напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Докарахме я дотам бедний да помага с парите, а богатий с ума


Винаги съм смятала Николай за щастлив човек. Може би затова не се изненадах, че на стихосбирката си той ми написа: „На Румяна! От един щастлив човек!...“

Значи така изглеждат щастливите мъже, си казах. Спокойни, уравновесени, влюбени и пишат стихове. Които „знаят как се умъдрява“, „разказвайки за празника звънлив на детството“. Които искат да им се доверим, че „кух е барабанът“. И за да не търсиме сами „гръмовния му бас“, са захвърлили „ножа нейде на тавана, плачейки. Но без глас“.

След това разговаряхме в прокуратурата, където той работи. И сега смятам, че това не е място за поети. Но може би е именно за „помъдрели мъже“.

 

Николай Искъров

Николай Искъров е роден на 28 юни 1951 година в с. Крушето, Великотърновско. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св.Климент Охридски“. Автор е на пет книги с лирика, две с детски стихове и на популярната песен „Искам да съм негър в Алабама“.

Печелил е различни литературни награди — през 1976 г. наградата на името на Димчо Дебелянов за най-добра първа книга, същата година печели националните награди на конкурсите „Цветан Зангов“ и „Сливенски огньове“, през 1977 г. и 1980 г. печели литературната награда на град Бургас, а през 1995 г. — наградата „Пегас“ на бургаското писателско дружество.

Превеждан е на руски, полски, английски. В момента е председател на Дружеството на писателите в Бургас.

 

 

— Още ли искате да сте негър в Алабама?

— Да. Докато не видя един негър от Алабама, който да иска да живее в България.

— Казвате „Късно е да бъда друг...“Кой е другият?

— Другият... е всичко, каквото съдбата би пожелала — държавен изменник, герой на социалистическия труд, стахановец, мафиот, носител на орден „Червено знаме“, сутеньор, Хитлер, Сталин и т.н., т.е. всичко, което не съм в момента.

— Доколко поетът трябва да се съобразява с политиката?

— Политиката е най-странното заболяване на цивилизацията. Тя паразитира върху реалния човешки труд, създавайки илюзия за полезност (необходимост). Има такива паразити в природата. А обществото копира, по-скоро имитира процесите и явленията в природата. Един пчелен кошер има много по-достойно поведение в материалния, а защо не и в духовния свят — твори, охранява си границите, създава блага и още какви! Лети. И не се занимава с политика.

— Кое от характера на българина през последните години ви прави впечатление?

— Българинът ходи на баяч, чакръкчия, знахар, врачка, докато разбере, че е безнадеждно болен. Тогава търси лекар, т.е. когато нищо не може да се направи. Съветва се с юрист, след като правния му интерес е загубен завинаги. Смята, че може да направи по-добре това, което другият прави.

Последните сто години изтребва интелектуалците, в частност — поетите. „Вярващ“ е, без да е прочел Библията. То така си беше и с вярата в Маркс, Енгелс и Ленин. Плаща си данъците, ако въобще ги плаща, в последния момент. Не е жалостив. Може би защото към него винаги са се отнасяли жестоко. Наранява беззащитните. Богатството не го прави благороден. Да перефразирам ли стиха за това кой с какво помага днес? — „Богатий с парите, бедний с ума“...В момента е обратно — бедний с парите, богатий с ума.

Историческите факти са такива и от тях не можем да избягаме. Ние нямаме спечелена война, бран, или ако имаме спечелена, веднага сме я губели по „най-храбър начин“. Напоследък историята подхвана една теория, до която аз стигнах преди 20 години — че когато българското племе е дошло с Аспарух, то е получавало данък от константинополския император, за да охранява северните граници на империята, тъй като самата империя се е занимавала с охрана на източните и на азиатските си територии. В дните, когато не сме получавали тоя данък в злато, дрехи, грънци и джунджурийки, българите са се вдигали с по няколко хиляди щика и са ходели пред портите на Константинопол и са викали „Императоре, дай данъка“. А когато много сме го ядосали, той идвал тук, „калесвал“ държавата и се прибирал обратно.

Преди години Александър Блок, виждайки самолет в небето, възкликва:“Как може да лети без сърце!“ Ние се опитваме да направим точно това. И единствената писта, на която можем да се приземим, това са балканските ни души, изтъкани от страсти, необяснимост и източно коварство. Необясним е трогателният копнеж по сенчестите поляни край Лоара, Темза или Мисури или „по едрите звезди на Фамагуста“...

— Значи все пак — да си в България и може би в Бургас?

— По-добър избор от този просто няма. Борчески времена — сладка мъка.

— Поезия, пари, хаос, страх, насилие. Какво са тези думи в съвремието ни?

— Ако са само думи — добре. Обаче „Да превърнем думите в дела!“ — Как звучи? Лоши думи няма. Лошо използвани — колкото щеш. Зависи от майстора. Няма очевидци, но казват, че Господ е направил човека от кал. И ето ти потвърждение — кален, кал`eн. Намерете ми в друг език толкова силен аргумент...

— А възможно ли е да се съчетаят в стих?

— В стихове всичко може...

— Възможно ли е един поет да стане милионер?

— Кой е казал, че Пушкин, Лермонтов, Байрон, Толстой са били бедни? Маркес го е казал:“Когато бях млад, мислех, че писателят трябва да е беден. Когато станах на 50 години, разбрах, че писателят трябва да е осигурен“.

Изкуството е привилегия на този, който има възможност да не мисли за битието. Макар че българинът пише, когато е притиснат до стената, когато няма друг изход. Като някаква самозащитна реакция.

— Щастлив човек прави ли поезия?

— Да, но когато я направи, знаете ли колко е хубаво?

— В посвещението на книгата си сте написали „От един щастлив човек!“ Имате и щастливо семейство. На какво се дължи щастието?

— На свободата да избирам. Винаги съм я имал.

— Това ли му трябва на поета?

— На поета и на човека на изкуството му трябват три основни неща, според мен. Свободата — нея той сам трябва да си я заслужи и да я извоюва. Макар че който не се е родил свободен, няма да бъде такъв. Аз не познавам свободен човек. Е,да, прадядо ми е бил свободен, да речем един ден — на 28 юни 1877г., когато се е записал доброволец в опълчението, и толкова...Свободата е един от абсурдите. Как беше — свобода, равенство, братство — трите думи, изтребили толкова хора, че умът ми не го побира. Свобода не се иска. Всеки е свободен по своему и сам си избира свободата.

Иска се...Трябва да има една любима жена. При всички случаи — един човек, който да го разбира. И в живота, и в творчеството. И друго — да има възможност да пътува по широкия свят.

— Имате притчи и молитви. Защо притчи и защо молитви?

— Зад притчите в ония времена се криеше „пряката директна идея на творбата“, нещо като „Думам ти, дъще, сещай се, снахо“. „Молитвите“ бяха за това да не ни разберат какво искаме да кажем с „притчите“. Наивни бяхме...

— За какво трябва да се молим според вас?

— За България, за жените, които ни понасят (обичат), за децата си и най-накрая за хляба и за себе си. На всекиму Бог да даде да напише писмо до любимото момиче, което не се побира в три пощенски плика. Писмо с продължение...следва.

— Кога за последно сте писали такова писмо?

— Преди 25 години... Повече... Преди 30!

— Какво бихте предпочели — да сте любим или да ви обичат?

— Да си любим, е сладостно бреме, да обичаш е страшно (вж.последното писмо на Ботев). В любовта има обричане, връзка, самотност за двама, съучастие в неизвестното.

— А най-тъжното кое е?

— Че България може да съществува и така. С примирение.

— А най-смешното?

— Същото.

— От какво и от кого сте разочарован?

— От Иван Шишман до бай Иван. От днешния нашенец. Убива примерно Алеко, после реве и вика:“Леле, каква стана тя!“...

— Кое е най-трайното?

— Любовта все пак. За съжаление — и най-крехкото.

— Има ли отговор въпросът ви „Чий празник въплъщава този свят?“

— Да. Единствено на неродените.

— Кажете нещо за другите си „произведения“, за децата.

— Искър е студент втори курс в Юридическия факултет. Учи редовно и работи. С него сме фенове на българския състав „Херманс улф бенд“. Мира учи в Музикалното училище. Догодина ще бъде абитуриентка. През лятото и тя работи. Свири, където може. Композира.

— Значи Искър наследи професията в къщи, а Мира — талантите?

— Да. И непрекъснато се удивявам от мисленето им. Мира например си позволява за малкия Моцарт да каже „Моцартчо“, макар че когато е бил малък Моцарт е бил пак гениален. Няма да се учудя, ако един ден чуя „Бетховенчо“ или „Листчо“. Казват го без всякаква ирония и това е някакво особено самочувствие, като изравняване с някаква душевност. Изглежда, навлизат дълбоко в историята на музиката и животът, битът на тези хора им изглежда не толкова странен и титаничен като на гении и извънземни, а просто като на хора, малко по-надарени от другите.

Съпругата ми Краси написа две пиеси. Едната „Продължавай, г-н Скарлати“ се игра 27 пъти в Камерна зала на театъра при пълен салон и необяснимо за мен падна. Другата — „Живей, Катерина“ бе четена през 1988г. на художествен съвет. Пиесите са актуални и сега.

— При наличието на толкова групировки, писателски кръгове има ли все още писателско братство в Бургас?

— Има. И доказателство са многото книги, които издадохме с помощта на писателското дружество. Сега посмъртно излезе книгата на Йордан Захариев. Всеки момент ще излезе „Търговци в храма“ на Иван Ненков, илюстрирана от Борис Димовски. Излезе книга на Роза Боянова. Търсим средства за повестта на Керана Ангелова „Зана“ — великолепна проза, каквато, твърдя го, до момента не е писана в България.

Учредихме ежегодна литературна награда, която се изразява в скромна сума и плакет, изработен от един от най-добрите български скулптори — Ненчо Русев. Имаме и литературна награда „Златен Пегас“, която се дава в изключителни случаи. Доскоро единствен неин носител бе Христо Фотев, от миналата година — и Никола Инджов.

— Отсъствието на поети като Христо Фотев, Никола Инджов, Недялко Йорданов нарушава ли ритъма на този поетичен град?

— Поетите нямат градове, както и пророците. Пък и както е видно, градовете нямат нужда от поети.

— Толкова неща се промениха, промени ли се с нещо литературната критика?

— Винаги с едно наум се отнасям към „литературната критика“. Критикът има една основна цел — да ограничи свободата на творческия полет, напъвайки се „да обясни необяснимото“. Ако трябва някакво сравнение — тържествено и глупаво като на манифестация: дали онзи от трибуната ще те хареса или не. Чуждо ми е този вид старание. Наскоро видях снимка на един голям и достоен български писател, надписана на млад литературен критик. Долу-горе текстът беше: „Не ме забравяй“. Почувствувах се унижен.

— Какво си спомняте от критиките за вас?

— Нищо. Не обръщам внимание. Драго е, ако са те похвалили, но в крайна сметка — какво от това?

Смисълът е, казвал съм го, ако някой се сети за теб след сто години, макар и с един стих...

 

публикувано на 19 април 1996 г.

 

Стихове на Николай Искъров в „Словото“

 

ръкописен текст

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух