септ. 10, 285). Но нищо свидно, нито мястото и рода, нито неговите символики, не са капсулирани и откъснати от света и от люлката на космоса. Тази поезия ги отваря, мисли ги като частица от всемирния порядък и като скъпоценно градиво на бляна по бъдното. Поне това говорят стихове като следните, където старинните камбани от Банско се трансформират в космичен атрибут и метафора на вселенската съобщност.

В огромна космична леярна

да претопим ли всички звънчета

в една нова камбана, навярно,

предостатъчна за всички планети?

.............................................

А защо да не отлеем една

съвсем нова, звънтяща Земя?

Любов и святост

Любовта и жената в лирическите етюди са опазени от еротика и вулгарност. Напротив, женският образ е пределно естетизиран, осветен от ласка и благодарност. Любовното чувство е деликатно обагрено от свян и закрила към жената, а тя е спътник и пристанище след мъжките скиталчества и битки. Женските очи са кладенчови, пъстри или къпинови, тя е с фигура гъвкава, кръшна и стройна, ефирна като самодива, мил сподвижник на страсти, радости и страдания. Уютна и топла е любовта, възпята в тези стихове, изживяна като дар от Бога в мъчителния жребий на човека по трънливите пътища на живота. Често любовта се успоредява с естетизирани сигнификатори на прекрасното - мечтата, камбанния звън, чистите снежни кристали, лъчите на зората и златото на залеза.

Че сътворил си, Господи, жената,

благодаря, дори за моята жена,

изящен контрапункт на тишината,

най-яркото в небесната дъга.

или

И красивите лица на момичетата,

озарени от кладенчови очи,

са нематериални, както кокичета –

предвестници на небесни лъчи.

Разбира се има стихове с горчив нюанс на любовно разочарование и такива с разжарени страсти, но и те са приглушени и не накърняват общата гама на благослов и благодарност. Любовта в лириката на Икономов е толкова е несъвременна, фолклорно - чиста, добротворна, че предизвиква копнеж по изгубеното и невъзможно за съвременика споделено щастие. Цит. (ВГ, 8 март, 83) Интимната емоция обаче е частен мотив в тази огромна тема. Творецът разширява смисъла на понятието Любов до философска и битийна всеобхватност – любов към другия и различния, любов към заобикалящия свят и всяко живо и неживо създание, любов към Бога и към Живота. В крайна сметка Любовта е изведена в еманация на битието, а и в жизнено верую, щом поетът твърди, че „всичко ценно в този живот се постига с любов, а не с пот“.

Любовта притежава даже космичен статус и вселенско всевластие.

Ефира е от любов изтъкан

и виси върху земната твърд.

Виртуалните цветни савани

с багрите си в очите горят.

Значи Космосът не е заплаха от астероиди, не е озонови дупки и опасни ултравиолетови лъчения, нито слънчеви изригвания. Според поетите, той е балагодатен ефир, наситен с любовни флуиди и обгръща Земята и нейните обитатели с мечти и обещания за щастие. „С топлите одеяла на милувките/ затопляме ефира измръзнал“, докато „ Причината за глобално затопляне / са милионите несподелени любови / - според настойчивите твърдения на поета. А откъде са омразата, ненавистта, войните и кръвопролитните атентати също е ясно –„Необяснимо е отдавна за Бога – от омраза към себе си изнемогваме“. Дали ние сме изворите на доброто и любовта и кладенците на злото едновременно?

 

ПАНТЕИЗЪМ ОТНОВО

Сякаш чрез това творчество Пантеизъмът отново нахлува в българската поезия. Без да е търсен нарочно, без да е подражателство или нарочен избор на естетико-религиозното литературно течение, макар да има отдавнашни следовници и на българска почва –в стихотворенията на Иван Вазов, Христо Ясенов, Славчо Красински, Асен Разцветников и пр. Не е и проява на духовно учение като дъновизма, въпреки че стои близко до тази философия. Истината е, че е самороден, извира от духовната същина на личността, сляла се с природата от рождение. Не се знае тя ли е пленила избраника, който има дарба да чува, да вижда и разбира или той е чувствителната арфа, настроена на нейните трептения. Но е важно да видим как се случва съполагането между Аза и одухотворената природа в следващите стихове (2)(Цит. долу) В тази творба е вложен един от вечните философски проблеми - образът на Аза е представен в трагичната си разположеност на границата между ниското и високото, между земното и небесното, разпънат между духа и материята. Самотната фигура на върха, разкъсвана от невъзможен порив към висините и към Бога и насмешливо удържана от орбитата на социума е знакова проекция. на всечовешкия метафизичен драматизъм –възпяван през столетията от големите български и световни поети.

Но в творчеството на Икономов по - чести са миговете на синхрон и хармония на духа с природните състояния. Те се повтарят в различни сезони, но неизменно са в ракурсите на радост и душевното блаженство от чудесата на света.

В колорита на златната есен

цветовете са необозримо богати –

чаровна преглътната песен,

кътана тъй дълго в душата.

Там лежат древните партитури

на тайнствени поети и музиканти,

на симфонии космични потпурите

и опусите на изчезналите гиганти.

Поетическият образ на прекрасната есенна палитра е неизмеримо по- богат от реално визуалния - сега към него се устремяват траектории на дълбоки чувства и съкровени състояния, песента, пазена в душата, прелива в пищните цветове на есента, а песенност и багри се наслагват с кънтежа на космичната звънка мелодия. Мимолетният поглед към пъстрилото на сезона в поезията избухва като гейзер от звуци, спомени и чувства. Случва се невероятна лирична градация и сублимация, в която човекът, светът и космосът се сливат в безсмъртната полифония на безкрая:

Освен ухо за звуците и гласовете, авторът притежава и перо на живописец - пак планината му е дала зрение за експресивния рисунък на върхове, скали и водопади, както и усет за тайнствения живот на нейните създания. Природата оживява изпод четката на художник а, а той разчита и рисува вглъбен нейните послания. Пейзажът и човекът дотолкова са свързани, че се възприемат като слятост, те са си монофигура, отдадени един на друг без остатък (3)(Цит. долу) Удовлетворен копнеж и обсебване, взаимност и търпеливо очакване между лирическия субект и природното лоно - това е психоемоционален профил, присъщ на планинари, скиори, катерачи – хората, които знаят, че не можеш да покориш планината, защото ти си покореният от нея. Цитираният долу текст въвежда в темата за планината „хамсуновия“ комплекс на страстта и покоя между човек и природа. Обетът за беззаветна свързаност показва кой е на върха в ценностната скала на Аза. Планината е поетовото кътче от рая, целебно място за спасение на духа от стресиращите ситуации на социума: Заради миг от чудото на планината, / заменям мъдростта и суетата. “

Високосна година“ и „Банско. Роден дом“, както и бъдещият „Требник“ плуват в пастелна или ослепителна импресионистична живопис. Всякакви сезони и природни състояния, миниатюри и грамади, цветя, птици, потоци, скали, бели и черни мури, върхове и облаци, снегове и лавини, залези и слънчеви простори, звездни висини и небесни дъги са обрисувани с леко перо и пронизани със светлина. Акварелната лирическа живопис е връх в поетическото майсторство и се отдава на малцина, но в случая е налице щастливо съчетание - поет, естет и художник, с пиетет към омаята на природния свят. Затова всеки ценител ще намери тук омагьосващи пейзажни фрески, незастинали в пастелните мазки, а раздвижени и стоплени от емоция и настроение. Природните гледки и състояния в лириката покоряват сетивата с ненагледна хубост и изменчивост, в тях има място и за драмата на мимолетния цвят, за красотата на снежните кристали, за преливащите нюанси на изгреви и залези. Какво по- виртуозно от това да откриваш красотата не само в огнено златистите, в пищно зелените и сребристосините багри, а и в унилото сиво, в графитено-строгото или дъждовно-скръбното одеяние на света. То обикновено ни потиска или натъжава, не и този поет обаче, който с наслада се вглежда в загадъчната смътност на сивотата. (4)(Цит. долу)

Но и контрапунктите на сивото са изпълнени с очарование и преливат от жизнерадост. Разкошът и интензитета на цветовата гама се определя от факта, че авторът владее изразните техники на две изкуства – лирика и скулптура. Свидетелство за това е албумът „БАНСКО. РОДЕН ДОМ“, където те се съчетават по неповторим начин. Там пластичните фигурки от дърво, рустикално изваяните дървени и каменни гилиптики и фотографските композиции се огласяват с мелодиката на лиричните миниатюри. А може и да се каже, че е обратно - резонансът е взаимен. Затова няма изненада в следващото стихотворение, в което словото рисува с ярки багри и тънки нюанси, също както е в световноизвестна картина на Ван Гог „Слънчогледи“(5)(Цит. долу) Освен колорната феерия, поезията разкрива и емоционалните пластове в мазките на прочутото платно - волност и надежда, нежност и страст.

Като четеш тези стиховете пред очите ти засияват царствени и пламтящи цветове - не на четката, а на гениалната природа, дублираща мощта на слънцето в слънчогледова корона, във визионерството на художника и в музата на поета. Сродени помежду си от общ модус - божественото вдъхновение - три парадигми на същото, те мултиплицират енергетичните живителни потоци, сновящи между творци, светове и съществования. Всеки акт на изкуството, възсъздаващ Красотата, е съпреживяване с много съавтори, според Икономовото естетическо верую... (6)(Цит. долу)

От по различен тип е пейзажната импресия, посветена на Черната мура. Белязана е със знаковост. Издържана е в графичен контраст - черно и бяло, обляна в слънце и широко разперена над света. Същевременно е знак за Вселена, пространствен вектор и магичен код – разпъва поетическото пространството от сърцевината на земята до небесния безкрай. В безграничния екстериор на мирозданието внезапно се включват още два елемента – митичен и човешки – дракон и мъртвец. Драконът е митологична фигура, архетипово придърпва мурата към легендарното световно дърво. Във втората строфа мурата е древен символ и стожер на света - с клоните и ствола обозначава вечност и огромност, а с корените си приласкава най- съкровената човешката скръб. Горе е редом със слънцето и живота, долу в земята приютява смъртта - могъщият ствол свързва двата противоположни полюса в едно. В кратката лирическа конструкция многопластово се разгъва смисловият обем на Митологичното дърво1 - чрез него се обозначава единосъщието на битието, където всичко е заедно във времето, всичко е взаимосвързано и е заложено в изконната верига на Сътворението. Пролука и изоставеност, хаос и профанност са невъзможни в метафизичния кръговрат. Поетическата философия, сдвоена с многотомни древни и днешни трактати, е събрана само в десет реда - в тях съумява да изрази величавата хармония в противоречието между черно и бяло, високо и ниско, живот и смърт, земя и небе. Така свидната за сърцето на поета черна пиринска мура е изведена от своята биологична конкретност, за да се превърне в сакрална точка на битийното, в жива връзка на душата с архетипите на древната космогония,. стремяща се да удържи в словото знанието за първозданните феномени. Ето впрочем и самият малък шедьовър (7)(Цит. долу)

Грешки в пейзажните ноктюрни не може да има, защото Икономов живее с планината от рождение – планинар, алпинист, стопанин - закрилник на това величаво пространство. Ето още един изповеден рефрен, посветен на тази перманентна творческа тема.

Навъсената бяла планина

е моята учителка във всичко.

От миналото към неясна бъднина

Тя учи ни жестоко да обичаме.

........................................

Тя сигурно е на света макета-

Всевечна е и в пътя ни просветва.

За него Пирин не е географски или лирически топос – това е неговият изконен свят, равнозначен е на съдбата. Заради Пирин партийните мутри му взривяват къщата, така отварят пътя на сегашните мутроолигарси за оглозгването и съсипването на планината. Накрай поразителните пирински гледки и създания ще си останат само спомен на страниците на поетическите книги или във фотоалбумите на природолюбителите. Страдание и благородство се крие в порива на твореца да съхрани в сърцето си онова, което човекът вероломно унищожава и разхищава, за да му го върне във вид на поезия, пластика и рисунка. В стиховете му сакрализацията на природните феномени е компенсаторен механизъм спрямо откровената профанност, нахлуваща брутално и в последните закътани обитания :

Планината е макетче на рая,

със всичките си изкушения, красоти.

Чудно е, как ябълките на края

са превърнати в иглолистни мечти!

Чрез изкуството на образите след време потомството ще разбере, че е било изхвърлено от рая, защото е бил похитен и алчно изплюскан, за да се настани там профанското във вид ски пустош, бензинна смрад и хорската ненаситна гмеж, ламтяща за богатства и развлечения.

 

Поезия и йерофания

„Може да се каже, че историята на религиите, от най-примитивните до най-сложните, се състои от натрупване на йерофании, от проявявания на сакралните реалности. От най-елементарната йерофания — например проявата на свещеното в някакъв предмет, камък или дърво — до най-висшата, която за християнина е въплъщението на Господ в Иисус Христос, приемствеността не е прекъсната. Проявявайки сакралното, всеки предмет се превръща в нещо друго, без да престава да бъде самият себе си, защото продължава да съществува в своята околна космическа среда. Но за тези, за които камъкът се оказва свещен, неговата непосредствена реалност се превръща в свръхестествена. С други думи, за хората, които имат религиозен опит, цялата Природа е в състояние да се прояви като космическа сакралност. Космосът в неговата цялост може да се превърне в йерофания2

Цитирам този дълъг пасаж на Мирча Елиаде, за да се види, че в лириката, и в албума, за които става дума, пейзажните ескизи не са самоцел –в тях е вградена естетиката на едно йерофанично мироздание. Природните творения са Божие дело в очите на поета и той наистина чува знаците и мълвежа на божественото навсякъде. В цитирания по –долу текст сакралният говор – грохотен и громолящ - е вграден във фонемната оркестрация чрез звуковите групи с „ГР“. Но той струи ромола на водите и шепота на дъжда, в гръмотевичния напор на бурята, посланията му са вписани в кората на дървото, в полета на птиците, в безумния порив на еделвайса към висините и в съвършенството на цветята. Сакралност и святост диша във всеки, наглед простичък и познат детайл.

Под грохата на каменни лавини

Се диплят приказни каскади.

Почиват в стръмните ровини

Застинали гранитни водопади.

...................................................

В каменопадите, зад свъсените вежди,

Бог мислите си пренарежда.

Същата съживяваща одухотвореност се провижда, както в скалните грамади, така и в крехкото изящество на снега.

Изумителни са кристалите снежни

с изящния си симетричен строеж.

По осите им пронизващо нежни

се катерят тайнописи от скреж.

Звънтящите звездни решетки,

растящи в невнятна тревога,

са мъдрите, тайнствени плетки

по извечните модели на Бога.

Божието присъствие е вездесъщо - без граници и очертания, изпълва земната шир и струи от Всемира, пробожда небесния лазур и надвисва от дъждовните облаци. Превъплъщенията на „нечовешката божествена сърдечност“. са неизброими, тотални, съдбовни. Населяват целия лирически свят с надежда да се транслират в реалния – може би.

През многопластовите облаци увиснали,

Тежащи в преддъждовна изнемога,

Пронизват ни под веждите надвиснали

Очите всесъзиращи на Бога.

Развълнуван след прочита на поетическите прозрения, всеки би могъл да види света около себе си с нов поглед, да се сближи с него, по начина, посочен в стиховете. Разпознаващият гласа и ръката на Бог в природните феномени, непременно го носи в душата си. Ако още от детството е пребивавал в сумрака на старата църква, ако цял живот е беседвал мълком с очите на светците от потъмнелите икони и в бедите се е уповавал на справедливата невидима сила, то няма начин да не разпознае сакралното в природата и в творчеството. Песента в сърцето на поета и ръката, която движи длетото, погледът който съзира уникалните форми и умът, четящ непонятните йероглифи на короядите, несъмнено са със същия произход, щом Бог присъства тотално в този лирически космос. В него се възкресява изгубения християнския дух на българския човек и звучи просветлена християнската молитва. Тя изпълва дома, църквицата и Всемира с трептения и с надежда, изповядва тихите скърби и малките радости на обикновения човек. Ако молитвеното слово не намира ответ и глъхне в необята, то лирическият персонаж е покъртително самотен. Молитвените стихотворения са духовна идентификация, прочувствена мантра за удържане на традицията, осветената от фигурите на творци и будители като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, свещеноиконом Костадин Чучулайн, дядо на поета, и десетки игумени, свещеници, книжовници, излезли от пазвите на този дивен край. Цитирам едно от тях (7)(Цит. долу), родеещо се по смисъл с Дебеляновата поема „Миг“, но без да носи драматичното отчаяние и изнемога на емблематичния сиротник на българската поезия. А може би смисълът на молитвата се изпълва с упование, едва когато Азът открива Бог в собственото си сърце. „Силата, сътворила света ни /като собствена сила усещаме“- внушават многобройни творби без заглавия, макар че в никакъв случай не могат да бъдат определени като религиозни. В тях не става въпрос за религия или за философия, а за лирическо вживяване, когато усетът за Бог е вътрешна мярка за почтеност, когато се е трансформирал в нравственост и най-вече в състрадание към човека, в любов и преклонение към божиите създания. За мен е чудно, че дори молитвите в този благословен от Бога кът не тежнеят към разкаяния и не измолват милост за греховете, а са пълни с надежда и упование в доброто, сякаш тук се раждат и живеят само ангели – поне според К. Икономовото виждане.

Апотеозът на темата се реализира в цикъла „Дълги стихове“, в една малка сюжетна поема, онасловена „Реликвата“, която разглежда проблема за хилядите тонове, парченца и тресчици от Честния кръст, разнасяни по всички земни кътчета вече две хилядолетия. Защо, откъде и как се ражда тази символика на Вярата, докога и как ще продължи този самовъзпрозвеждащ се процес на духовно спасение, се разкрива в тази астрофична поетическа структура. Легендата за Разпятието, за търсенето и намирането на „Христовия кръст, По бреговете/ на Черно море, / някъде между Балчик и Херсон“, за неимоверното разрастване на мощта на Реликвата, се достига до съвременната епоха, свързва се и с науката. Дори бляскавият арбитър, лаурет на четири Нобели и всякакви световни награди мъдро доказва, че Кръстът е равнозначен на Вярата и жизнено нужен на човечеството, защото е укрепвал и повдигал духа на милиони хора във всички времена. Затова легендарната мистификация ще продължи да съществува, макар като конспиративна индустрия, докато свят светува. Интересен е фактът, че с преплитането на тези и антитези, отричане и утвърждаване, К. Икономов разбулва драпериите на един от най- могъщите световни митове и едновременно с това го утвърждава. А може би смята, че разбулването на тайната и повторното и укриване във времепространството, между джунглите на Амазония и остров Скот в Антарктида, само усилва нейната магия над душите, жадуващи любов, надежда и вяра, защото кой ги е обичал повече от Онзи, който мълви в предсмъртен гърч – „Отче, прости им, защото не знаят какво правят...“.

Следващият цитат е малък откъс, но се надявам да даде представа за сменената оптика в мащабите на поетическата визия и за промяната в досегашната поетика.

Това са

гори от кръстове,

обширни като

Сибир и Аляска,

включително

Силва Магна

Булгарика.

И макар, че това е

съвсем

невъзможно, дори

най-невъзможно,

от реликвата

всякое късче

е с чудодейна,

наистина, сила

и лекува, и цери,

и помага.

Стоицизма ни

усилва

стократно

и поддържа

надеждата ни

за крепка вяра

във висшата

сфера – любов.

Заедно с другите заглавия от цикъла - „ Пчелите „, Кълбото“, Къде са „, Колорит“, „Наблюдател“, “Креатор“, поемата „Реликва“ показва, че в полето на лириката се появява име, което не може да бъде пренебрегнато, нито ограничено в рамките на регионалния колорит. Цикълът „Дълги стихове“ е рожба на оригинална мисъл и универсално светозрение. В него митологични легенди и древни ритуални практики се свързват със съвременните научни открития и с фантастични екскурси и предчувствия за бъдни времена. Същевременно се демонстрира изчистен и модерен ритъм с виртуозни стилови обрати и впечатляващи образи. Въвеждат се индекси на висша нравственост и отговорност не само спрямо земното ни битие, но и спрямо надвремието и свръхпространството на безбрежната Вселена, възприемана като лъчезарен, добронамерен приют за всечовешките дръзновени мечти и начинания. Талантът тук искри с диамантен блясък и дава заявка за свое място в националната лирическа култура.

Този забележителен цикъл бе споменат мимоходом в настоящия пространен анализ, но това е израз на респект и на съзнание, че заслужава специално внимание. Краят на текста всъщност е отправна точка към следващи изследователски проекти, които ще навлязат в тайнствените дебри на сбирката „Дълги стихове“, където произведенията са не само с дълги размери, но и с многопластова дълбочина. Където поетическото време и лирическото пространство надхвърлят реалните измерения и представи на сегашността.

 


1 Мирча Илиаде. Митът за вечното завръщане. 1992

2 Мирча Илиаде Сакралното и профанното.

*1.

Камбаните на кулата всред Банско

прозвънват в мажорната си гама

и всичко из планинските пространства

трепти със честота неназована.

 

Малцина са кадърни да извличат

акордите на бодрата мелодия –

побутва те молитви да изричаш,

 

излива се в нечувана рапсодия.

Затихваме в очакване на чудо,

камбаните, когато бият лудо.

 

2.

Достигнал до върха на планината,

Изпитваш чувството за. самота.

Над тебе може би е Господ,

Под тебе – пълна пустота.

 

Прехласваш се по красоти вълшебни,

Духът ти тегли те, безплътен.

Внушаваш си, че си избран, неземен,

Изобщо ти не теква, че си смъртен.

 

До Бог като не можеш да достигнеш,

За хората спомни си .... И тръгни си.

 

3.

Не ми е мъчно за самотния връх,

бил съм с него толкова пъти.

Нито за разцъфтелия златовръх,

ухаещ, красив и безплътен.

 

Не ми е мъчно за гривата на водите,

оцелявал съм, впил се във нея.

Нито за калцитите в пещерите,

изящни, вкаменени камеи.

 

Всичко пак напролет ще има,

ако оцелеем след поредната зима.

 

4.

С години кръстосвам небето,

без да знам, че около мене красивото

крещи освен в разкоша си цветен

и в невероятните нюанси на сивото.

 

Едно сиво – към утрото вече,

се измъква от нощната немощ.

Друго сиво – след залеза вечер,

постепенно претворява се в нощ.

 

А при изгрев планинското било

сивотата си прибира унило.

 

5.

Замаяни, горделивите слънчогледи

веят гриви нашир, навъзбог.

Жълтия цвят, като тиха надежда

е владеел единствен Ван Гог –

 

от нежните нюанси със мляко,

до тежкото брокатно оранжево;

през отсенки червени понякога,

до златното залезно зарево...

 

Дорде животът грижовно ни сритва,

някой ражда се в ръцете с палитра.

 

6.

Чета Дон Кихот – сякаш аз съм го писал.

Слушам Шопен, а на клавира – ръцете ми.

Гледам Дали – света с него съм слисвал.

Пипам Роден – в камъка е сърцето ми.

 

Томчето Фотев е в моя редакция.

Свирим с Минчо – аз работя със лъка.

С Въло Радев сме снимали „Адаптация“.

При Чапа дялкам в творческа мъка.

 

Всичко значимо е сътворено и с мене....

и продължавам, докато дявол ме вземе.

 

7.

Черната мура често пониква

Насред мраморна бяла скала.

На реките от слънце откликва

И прегръща със клони света.

 

А жилите пълзят и показват

Жизненост упорита, догдето

До ядрото глобално долазват ...

И по радиуса – пак към небето.

 

Корените – задрямали дракони

Прегръщат в земята съдбата ни.

 

8.

През пръстите преплетени отлитва,

изпусната от шепите ми стиснати,

последна, неизречена молитва,

с надежди към небето плисната.

 

Веднъж избягала на воля,

кръжаща в изкривените пространства,

любов и милост неизмолила

завръща се след непосилно странстване.

 

И сгушва се при мене уморена,

погалена от дланите ми изранени.

 


напред горе назад Обратно към: [Цвета Трифонова][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух