напред назад Обратно към: [Скални дни][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]



Испанско


Сам.

И сред зората уморен.

Стар.

Или от сянка изненадан.

Без да се пази от тесния ден,

непредпазливо

се вслушва

в радиото, и

затова...

 

Смрача ли се, ще ударя по масата нечиста:

"Добре, че нямам китара и крия своите истини!

 

Сега това момиче за мен е цялото щастие,

а вие, човечета, всички си го лепите от части!"

 

И доста от вас ще бъдат сред зяпналите слушатели,

ще се учудват и сърдят и ще сме бивши приятели.

 

И ще крещя гръмогласно колко тихо живея,

а пък за вас ще е ясно, разбира се, че обичта ни линее.

 

А масите по-свирепо ще искат да си ходя,

мене ще гонят, слепи, че е виновна мелодията.

 

И само момчето в ъгъла ще чувства - дано! - ще усеща,

че не заради "жена ми" става цялото нещо.

 

И светъл ще е финалът, а в мрака - моята риза,

щом струните стихнат, разбрали защо пак бих тръгнал да влизам.

 

Момчето ще си замине, но не съвсем като мен -

той може би няма да стигне до някой подобен ден,

той ще успее да види къде тъга избуява

и може би ще запее, където аз се предавам.

 

И свраки сякаш ще грачат, че само тъй ми се пада,

но ще се смее луната на пиринейска балада.

 

А аз безкрай ще повтарям, докато пиян се прибирам:

добре, че нямам китара, когато не мога да свиря!

 


напред горе назад Обратно към: [Скални дни][Драгомир Константинов][СЛОВОТО]

 

© Драгомир Константинов. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух