напред назад Обратно към: [Спомени за градския идиот][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



Съкровище в ковчеже от санталово дърво


Гостуваше "Комеди Франсез"... Последният спектакъл бе посветен на френската поезия и някъде към края на представлението на сцената се появи възпълничък актьор с изразително лице. Почти без никаква жестикулация, сериозно, сдържан, той рецитира стихотворение, което горе-долу звучеше така:

Имаше едно време голяма бяла стена - гола, гола, гола.

До нея стълба - висока, висока, висока,

а на земята - чироз, сух, сух, сух.

Човекът дойде и донесе чук, канап и гвоздей - остър, остър, остър.

Качи се на стълбата - високата, високата, високата,

и чук, чук, чук, закова гвоздея - острия, острия, острия,

на стената - голата, голата, голата.

Завърза за гвоздея канапа - дългия, дългия, дългия,

а за канапа чироза - сухия, сухия, сухия.

Взе си стълбата и си отиде някъде надалеч, надалеч, надалеч.

И оттогава чирозът - сух, сух, сух,

на края на онзи канап - дълъг, дълъг, дълъг,

съвсем бавно си се люлее - люш, люш, люш.

На това място актьорът направи кратка пауза и продължи:

Аз съчиних тази песничка - простичка, простичка, простичка,

за да забавлявам децата - малките, малките, малките,

и да вбесявам хората - сериозните, сериозните, сериозните!

Залата на Народния театър избухна в овации. И не само заради великолепното изпълнение. Тези предизвикателни стихове се различаваха поразяващо от всичко чуто досега... А името на поета прозвуча между другото, между блестящите и покрити със слава имена, и се загуби всред ръкоплясканията и радостните усмивки... Оттогава мина много време, но веднъж се оказа, че моят стар приятел, чудесният поет, критик и преводач Стефан Гечев знае не само стихотворението за "Сухия чироз", но и неговия автор - Шарл Кро. "Да, Шарл Кро, голям поет от времето на Верлен, когото Франция откри едва през нашия век. Впрочем, той е бил часовникар и понякога пишел стихове!" - тъй каза Стефан Гечев и аз нямах никакви основания да се съмнявам, защото той знаеше всичко.

Поет и часовникар, това ми звучеше особено и аз реших да науча нещо повече. Проверих в "Ларус" и прочетох: "Кро Шарл, френски поет и изобретател.". Естествено любопитството ми се увеличи. Поет, часовникар, изобретател! Порових се по библиотеките и успях да намеря литература за Шарл Кро и едно негово томче стихове и проза. В предговора си към неиздадените приживе стихове на поета Емил Готие пишеше: "Казвам всичко това, не за да посоча, какво Шарл Кро, математикът, физикът, химикът, философът и поетът би могъл да бъде, а какво е бил в действителност!".

Готие твърдеше, че Шарл Кро е изобретил фонографа, цветната фотография, музикалния стенограф, междупланетен оптически телескоп, уред, който превръщал светлинните вълни в тонове, че има трудове в областта на електричеството, че е измайсторил специален хронометър (часовникарят?) и че е правил интересни изследвания върху мозъчните процеси...

Това беше вече прекалено. Някакъв несдържан изблик на закъсняла признателност. Французите, които, както често се случва, навремето не са оценили нито своя поет, нито своя изобретател, сега се престарават да му приписват достойнства, които той самият едва ли е подозирал. Само че работата е там, че трудовете на Шарл Кро съществуват. Те могат да бъдат открити във всяка добре обзаведена научна библиотека. Нямаше мит, нямаше дори преувеличение - в края на миналия век във Франция бе живял един изключителен човек, неразбран, самотен и оставен без всякаква подкрепа.

На четиринадесет години Шарл Кро завършил средното си образование, той владеел старогръцки и латински, изучавал източни езици, свирил, композирал и рисувал. Известно е, че е следвал и завършил медицина, но химията и физиката неудържимо го привлекли и в дома на някакъв благоразположен роднина той обзавел малка лаборатория.

Удивляващият, универсален интелект на Кро се преплита с ония раздели на природознанието, които в края на миналото столетие са отбелязали важни успехи. Дори само две от неговите открития са достатъчни, за да ни подскажат за разностранния му творчески дар. Фонографът и да речем, принципите на цветната фотография. Защото не Едисон, а един от поетите на Франция пръв известява на света, че е изнамерил начин за съхраняване на звуците. Научното съобщение на Шарл Кро е получено във Френската академия на 30 април 1877 година, докато американецът патентова своя уред на 15 януари следващата година. Отгоре на всичко. Отгоре на всичко фонографът на Едисон учудващо приличал на описания от Кро апарат. Може би само поетичното чувство на французина го е накарало да нарече изобретението си "палеофон" - звуци от миналото, докато практичният Едисон е предпочел "фонограф" - звукозаписвач.

За да няма недоверчиви - няколко реда от съобщението на Кро:

"Моят процес се свежда до получаването на следа от движеща се трептяща мембрана и впоследствие до използването на тази следа за възпроизвеждането на същото това трептене..."

През 1869 година поетът-учен публикува труд, озаглавен:

"Общо решение на проблема за цветната фотография". Само в четиринадесет страници Кро поставя и изчерпва теоретичната страна на задачата. Години преди да се появи първата цветна снимка, още по времето, когато самата фотография прави първите си неуверени стъпки, принципите на цветната фотография са били установени от един човек, чиято поетична природа не се е отвърнала от прозаичната възможност багрите да бъдат пресъздавани с помощта на призми, лещи и химикали.

Само че напразно бихте търсили името на Шарл Кро всред многобройните патенти в областта на фотографията. Там ще срещнете имена като Гудман, Истман, но не и това на французина:

"Аз не диря начини да експлоатирам собствените си идеи. Нито сега, нито в миналото съм притежавал каквито и да са средства, за да ги осъществя. Търсенето на такива средства за мен би било загуба на сили и време... Решението, което намерих за проблемата на цветната фотография, е публикувано по-долу и аз не си запазвам търговските права над него... Надявам се, че други ще успеят да ги осъществят, така както съм ги замислил, сигурен съм в това. И ако съм жив дотогава, поне ще знам, че съм струвал за нещо!".

Може да наречете това отношение на изобретателя към собствения му труд бохемско безгрижие. Може да го обясните с неспокойния му дух, който се насищал от докоснатата същност на загадката и се отвращавал от педантичното и изтощително ровене в подробностите. Но аз лично изпитвам дълбока симпатия към подобен вид хора. Мечтите не могат да бъдат патентовани, съкровищата на един дух не могат да се вложат в банката. И ето че си спомням първото стихотворение от стихосбирката на Шарл Кро "Ковчеже от санталово дърво". В това ковчеже един поет, един несретник пази своите скъпоценности. Те са украшения без стойност, изсушени цветя, изтрити пастели, фигурки от дърво...

"Аз продавам всичко! Читателю, приеми моето предложение. Може би при вида на тези стари неща, ще изпиташ някакво вълнение. Сълзи или пък смях! Ти ще платиш, а аз... аз ще отида да си купя свежи рози!"

Жалко. Франция не е приела предложението и Кро не е имал възможността да си купува свежи рози. Той е изкарвал прехраната си като възпитател в едно училище за глухонеми. Съдбата на откритията му е също толкова горестна. Френската академия се е отнесла с пълно недоверие към неговите предложения. Вместо възторг, фантазията му будела недоумение. А и как да имаш доверие на човек, който пише стихове за чирози, композира, рисува и отгоре на всичко, без да е удостоен с каквото и да е звание или научна титла, отрупва високопочитаната академия с фантастични идеи. Представете си, точно преди сто години (1871 г.) Кро мечтае за междупланетен оптически телеграф, който би могъл да се осъществи с мощен сноп светлинни лъчи. Та ние споменаваме думата лазер едва от едно десетилетие насам. Какво биха могли да отвърнат "сериозните хора", освен да вдигнат рамене?

Трагедията на Шарл Кро е била в това, че той е наш съвременник. Нито умът му, нито светоусещането му са били за деветнадесетия век. И все пак имало е люде, които са вярвали и обичали чудака. Търсили са неговото присъствие, разделяли са с него последните си стотинки. Не ще и дума, това са били бохемите, артистите, мъдрите пияници от бедните кръчми. Пол Верлен е бил негов пръв приятел и единствен от тогавашните големи поети на Франция цени извънредно високо поезията на Кро.

Годините минават. Взривовете на фантазията не разтърсват бетонираните убежища за мозъците на сериозните хора. За двадесет години от стихосбирката на Кро са продадени хиляда екземпляра и на четиридесет и шестгодишна възраст, според шаблонното съобщение на биографите: "Шарл Кро умира самотен и разочарован от всичко, освен от своя идеал!".

"Аз съм човек, мъртъв отпреди много години! Костите ми бяха открити благодарение на увехналите рози!"

Сетне... Сетне с полагаемото се закъснение идва задъхано признанието. Много от поетите на съвременна Франция откриват в Кро своя голям предшественик и вдъхновител. Елюар, Арагон и Бретон са негови поклонници. С подобаващата им тържественост и след необходимите уточнения учените провъзгласяват Кро за велик изобретател. Учредена е дори премия на негово име.

Старите спомени в ковчежето от санталовото дърво са разграбени, сигурно на гроба на Кро цъфтят свежи рози. Но още по-сигурно е, че онзи чироз на голямата гола стена продължава да се люлее...

 

1971

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени за градския идиот][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1993 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух