напред назад Обратно към: [Спомени за градския идиот][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



В памет на Михаил Христофорович


Има хора, които неочаквано се втурват в живота ни. Неотразими, блестящи, те ни очароват още от първата среща. Ние сме запленени, увлечени и никак не можем да си обясним как те отминават, изчезват не само от очите ни, но и от душите ни. Така бързоходен кораб раздира водите на тихо езеро, те побушуват, към брега се отправят вълни, плискат се, заливат го, но скоро всичко стихва и езерото отново е гладко и блестящо. Михаил Христофорович не беше от тези хора. В моя живот той се появи кротко и тихо, сякаш загрижен да не обезпокои някого с присъствието си. Беше преди много години. В България пребиваваше делегация от руски учени и се случи така, че аз като млад асистент трябваше да ги придружавам по време на обиколката им из страната. Между тях беше и Михаил Христофорович. Нека ми бъде простено, но за останалите нищо не си спомням. Сигурно причините за това са чисто лични. Михаил Христофорович Карапетянц беше химик със световна известност, а аз съвсем наскоро бях спечелил конкурс за асистент по неорганична химия и пристрастието ми бе обяснимо. Бях запомнил неговото име още от студентските ми години от една книга, назована "Химическа термодинамика", която вдъхваше страхопочитание и понижаваше самочувствието на начинаещите като мен.

Пътешествието ни из България продължи няколко дена. Карапетянц изнасяше лекции от град на град, сменяхме хотели, карахме се с администраторките, пътят бе уморителен, аудиториите - разнообразни и често пъти пълни с хора, принудени да присъстват по силата на известни на всички съображения. Те никога не бяха чували любимото му слово "ентропия", климаха уморено на столовете, но професорът се отнасяше към просветителската си мисия толкова загрижено и неизтощимо, сякаш тя е най-важното нещо в живота му. По-късно разбрах, че този човек се отнася така към всяка дейност, с която се заемаше. Лошото беше, че хората знаеха за тази негова всеотдайност и безмилостно я използваха. Професорът се раздаваше изцяло и не пестеше нито капка от силите си, но в замяна на това щадеше всички около себе си, дори и ленивците. Без да се колебая нито за миг, мога да кажа, че до днес аз не познавам по-деликатен човек от Михаил Христофорович. Никога той не натрапваше нито личността си, нито заслугите си, нито огромните си познания. Той беше готов вежливо да изслуша всяка категорична глупост и сетне свенливо да я отхвърли. Беше изящен в скромността си. Изящен и деликатен в чувството си за хумор.

Веднъж реших да го развлека и го заведох на кино. Късно осъзнах постъпката си. Бяхме попаднали на бляскавата суперпродукция "Херкулес" - изстъпление от мускули, мечове, мозъчна недостатъчност, в която се гърчеше тълпа културисти. Михаил Христофорович понесе търпеливо всичко. След филма двамата изтощени седнахме в една сладкарница. Не щеш ли, за зла участ по високоговорителите ревна някакъв неистов италиански тенор, който тероризираше всички с желанието си да се завърне в Соренто. Карапетянц ме погледна плахо и тихичко рече: "Геркулес поет!".

Няколко години по-късно случаят ни срещна отново в Москва. В продължение на четири месеца аз щях да имам щастието да бъда негов ученик. В Института по химическа технология посещавах курс за повишаване на квалификацията на преподавателите във висшите учебни заведения. Сигурен съм, че не бях най-прилежният от слушателите му, по това време литературата все повече ме изкушаваше и аз посещавах лекциите спорадично! Но въпреки това бях един от най-горещите привърженици на неговата идея за промяна в обучението по химия, което според мен ставаше все по-скучно, отблъскващо и вредно за интелекта на студентите. И до ден днешен помня математически точния афоризъм на Карапетянц: "Въпросът за повишаване на качеството на образованието, е въпрос за повишаване на качеството на преподавателите!". Просто и ясно! Но точно простите и ясни неща нашата система възприемаше най-трудно. Съпротивата срещу Карапетянц беше голяма, все още много от професорите смятаха, че между изучаването на химията и научаването на телефонния указател наизуст няма голяма разлика. Парадоксално е, че очевидните неща се отхвърлят най-трудно, но и същевременно се възприемат най-трудно! Но точно тогава разбрах, че щом Карапетянц се наема да защити едно начинание, той няма да отстъпи нито пред конюнктурата, нито пред мнимите авторитети. През тези четири месеца аз го виждах сякаш понесен от вихрушка - лекциите, курса, семинарите, аспирантите, защитите, заседанията на академичните съвети и опитите му да спре за миг в смайващо малкия му кабинет, където той напразно се мъчеше да остане насаме с голямата наука.

Кога смогваше да свърши всичко, кога успяваше да се прибере у дома си, кога спеше, кога почиваше, за мен си оставаше загадка. Виждал съм много енергични хора, които винаги за някъде бързат, вездесъщи като електроните, те са навсякъде и всъщност никъде, защото цялата им енергия се изразходва, за да сменят местоположението си. А Михаил Христофорович навсякъде действаше. Ето това вече беше феномен, достоен за удивление... и за упрек! Той се изразходваше. Оборотите, на които живееше, надхвърляха допустимите. Но той не поглеждаше към стрелката и не искаше да види, че тя винаги се намира в червения сектор. Веднъж си позволих да му кажа: "Извинете, Михаил Христофорович, но вие прекалявате, така не бива. Вие се преуморявате и трябва да почивате!". Той ме погледна гузно, после ме удостои с позната мила усмивка:

"Ще си почиваме на онзи свят!"

Сега, когато него го няма, това не звучи весело. Той много добре знаеше, че "онзи свят" няма, няма място злачно, лишено от болка и печал, тогава той е искал да ми каже, че доброволно и умишлено е приел свръхнапрежението. Може би е бил прав - дълголетието не се измерва с годините, а с интензитета на преживяното и извършеното. Биологическото дълголетие е въпрос медицински, духовното - морален.

И все пак, ако в неговия живот съществуваше само науката, Михаил Христофорович би бил обяснимо явление, жрец, който живее в безспирно преклонение пред олтара на своя бог. Но аз познавах и един друг Михаил Христофорович - в дома му на улица "Готвалд". В двете тесни стаи, изпълнени от пода до тавана с книги, личеше широтата на един човешки дух. Там, в неговата библиотека, съвсем не преобладаваше термодинамиката, тя смирено отстъпваше на поезията и прозата, на книги върху изкуството, на книги, посветени на изтока. Там като по чудо бе сместено и едно малко пиано, затрупано с ноти. И аз помня един Михаил Христофорович, който сядаше на това пиано, засвирваше приятно и нежно и запяваше със спокоен, тих глас песните на Шуберт и старите руски романси. Той поглеждаше боязливо към своите слушатели, сякаш искаше да каже: "Разбирате ли, аз и това много обичам!".

А той обичаше и познаваше и Шекспир, и Пушкин, и Блок, и Цветаева, та дори китайското изкуство! Боже, кога е имал време за всичко това.

Имал е. Само за едно нещо той не отделяше нито минута, за политиката. През всичките ни срещи в продължение на много години аз не чух нито една дума за партия, правителство, империализъм, комунизъм. И може би една от причините да се потапя в своя достоен свят от наука, поезия и музика и да не пожелава да се откъсва дори за миг от него, беше онази действителност, в която живееше, но се мъчеше с всички сили да не я забелязва. Какво да се прави, всеки не е Сахаров!

Когато се виждахме по-късно, аз бях изневерил на химията и да си призная, той беше един от малкото хора, пред които се чувствах виновен. Мисля, че ми прости, той умееше да разбира и да скрива дълбоко в себе си тъгата от разочарованието.

После долетя вестта за преждевременната му смърт. Неочаквано стрелката бе трепнала и спряла на нула. И около мене стана по-пусто.

Днес все по-често мислите ми остават в света, който човек създава в душата си, населява го с хора, които обича, и прогонва от неговите предели недостойните. В този свят смъртта няма достъп и докато той не угасне заедно с мен, в него ще присъства Михаил Христофорович.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени за градския идиот][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1993 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух