напред назад Обратно към: [Елка Димитрова][СЛОВОТО]



"На гости у дявола" ("Приказка за честта") на Христо Смирненски - планове на травестиране


Избирам да говоря за травестиране, а не за травестия, тъй като в хода на проблематизиране на понятието травестия като литературен жанр са натрупани твърде много неясноти. Има случаи и на терминологични подмени с названията на сродни по генеалогия и сходни в двугласността си жанрове, които най-общо могат да бъдат обединени в  категорията на пародийното1. Примери за това са идентификациите на травестията с пародията, от една страна, което всъщност представлява твърде безогледно огрубяване и пренебрегване на структурните специфики на двата жанра. От друга страна, правят се редица преплитания при разграничаването на травестия и бурлеска, като се стига дори дотам, че при някои автори бурлеската се оказва травестия, и обратно. А тези два жанра според традиционното определение би трябвало да се формират чрез противоположни механизми2.

Друга причина да приема като отправна точка за анализ травестирането, а не травестията, е фактът, че в нормативната терминология определението за травестия се свежда до формулата "възвишено съдържание и примитивна, вулгаризирана форма" (в този смисъл припомням класическия пример на Боало3 за Дидона и Еней, които говорят "като продавачка на риба и хамалин").

Елементите на травестия в "Приказка за честта" наистина присъстват, но в никакъв случай не са жанроопределящи. Тук за травестия може да става дума, доколкото Дяволът като лирически герой профанира идеята за Дявола като персонаж на християнската митологема именно чрез речта си. Демоничното е трансформирано от култовия си контекст в социално-битов. Дяволът от първите три строфи подвежда, намеквайки възможност за сакрална осененост на изповедта си. Снижаването действително  засяга стилистиката, но не в параметрите високо – низово, както е прието да се очаква от традиционната схема на травестиране, а е експлицирано по-скоро на ниво проблематика и произтичащата от нея подмяна на един мистично-окултен стил с конотации, отвеждащи към еротичния намек, от една страна, със стилистиката на една битова емпирика, от друга. Травестийно превключване на ниво проблематика става в момента, когато Дяволът излъгва очакванията на читателя (не на лирическия автор, който от самото начало си изглежда подготвен за всичко. Впрочем това е един от характерните похвати на Смирненски, чрез които той се изплъзва в една специфична мимикрия, оставяйки анализаторите на "авторовата интенция" в творбите му в състояние, близко до безпомощността. Ако в началото на стихотворението Дяволът се появява в своя загадъчно-изкусителен облик, обещавайки откровението си за честта, потъпкването на честта, ревността и омразата – сюжетен двигател, съдържащ потенциал за глобални – надсоциални и надбитови теми, то в хода на творбата читателят има всички основания да се чувства подведен, тъй като загадъчното напрежение угасва и темата намира една профанирана проблематизация. Или – ако трябва да илюстрирам – Смирненски афористично свежда това напрежение до двустишието:

Венчах се за земната Истина свята,

Но тя увенча ме с рога.

В тавтологията на двойката "венчах/­увенча" е заложено онова повторение-разколебаване на смисъла, което е разгръщането на съответните синтагми ("венчах се за земната Истина свята", от една страна, и "тя увенча ме с рога", от друга) вече определя кодовете на двата езика, на които ще протече поетическото изложение. Зад единия, разбира се многократно по-дискретния, стои интуицията за мистичното. Зад другия, открития, веднъж – експлициран, и втори път – иронично рефлексивен език, стои популярно-трафаретното, социализираното клише.

Другата насока, в която ще търся травестирането, не произтича толкова пряко от структурирането на творбата, макар че то(структурирането) играе голяма роля в имплицирането на тази втора насока. Имам предвид една друга амбивалентност, която може да се включи в понятието травестия, но не в неговия тесен жанров смисъл, а в значение, което се разтваря по посока на карнавалното преживяване, че и на контексти, които са още по-далеч от строго литературния.

Ще погледна на "Приказка за честта" като на едно от върховите проявления на дарбата на Смирненски да имплицира. Може би всъщност именно на тази дарба се дължат неудобствата, които авторът създава при всеки опит за систематично разчитане на поетиката му. Понеже сега целта ми не е да се ровя в и без друго доста изразходените полемики около стилистичната нееднородност и непоследователност на поезията на Смирненски, ще отбележа само, че зад неговата загадъчност и трудна податливост на систематичен анализ се крие в повечето случаи дълбинна склонност към импликация, към намекване, следвано от съответното изплъзване от еднозначността.

Критическите и теоретичните интерпретации на поезията на този автор, огрубено погледнато, се въртят около три оси.

Първо. Склонността към обясняване на поетиката му в плана на еклектиката – на събирането на разнородни черти в една творба, като се търсят оправдания в едно съмнително културноисторическо ситуиране на тези текстове. Тоест авторът не е виновен за разбъркването на разнородните и взаимноотблъскващи се, несъвместими елементи в тях – такова е времето.

Второ. Опростителското пренасяне на доминантата на прочита върху една от двете "водещи" поетики (символистичната и социално реалистичната).

Трето. Търсенето на преднамерена двугласност, често – на пародийност, в текстове, които не са пародийни, но в които има нещо смущаващо, трудно определимо, в които сякаш се прокрадва още нещо, което разколебава патоса на основния глас, прави го някак нестроен, съмнителен.

И трите подстъпа, както впрочем всяка предварителна тезисност, зачеркват много от спецификите на лириката на Смирненски. Но тя неслучайно провокира толкова различни подходи към себе си. В нея има нещо необладаемо, изплъзващо се. В този дух ще проследя "Приказка за честта".

В живота си нивга не бях се надявал

На толкова мил комплимент:

Покани ме Дявола – старият Дявол –

Дома си на чашка абсент.

В тази строфа има поне два сигнала, будещи съмнение в идентичността на Дявола, при това те са акцентирани чрез обвързването им  в римна двойка. Става дума за "мил комплимент" и "чашка абсент". И двата засягат идентичността на половостта на Дявола. Кой всъщност е Дяволът? Какъв всъщност е Дяволът?

Свещта очертаваше острия профил

Със ивица златни лъчи

И пускайки кръгчета дим, Мефистофел

Ме гледаше с влажни очи.

Какво се крие в преминаването от "мил комплимент" до "влажни очи", от авторовата рецепция на дяволската покана – до очите на Дявола (все още присъстващи в рецептивен план от гледна точка на лирическия автор – той "ме гледаше" – план, който обаче е по-скоро латентно активен, отколкото пасивен). Той ме гледа, но аз се оставям да бъда гледан, аз приемам погледа му, за  мен неговият поглед е "влажен", след като за мен неговата покана е била "мил комплимент" – израз, зает от салонната лексика, който, включен в една иронична и самоиронична от гледна точка на лирическия автор синтагма ("В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент"), прелива по-скоро в будоарно клише. Тук бих припомнила наблюденията на Димитър Камбуров върху топографията при Смирненски4 с оглед на ролята на местата в моделирането на ореолни значения. Местата присъстват чрез словесни емблеми – с това донякъде е свързан и вкусът на Смирненски към клишетата. "Чашката абсент" например, без непременно да задължава да виждаме Дявола като "пиячка на абсент", изостря декадентската чувственост на тази прелюдия. Подведени от "мил комплимент", "чашка абсент", "острия профил" иззад "кръгчетата дим", от "влажните очи", сякаш неволно разчитаме в текста на Смирненски: "покани ме Дамата – старата Дама - / дома си на чашка абсент".

Оттам нататък двойствеността се нагнетява, вместо да се уталожи в развнръзката, която би следвала при дискурс, продуциран от напрежението между мъжкостта и женкостта. Оттам нататък разговорът става "между мъже", които обаче…, които обаче като че ли знаят нещо повече.

Образът на Дявола се впуска по инерцията на едно задълбочаващо се травестиране. Най-елементарният и очакван път естествено би бил по линията на снижаването, на разбиването на патетичната християнска тържественост, сили5. Казвам "с особена плътност", защото божественото добро, религията в обществото, е по-ограничено откъм разцветки, към нюансиране на мистичния ореол в сравнение с дяволското зло, при което забраната за пробив към низовото, народностното, езическото дори не е толкова категорична. Злото като че ли се клишира по-трудно от доброто, защото е по-постижимо, и то не заради изначалната греховност на човешката природа. Може би тази грешка е била заложена от самото начало – когато едно от двете – злото – е било облъхнато от изкусителната притегателност на забраната.

Та в този смисъл Дяволът на Смирненски не е травестиран в безобидния план на карнавалната подмяна на ролите, не е преоблечен в "доброто", макар в текста да има експликации именно на този травестиен план. Имам предвид излюблената констатация, че всъщност Дяволът е радетелят за Истина – констатация, която би ограничила интерпретацията до откриването на една памфлетна назидателност. Но в поезията на Смирненски дискурсът рядко протича без "смущения по канала". И точно тези смущения, които никога не се превръщат в акцент, а функционират именно като смущения в хомогенността на дискурса – точно те балансират текстовете му в едно гранично напрежение – напрежение между сериозността и фарса, между високото и ниското, между етическото и естетически-чувственото. Така остава един открит въпрос, който не е директен и не чака отговор, който остава въпрос като такъв: дали в "Приказка за честта" от "На гости у дявола" по-важното е, че Дяволът е бил истинният и добрият, но земната Истина го е венчала с рога, или че не знаем кой е Дяволът.

От третата строфа нататък субективно-рецептивната изразителност на изказа дискретно се измества от изобразителност, клоняща към обективност ("В очите му есенна горест бе скрита…"). "Есенна горест", скритостта, очите като акцентиран атрибут продължават алюзията за Дявола/Дама. Ако в първа строфа изживяването на Дявола е затворено в лирическия субект и той изцяло носи отговорността за "видението си", то във втора строфа Мефистофел (вече конкретизиран в сравнение с "Дявола") го гледа – контактът, илюзия или не, е факт, но все още – съществуващ единствено през възприятието на лирическия субект. В трета строфа обаче образът на Дявола става сам по себе си, за да възжелае: "Ще бъда пред теб откровен!" Откровението на Дявола може да бъде погледнато и като травестийна препратка към откровението в християнската книжнина и фолклор, където то обикновено има неутрален, ако не – добродетелен субект. В хода на откровението продължават успоредните линии – тази на социално-етическата тезисност, от една страна, и подмолният пласт на питането за Дявола, на чувстването на Дявола, от друга:

Да пием за мойта сърдечност неземна

И сивите земни тегла!

Неземната сърдечност" срещу "сивите земни тегла" – една опозиция, експлицирана и толерирана от чувствителността на романтизма. Опозиция, която неявно, но упорито ще изтласква изповедта встрани от етическата ос. Така на въпроса: "От какво точно е разочарован Дяволът?", ще има поне два отговора. Единият е откритият отговор, който се движи по ясната доказателствена линия на етическите и социалните категории: брачният съюз с Истината; изневярата; стъпканата чест; възмездието; разочарованието, мислено в тези категории ("но с чест не сдобих се до днес"). Тази линия се разгръща в обстоятелствено мотивиране и изреждане от шеста до дванадесета строфа в един безхитростен и твърде елементарен назидателен патос. И стихотворението като че ли става неспасяемо. Но - има едно голямо "но" – не бива да се изпуска от внимание встъплението към това памфлетно изложение, което впрочем на много места е вътрешно проблематизирано и разколебано от каламбури, засягащи именно неговия тематичен център – честта. А самото встъпление всъщност е амбивалентно. В шеста строфа темата за стъпканата чест, преди още да влезе в интерпретационната канава, моделирана в границите на съждение като например: "Няма чест на земята", още преди това за същата тема се имплицира още един, успореден канал на протичане:

Възпламнах от ревност и в черна омраза…

Затова и стихотворението не свършва с доста тривиалното ( и в очите на самия лирически автор) заключение:

И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,

Безчестник, но… винаги с чест!

А е необходимо затварянето на мистично-еротичния кръг на дяволското присъствие:

И Дявола млъкна. Наля от абсента,

Сърдечно се чукна със мен

И пускайки пушек на синкави ленти,

Прониза ме с поглед зелен.

Пронизването на зеления поглед, самият зелен поглед (фаталността на зелените очи) и изфинената агресия, съдържаща се в предиката ("прониза")… След доста скучния си социално-етически патос, издържан в клишетата на една тривиална патриархалност, млъквайки,  Дяволът се завръща в напрегнатата си мистична граничност – там, където той е Дяволът/­Дама. Между другото, това напрежение съществува само в онези места на текста, в които Дяволът мълчи, където той присъства като пластика, не като говорене. Може би трябва да напомня, че загадъчното мълчание е приоритет на жената – в противовес на мъжката словесна откритост. А има и още нещо – как са разпределени ролите в стихотворението – Дяволът/­жената, кани, героят/­мъжът идва и може да си отиде ("Дискурсът на отсъствието се поддържа от жената", казва Барт6).

А впрочем това завръщане след патетичната тирада за честта към напрегнатата нездрава чувственост от началото на стихотворението се осъществява чрез концентриране в може би най-много натоварвания със значения атрибут на човешкото тяло – очите – в пресечната точка на духовното и телесното, в абсолютния топос – вместилището на чувствителността и мисълта. И това пронизване "с поглед зелен" силно напомня едно фатално намигане – на Пушкиновата Дама Пика. Кой ли всъщност е поканил поета на чашка абсент?

 


1 Вж. Протохристова, Клео. Към теорията на пародийното. Литературна мисъл, 1985, № 3.

2 Вж. Kuhn, H. Was parodiert die Parodie?, Neue Rundschau, 1974, vol. 85, Highet, G. Anatomy of Satyre, N.Y. 1962.

3 Боало, Le Lutrin.

4 Камбуров, Д. Цветарката малка на Смирненски и страници от кръчмарския протокол: "Литературен вестник", бр. 27, 1993 г.

5 Говоря за "християнска тържественост" в опозиция на езическото изживяване на религиозното начало. Езическите божества и демони са някак по-лични и поради това – по-безобидни. Може би причината е в множествеността им – винаги можеш да се обърнеш към някое друго, ако обтегнеш отношенията си с досегашното.

6 Барт, Р. Фрагменти на любовния дискурс. С., 1997 г.

 

Първа публикация: сп. Български език и литература, бр. 2-3, 1999

 


напред горе назад Обратно към: [Елка Димитрова][СЛОВОТО]

© Елка Димитрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух