напред назад Обратно към: [Йордан Ефтимов][СЛОВОТО]



Кой писател и кой читател?


Волунтаристичната поредица на В. Трендафилов в „Труд“
(19 януари — 16 февруари 2004)

 

В началото на 1997-а година бях поканен от редакцията на списание „Демократически преглед“ да направя обзор на изминалата 96-а — не в духа на априлските дискусии от зрелия соц, а в духа на прегледите на Алберт Гечев, писани в първото десетилетие на ХХ век. Оттогава досега съм публикувал седем такива обзорни текста, един от които е обобщение върху 1990-те години. За последните 12 години съм публикувал точно 111 рецензии, много от които от по една вестникарска страница. Затова си позволявам да кажа, че в своята поредица „Бележки върху днешната ни литература“ В. Трендафилов се занимава твърде малко със съвременната ни литература. И не само не се занимава с нея, но и подменя анализа на литературната ситуация с излагане на своите нормативни представи какво трябва да се прави. На всичкото отгоре тези представи са или, меко казано, наивни, или силно манипулативни.

Отначало В. Трендафилов разви основната идея на рубриката си — че българските писатели не дават на българските читатели това, от което те се нуждаят. Затова и според него съвременната българска литература се била маргинализирала. Ако българските автори пишели по актуални проблеми и „четивно“, тогава читателите щели да лапат произведенията им като топъл хляб. Даже формулира две „аксиоми“ — че читателят се интересува от „актуалност“, а не от „вечност“ (1) и от родна, а не от преводна литература (2). Това са бръщолевения на човек, неосведомен за особеностите на литературното пространство — не българското, а изобщо. Защото между автора и читателя са издателят, разпространението, медиите, училището и още много институции, които формират такива важни и исторически променливи неща като литературния вкус, известността, престижността, представите за значим текст. За кой от тези фактори говори В. Трендафилов? Реторичен въпрос.

Нека коментирам поне „аксиомите“ му. Първата е неясна и некоректна, защото не отчита видовете читатели и видовете четива. Едни четат т.н. художествена литература, за да добият липсващ им житейски опит, други — за да избягат в по-привлекателна социална реалност, трети — защото в тяхната социална общност е престижно да се чете и те искат да демонстрират ниво, както други го правят с яхти или системи за домашно кино, и т.н. Против каква вечност изобщо пише В.Т.! Нека по-добре не да намесваме тази категория. Е, от следващите статии разбираме, че така В.Т. определя онези романи, които претендират да казват големи истини от последна инстанция. Само дето тук той не забелязва нов капан, в който пада без съпротива: не романите имат такава претенция (нали са фикция, недотам прикрита художествена измислица?), а институциите (особено училището, но днес и медиите) им приписват такава. Така той започва да говори не за творбите, а за техния образ другаде.

Втората „аксиома“ е за интереса на публиката към тукашната проблематика. Врели-некипели. Най-масовата публика предпочита „Дързост и красота“ и „Сексът и Градът“ пред българските филми, така както рови из видеотеките главно по стелажите „Комедия“ и „Екшън“ и избягва надписа „Драма“. Тъй че формулировката е несполучлива. По-скоро може да се каже, че масовата публика избягва художествените произведения със социална проблематика. Но това е тривиален извод, който може да се спомене само ако се допълни, че у нас прослойката, понасяща психологическата сложност на едно многоаспектно представено социално явление, изтънява все повече и повече. Но и това също е тривиално. (Имам чувството, че на това ниво на обобщение и аз мога да родя само бръщолевене.)

Предлагам на В. Трендафилов да се замисли за характеристиките на масовата публика. За нея „Дунав мост“ не се различаваше от един документален филм. Преди 20 години тя мразеше Йосиф Сърчаджиев, защото неговият герой във „Време разделно“ беше циник еничар, избиващ безскрупулно своите кръвни роднини. По тази линия успя и Христо Калчев. Не защото е написал високочетивни романи — убеден съм, че стилистичният анализ ще покаже колко силно литературни са те, колко архаизми и поетизми са използвани, какви неразговорни конструкции оформят пряката реч на героите, с колко много културни отпратки гъмжат (макар и много от тях сгрешени). А защото се изхитри да твърди, че в романите му е разказана цялата истина за онези, които управляват страната. В действителност той следи вестниците и не може да каже нищо повече от вече казаното, като само го гарнира с булевардни сцени. Но публиката му го чете през ерминията на интервютата му. Това е рекламна стратегия. Успешна при това. Но какво общо има тя с предлагането на сериозни дилеми, поставящи читателя пред различен ценностен избор?

А сега да си представим нещо друго. Да дадем на тази публика нещо престижно. Точно това направиха и правят издателите на всички онези свещени крави от Людмила-Живково време. И публиката търси Стефан-Цаневия роман не защото отговаря на вкуса й, а защото е убеждавана, че това е върхът на родната словесност, и защото разпространителите поемат само известни имена и само те са добре излагани по щандовете.

В. Трендафилов натурализира литературата, изкарва я следваща природни закони, а не подчинена на играта на институциите. Лансира заблудата, че писателите сами са виновни за детронирането им от фокуса на обществения интерес. Че от качествата на текстовете им зависи оценката, която те ще получат.

Когато говорим за литература, бихме могли да имаме предвид поне две различни неща. Едното са текстовете сами по себе си, другото е ефектът, породен от тях в обществото. В. Трендафилов не е наясно относно тази разлика. Образно казано, едно е качеството на самото кисело мляко, друго е кое върви на пазара и защо. Все едно да обясняваш, че „Данон“ заема своя солиден дял, защото е най-питателното, най-витаминозното и т.н., а не защото има съответните опаковки, реклама, дистрибуция.

И като логично продължение на тази представа В.Т. тръгва да дири кусури на отделни творби — романите „Девети“ на Анчо Калоянов, „Това е както става“ на Албена Стамболова, „Поп Богомил и съвършенството на страха“ на Владимир Зарев. Прави едва ли не стилистичен анализ. „Стилистичен“ той не е, защото макар и да е чепкане на конкретни пасажи, това чепкане е на кръчмарско ниво. Например, като говори за чуждиците в романа на Албена Стамболова, В.Т. става смешен, защото го критикува, че използва небългарски синтактични конструкции. А кои са „българските“? Нима има стопроцентово автохтонна творба? И ако имаше, нима това би могло да е ценността й? Нима „За буквите“ е оригинално „българско“ произведение? Или пък „Под игото“, което без Юго и Южен Сю не би се появило? Но тези творби ние ги считаме за шедьоври — първо, защото са най-ефективните творби на своето време, и второ — защото имат идеологическо КПД и днес. Художествените им качества са конструкт, въпрос на обществена договореност. Няма да си губя времето да коментирам дълбочината на анализа, за да не обиждам таксиджиите. Мисля да попитам обаче: Защо точно тези творби? Кое ги прави представителни и представителни за какво?

Споменавам избора на примери, защото той е доста скромен. А и за него засега може да се каже главно, че е несъществен. Защо? Ами „Девети“ не е от най-забелязаните романи на 2003-а — не ми е известно за него да са написани купища рецензии, за него да се говори в кулоарите на държавните учреждения, да го обсъждат студентите или таксиджиите. А такова обсъждано произведение напоследък имаше — „Мисия Лондон“ на Алек Попов. Творба с доказана социална ефективност. В.Т. избира Албена Стамболова и Емилия Дворянова. Че каква е значимостта им, погледнато социологически? Те дори и в университетите не са толкова влиятелни, колкото се струва на В.Т. (не влизат в нито един списък със задължителна литература, сигурен съм!). От друга страна, в университетите от либерален тип предимство имат точно творбите с максимална тематична и езикова сложност. Не бива да се очаква, че списъците с преподавани творби в средното училище и университетите трябва да съвпадат.

Избирайки да чопне тоз или онзи пример, В.Т. уж случайно пропуска онези автори и книги, за които специализираните културни седмичници и списанията непрекъснато говорят: „Улици и авенюта“ (1998) и „Аматьори и професионалисти“ (2003) на Палми Ранчев, „Естествен роман“ (1999) и „И други истории“ (2000) на Георги Господинов, „Островът на пияниците“ (1999) и предните книги на Емил Андреев, „Ловци на балади или scerzo cantabile“ (1999) и „Животът в очакване на портокаловата топка“ (2001) на Борис Минков, „Пола“ (2002) на Златомир Златанов, „Не будете сомнамбула“ (2000) и „Никъде нищо“ (2000) на Стефан Кисьов, „Аутопия“ (2003) на Христо Карастоянов, „Пого“ (1999) и „Фани по опасните пътища на светлината“ (2001) на Райна Маркова. Създадоха се страхотни четива с неопровержимо майсторство — „Нови степени на свобода“ (1999) на Александър Андреев или „Виена“ (2001) на Антони Георгиев. Или „Поражението“ на Константин Илиев — книга, получила наградата „Хеликон“ за миналата година. Или „Неведоми пътища“ (2002) на Красимир Крумов. Но да оставим постиженията. В.Т. изпуска дори дискутираните в жълтата преса текстове на Христо Стоянов — „Скритият живот на една помакиня“ (1999) и „Рязания поп“ (1999), и статистически значимите романи на Калчев. Изобщо изпуска всичко живо.

Когато говорим за литературната ситуация, първо трябва да бъдат анализирани институциите и механизмите на реализиране на литературата. Има нещо доморасло в аргументите на В.Т. Например липсата на социологическо потвърждение на тезите му. Нима само българският читател не чете родната си литература? От това се оплакват дори в Англия и Франция. Само че там има литературни институции, работещи според логиката на пазара. Но и според други логики. Като под литературни институции нямам предвид само държавните структури (БАН, средното училище, университетите), а списанията за обществени дебати, страниците за книги във всекидневниците, телевизионните предавания за култура, литературните агенти, издателите, литературните награди.

Да вземем например бестселъркласациите. Смешно е да се обобщава какво иска читателят, защото читателят не съществува — съществуват читателите, читателските групи. В.Т. всъщност не е проверил от какво се интересуват купуващите литература (които, разбира се, не са Читателите, но са измеримо интересуващите се от книгите). Ако го беше направил, би открил какъв е реалният социологически измерим живот на книгата. Би открил топлата вода — че на пазара вървят само англоезични имена и че дори Виктор Пелевин, чиято последна книга в Русия постигна двумилионен тираж, у нас продава стотина екземпляра. Дори Борис Акунин не е кой знае какъв автор на блокбъстъри у нас. А иначе първият от тия руснаци пише живо и за съвременни неща, вторият е виртуоз на историческата кримка. Дори Мартин Карбовски не стои кой знае колко добре на книжния пазар, а пише иначе четливо, с хъс, за реални проблеми на съвременника. Тогава може би В.Т. ще каже: „Ама аз говоря за Истинските читатели“ и ще изпадне в естетска възхвала на неясния добър читател, който накрая ще може да бъде дефиниран чрез собствената му снимка, снимката на В.Т. (с очила, но със сърдито или замислено стиснати устни).

Пък и може ли В.Т. например да докаже някакви изключителни качества на текстовете, подписани с името Джоан Роулинг — то именно оглавява и нашите класации. Реторичен въпрос. Защото става дума за добра рекламна стратегия на продукт, който може да я понесе. Оттам и пазарният успех.

Друга литературна институция са наградите. Какво става с тях. Уж се дава награда „за роман на съвременна тема“, а първите няколко победители се явиха с романи за Солунските атентатори или поп Богомил. С две думи, със сигурност престижна литературна награда днес у нас не съществува.

Трета институция — училището. То насажда като най-висок етаж на литературата лириката, а също и Поета като мъдрец. То твърди, че след „Тютюн“ българска литература не е писана.

Критиката? Тази институция днес съществува само в седмичниците и силата й е упражнявана върху части от хуманитарната интелигенция. Защото страниците за книги, както и онези за образование и наука никакви ги няма във всекидневниците (освен ако не се появи случай на ученик, бит от учител, или ако „учени“ не открият лечение на нелечима, т.е. на несъществуваща болест). Подготвени нови критици има, така както има и толкова много кадърни нови писатели. Но коя масмедия съобщава за тях?

Има няколко пункта, в които мнението ми се покрива с това на В.Т. Първо, че у нас тривиалната литература е недоразвита и много писатели мечтаят направо за Нобел, а не за „Гравитон“ или „Агата“ — българските награди, давани за фантастика и крими. Това обаче не трябва да се обобщава до безкрайност. Проблемът не е в това, че писателите, младите преди всичко, се състезават „направо с Джойс“, а че липсват ориентири, няма кой да ги сложи на мястото им. Живеем в ситуация, когато ако нямаш вътрешна мярка, няма как да научиш, че не ти стига багажът за the Great Bulgarian Novel и е далеч по-добре за самия теб да мериш сили примерно в литературата за деца. Второ, съгласен съм, че обедняващо за литературата действа фактът, че журналистите, пътешествениците, историците, хуманитариите, биографистите, мемоаристите не се считат за писатели. Но и тук не съм докрай съгласен, защото това е исторически формирано положение — няма какво да се гневиш. В българското училище не се учи Симеон Радев, защото не е „художествен писател“ по предварително заложени разбирания. Ето защо и съвременните биографи и пътешественици няма как да влязат в групата на писателите. Това може да се промени, но много бавно.

 

В петата си, последна засега статия Вл. Трендафилов въведе проблема за нежеланието да се преосмисля и интерпретира социалистическия период и социалистическото наследство. И тук пак бяха изказани наивни твърдения, опрени на една семпла и лесно критикуема конструкция за епохата на социализма като епоха с „безспорни“ постижения в сферата на високата словесност и едва ли не нищо в сферата на популярната култура. Темата е дълга и широка и рискът да бъде профукана с несериозни приказки като тези на Трендафилов е голям, но нека поне изразя едно принципно несъгласие с неговата рамка. Бих казал, че нормативността в естетиката, налагана от литературните институции на социализма — вестник „Литературен фронт“, списанията, Априлските литературни дискусии, наградите на Съюза на писателите преди 24 май, държавните отличия, постовете като надзорници на културата и т.н. — никога не е изключвала низовата култура. Напротив, тя беше също толкова контролирана — от общия момент да се казва кое е низово и кое високо до конктретно кой да олицетворява едното и другото. Имаше представително високо и представително ниско, както ги има и днес. Но днес сме свидетели и участници в процеса на маргинализация на литературата и дори културата, а заедно с това и на пренареждане на ценности и представи за постижение.

Нека първо кажа нещо за високо и ниското. В. Тредафилов твърди, че „социализмът всъщност нямаше проблем с високата култура“. Това не е вярно. Неговата нормативна естетика изключваше цели сектори от високото наследство: от съчиненията на Балзак в десет тома отпаднаха еротичните и готическите повести, от 12-томника на Достоевски най-остро критичните към социализма като учение статии и т.н. Някои западни класици — особено от XIX-XX век бяха преведени или по време на „размразяването“ през 1960-те (за това пише Атанас Славов в книгата „Размразяването в българската литература“, където има дискусионни тези, преувеличени ефекти от някакви литературни събития, може би дори автобиографични пренаписвания), или вече в самия край на 1980-те, когато издателство „Народна култура“ избълва множество застояли преводи, снабдявайки ги обикновено със съветските предговори към същите автори. Мнозина останаха непознати за българската култура. Да не говорим за българските класици. Вазов е отпадал дори от учебниците! Но и в Събраните му съчинения в 22 тома липсва много от създаденото от него, защото той също е писал против социалистите и анархистите. Както и шовинистични текстове, които във времето на интернационализма е било по-добре да бъдат скрити в скрина. Върху тези и още хиляди други окастряния на класиката вече десетилетие работи доц. Михаил Неделчев, който в рамките на Нов български университет развива дори цял семинар под заглавие „Наследството на социализма“. А е готов и с книга — „Цензурираните класици“, която включва отпаднали текстове от „пълните“ събрани съчинения на родни авторитети, с научен коментар, обясняващ защо са отпаднали.

Обратното, социализмът имаше попкултура и си я отглеждаше по своя рецепта. Да почнем с текстовете на песни. Днес някои от авторите на такъв тип попкултура минават за върховна класика — да вземем например текстовете на Калин Донков, който е наистина майстор в жанра, стига текстовете му да не бъдат натоварвани с непосилната за тях задача да бъдат висока литература. Или сценариите за филми в така наречения тогава „забавен жанр“, където има изключителни достижения и пълни провали. Или „литературата за деца“, която си е по презумпция попкултура. Или контрола над младежката субкултура, осъществяван чрез фестивали като „Ален мак“ или позволеното бунтарство на поетите във вестник „Пулс“ (границата за позволено варира през годините и е интересно да бъде описана) — за това например Петър-Емил Митев има богато илюстрирани статии още от края на 1980-те. Да вземем друг сектор на попкултурата — пълпфикшъна. Та от гневните статии през 1950-те против детективските романи изобщо до шедьоврите на криминалната загадка като „Фалшификаторът от Черния кос“ или талантливите шпионски истории на Богомил Райнов, писани между 1965 и 1981 г. и, разбира се, изкопирани от Флеминг, е изтекла много вода.

Мисля, че на всичко отгоре В. Трендафилов смесва видовете низова култура — защото днес имаме и буржоазните романи за романтични домакини на Леа Коен, имаме и всички онези христокалчевци с борческата им тема. Проблемът не е дали изобщо има популярна култура, а кой я оценява и по какви критерии. Според В.Т. проблем е и това, че писателите би трябвало да пишат „жанрова литература“, върху която постепенно щяла да се развие висока шедьовровост. Какво излиза? Че едва ли не количествените натрупвания ще минат в качествени изменения! Първо на първо, само част от писателите са провинциалисти със свръхамбиции — да речем имаме автори на сайънс фикшън, а това е смешно при състоянието на българския „научно-технически прогрес“.

Високата литература не се ражда от низовата, а от наличието на просветена публика. Това ще му кажа на В. Трендафилов. И хич и да не се надява на успехи в тази посока, защото прослойката на образованите хора у нас става все по-тънка и все по-зависима.

Говоря със социологически обертонове. Защото критериите за сполучлив текст могат да бъдат различни и за да говорим спокойно за уменията, отначало трябва да се споразумеем кои умения ще ценим. А В. Трендафилов пробутва своя вкус като универсална мярка. Ами първо, ако обичаш, седни и рационализирай вкуса си, изясни го пред нас, и тогава го прилагай! Защото всеобщ критерий за добра литература не съществува.

 


напред горе назад Обратно към: [Йордан Ефтимов][СЛОВОТО]

 

© Йордан Ефтимов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух