напред назад Обратно към: [Скални дни][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]



Легенда


Аз пирувах с нимфи и вещери.

Беше виното руйно и грееше огънят буен.

С весел смях се отдавахме - всички бяхме уверени:

няма как да достигнем на Града във Високата кула.

 

Аз подтичвах пред черните божи служители.

Все с хоругви и Книги, разбира се, с пики и бичове.

Радост бяха съгледали на някой другар във очите -

вече имаше хора сред стадото верващи биволи.

 

Аз пълзях по скалите нагоре с ръце разранени.

Мен ме срещаха шипки, а хрътките стръвно ме диреха.

Недалеч бе мига да си спомня, че птица съм черна …

че Стената от камък не смогва дъха да възпира.

 

Стигнах Бурния връх, запъхтян, безнадежден…

И съгледах в миг Канцлера, сам на Високата кула.

Той с принуда, с почуда, на мен като равен погледна -

бяла тога срещу сивкави дрипи, под лазура разтапящ на юли.

 

Аз забравих страха - и изпратих отгоре му песен.

Хора-хрътки се спряха, стръвта им за лов се пречупи.

Бе застинал пастирът - безмълвен, отхвърлен, потресен.

Бе съзрял в мен страстта - бе съзнал, че никак не може я купи.

 

И се спряха из кривите улички хората.

Сякаш чух: доближиха глави, зашушукаха.

Стисна старецът знатен насреща ми властния жезъл -

аз извадих от пазва любимия кичур за сетна целувка.

 

Грейна втора зора и бели криле изплющяха…

И до днес из Града за това се говори.

С ръкавица челична пастирът натирва стадата,

а човекът с усмивка надраства Предела - напред и нагоре…

 

И, лукаво, покълва в сърцата ни слънчево семе,

под нехайната тениска, и също под властната тога…

Ти отпиваш от руйното вино, отмяташ коса и топло отново се смееш…

Аз бих взел от косата ти кичур…

Може ли?

 


напред горе назад Обратно към: [Скални дни][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

 

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух