напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Вторият дубъл в живота е пародия


Взехме желаното за бързо възможно, а в живота такова нещо няма, твърди известният писател и киносценарист

 

За такива явления, като Георги Мишев обикновено си мисля: „Колко е хубаво, че ги има“. Сигурно никога няма да мога да разбера как в заблудените общества живеят и хора, които виждат през границите на времето, на годините, на държавата, на измеренията, на душата... Знам, че това е призванието на всеки истински творец. Знам, че такива са били всички гениални личности. И все пак. Гледам отново и отново филмите по негови сценарии, чета есетата му и се удивлявам.

Срещите с него приличат на филмите му.

Самият той е като един филм — естествен до съвършенство.

 

Георги Мишев

Георги Мишев е роден на 3 ноември 1935 година в село Йоглав, Ловешко. Завършва ветеринарен техникум, а след това журналистика в Софийския университет. Работил е в редакциите на в. „Септемврийче“ и в. „Народна младеж“, ала най-плодотворният период в кариерата му е след 1973 година, когато постъпва като редактор и сценарист в Студията за игрални филми „Бояна“. Негови са сборниците „Осъмски разкази“, „Добре облечени мъже“, „Адамити“ и „Хлапето“, повестите „Отдалечаване“, „Носачи на жалони“ и други. Пиесата му „Хипотезите около подпалването на Ловчанския мост“ пък предизвиква доста спорове през 60-те години.

Безспорно, най-ценните неща, написани от Георги Мишев, вече са влезли в историята на българското кино. Той е автор на сценариите за 15 игрални и телевизионни филма, между които „Ако иде влак“, „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“, „Самодивско хоро“, „Матриархат“, „Дами канят“. Някои от тях се превърнаха не само в едни от най-добрите български кинотворби, но и в белетристични произведения. Други от сценариите му останаха нереализирани. Трети — сега се пишат (вероятно).

Преди около месец заедно с няколко интелектуалци, между които художникът-реставратор и галерист Климент Атанасов, кинорежисьорът Никола Ковачев, поетът Стефан Цанев и други творци направиха ново съобщество. Те се наеха да предизвикат гилдиите и публиката с алтернативни на созополската „Аполония“ Празници на изкуствата в Бургас. Сега в София те умуват над тяхното бъдеще.

 

 

— Г-н Мишев, кой е споменът, който Ви връща към морето?

— Няколко бургазлии. Винаги съм приемал Бургас като Града на писателите. Имах късмет да познавам Борис Априлов. Той дойде преди години в Панчарево и тогава го опознах. Така тъгувах, че замина за Израел. С голяма мъка замина, никак не му се отиваше и постоянно ми пишеше за България. Последното писмо беше от дъщеря му. В последните си дни загубил говор и часове преди да умре се добрал до машината и буква по буква начукал— България, Бургас, морето...

Той остави един роман, още не е издаден. Нарича се „Траверстаун“. В „Литературен форум“ излязоха два откъса. Трябва да намерим някакъв начин да издадем този роман. Само този писател да беше живял в Бургас, но има още...

И още ще дойдат, но бавно. Защото както казва Бжежински „Който е бил 45 години при тоталитаризма, още толкова му трябват, за да се измъкне от него“. Когато четох това през 1991 година, си казах: „Тоя път той сбърка, не уцели“. Но сега виждам, че ние нещо сме сбъркали, ние не сме уцелили“...

— Къде сгрешихме?

— Взехме желаното за бързо възможно, а в живота няма такова нещо.

— Преди години написахте на една ваша снимка „Животът втори дубъл няма — и това му е най-хубавото“. Сега бихте ли добавил нещо към това?

— Втори дубъл няма, наистина. Веднъж стават истинските неща, вторият дубъл вече е пародия. Всичко, което се повтаря, вече не е истинско. Едно зърно веднъж кълни. Киселото мляко веднъж се подквасва. Затова ако човек може да се намесва в съдбата си (а може, може донякъде), ако успее да обърне нещата в друга посока...

— Знае ли някой посоката?

— Ние, българите, обикновено се развиваме в една екстензивна посока. Страдаме от комплекси за малоценност и все ни се иска да прибавяме нови територии, да завладяваме нови страни, да сме Велика България. И всеки един от нас се развива в такава екстензивна посока. Блазни ни външното, обемното. А посоката трябва да бъде навътре. Това, което преди 2000 години Сократ е открил — навътре към себе си, опознай себе си, разкривай всичко вътре в теб. Това е достатъчно и за писателя.

Да се самоконтролираш, да се самонаблюдаваш, да влезеш в известен смисъл в противоречие с природата, защото природата ти е дала някакви инстинкти, а ти трябва да се намесиш и да ги управляваш — това не е лесно. Затова не са много личностите на Земята. Само който овладее себе си...

— Вие съумявате ли?

— А, на приказки — съумявам. Нищо не съумявам, мъча се да осмислям... Ако на всичко това погледнем в мащаба на нацията — на това се дължат неуспехите ни. Причините са вътрешни.

Понеже съм пчелар и се занимавам с кошери, открил съм за себе си някои неща, наблюдавайки обществото в тях. Каква е причината за гибелта на един кошер? Ако възникне някаква външнна причина — мине някакво животно — прасе или мечка, и гътне кошера, никаква паника не настава в кошера. Все едно, че нищо не е станало. В мига след бедствието, пчелите започват възстановителните работи. Изграждат отново пита, складове. Това, което е потекло, го прибират и запечатват. За тях това не е проблем. Обаче идва един момент, примерно, когато царицата започва да застарява, но не дава властта. А в кошера законодателството е точно, всичко е регулирано. 20 кутийки се запечатват специално. Една от тях ще бъде за бъдещата царица, избрана на 20-я ден от 20-те, които ще се излюпят в тях. През тези 20 дни тези 20 пчели се подготвят за великия ден: те се хранят със специално приготвена храна — желе роял, пчелно млечице — царска храна. На 20-я ден 19 от пчелите биват унищожени, остава най-достойната за царица. Само че старата не пуска тая, която трябва да я замести и това, без съмнение, се отразява на съдбата на кошера. Съпротивата й предизвиква „роевото“ настроение. А роенето и унищожаването на възможността за естествена подмяна на ръководството, е първият признак за гибелта на кошера.

— Как, според Вас, се развива съвременната българска проза?

— През последните 30— 40 години сериозна проза в България не се развива, за съжаление. Ние сме 8 милиона, колкото един американски град. От един американски град повече от двама писатели не могат да излязат. Ние искаме да имаме 80. Много е.

— Налагало ли Ви се е да пишете поръчково?

— Проза не. Но като журналист съм правил компромиси. Имах щастието 10 години да бъда кореспондент на детски вестник — „Септемврийче“, така че греховете ми са по-невинни. Но си бяха грехове.

— Дали днешната журналистика е по-малко слугинска от предишната?

— Още по-лоша е. Няма я още т.нар. „независима журналистика“, за която мечтаехме. Наблюдавам вестниците и ми е ясно във всеки от тях кой дирижира, кой налага мнение, какво, за кого и срещу кого да се пише. Вместо вътрешни разправии и борби демократичните сили да бяха създали два-три независими вестника.

И тъй като няма център, играе се пред вратата ту на едните, ту на другите. В центъра играчи няма. Няма и стабилна средна класа — тя да излъчи пък такива читатели, които да търсят нещо спокойно — като „Монд“, „Дейли“ или „Таймс“.

Сега в този псевдопазарен момент, който иска да е независим, трябва да се самоиздържа. А това не може да стане.

— Но и Вие имате издание?

— С Борис Димовски издаваме списание „Детска радост“ — продължаваме, ако можем, линията на Ран Босилек и Вадим Лазаркевич. Единственото ново, което сме сложили в списанието, е подзаглавието — „Списание за четящи деца“. Защото и това е един сериозен проблем на нацията — децата ни са полуграмотни — нито четат, нито пишат, нито имат усет за книга, за фраза, да не говорим за „по-тънки“ неща.

Но какво се получава — ние имаме печалба, когато не издаваме списанието. Търпим загуби от тиража — ето това е български парадокс. Къде го има това по света?

— Във Великото народно събрание бяхте в Комисията по култура. С какво днешните политици допринесоха за развитието на културата, а оттам и на духа.

— Още тогава извадих три-четири закона от времето на Стамболийски. Тогава за изкуството е имало данъчни облекчения. Имало е и закон за киното. Никакво кино не е имало, но още тогава са мислили за него. Раздадох ксерокопия от тези закони първо на комисията, а после и на всички парламентарни шефове. „Сега, бай Георге, не е време за култура. Сега имаме да решаваме други работи“. Вярно, не беше моментът. Отстъпихме. Но и това се оказа грешка — не трябваше да отстъпваме.

— Отстъпихте ли от политиката изобщо?

— Аз никога не съм имал политически амбиции. Дълги години бях и съм приятел на Жельо Желев. Мъчихме се да правим центристко либерално движение. Но Желев беше изтласкан точно затова, защото обществото ни е поляризирано и я няма тая средна класа, която се нуждае от либерални идеи. В момента мафиотското е взело връх навсякъде и то се стреми към преразпределение и към заграбване на държавното имущество — независимо дали го нарича приватизация или по друг начин. И понеже Желев не влиза в комбинация с мафиоти, изтласкаха го настрани. Десет години от живота си пропилях в политическа дейност. Нямам вече време за губене. Затова пиша.

— А с какво са свързани творческите Ви планове?

— В писателството нещата са интуитивни, те не се подчиняват на някакъв генерален план. Това, дето разправят, че Балзак си направил план за 100 романа, не го вярвам. Първият роман е начало на нещо, последният е краят му — тогава виждаш, че това е поредица. Аз така смятам.

Не може в писателството да се развиваш с някаква хладнокръвна стратегия. В него действуват подтици, инстинкти, емоции, разумът се намесва от време на време. Може да звучи налудничаво, но е така. Никой художник не може да обясни всичко в една своя картина — тя понякога се рисува и сама. Така се пише и книгата. Напълно вярвам на това, което пишат за Флобер, че усетил вкуса на арсеника, когато се отровила мадам Бовари. Нещата, които съм писал, сега стоят като някакви цикли, но не съм ги мислил предварително. Смятам, че трябва да се проследи българското кино през периода от 70-те години. Тогава съществуваше сценарийната гилдия и се създадоха най— добрите български филми.

Късмет извади българското кино, че Людмила Живкова не се интересуваше и от него. Тя се интересуваше от пространствените изкуства, а киното беше оставила в ръцете на свой човек — на Павел Писарев, а той имаше някои ценни мениджърски качества. Сега 150 режисьори стоят без работа. Сценарийната гилдия се разпиля, повечето се амортизираха от бездействие.

Телевизията би могла да подкрепи поне 5-6 сценаристи като редактори, които да имат задължението да написват по няколко сценария годишно.

И вместо да се използва българския киноцентър за място на правене поне на десетина филма годишно, на този етап телевизионни, дават се милиарди левове да се строи нов киноцентър за телевизията. Вече 15-20 години половината от бюджета на телевизията отива за тази безсмислица — идея на група мафиоти, които искат да извлекат от нея печалба. Една трета от тия пари да бяха отделяни за филмопроизводство и при добра мениджърска дейност да се търси пазар, можеха да се направят интересни български филми.

— Кой е критерият Ви в живота?

— Има един критерий — истината.

— За какво не ни стига най-вече кураж?

— За покаяние. Всички хора повече или по-малко са грешили. Но някои са си грешни. Добре е, когато грешните съберат кураж и кажат: „Виновен съм, братя, прощавайте, ако мога нещо да направя и да изтрия това, дето не съм го направил като хората“.

Трябва покаяние, самокритичност. Трябва и любов, и поощрение. Човешката душа е страхотна бездна, наистина. Виждам колко малко се насърчават българите. Българинът не владее това качество — да каже добра дума на другия, да го стопли така, че да усети той и външна подемна сила. Тя като се съедини с вътрешната, ще се получи и някаква друга енергия. Колко хора го умеят това нещо?

— На 18 ноември участвувахте в големия митинг пред храма „Свети Александър Невски“. Обърнахте се към хората със „Здравейте, свободни хора“ и те ви повярваха. Сега смятате ли, че трябва да има възмездие, ако с нещо са подвели народа?

— Възмездие няма да има. И в природата няма възмездие. За съжаление трябва да сме наясно, че намеса на външни сили в страната има и продължава да има. Една страна, която 50 години е държала стратегически България и това е била нейна цел — да дойде на Балканите, тя така лесно ли ще се оттегли? Да не би да каже: „Бе, остави ги братята славяни да се оправят сами“. Така ли смятате?

Още през 19-а година, когато се болшевизира партията, идват коминтерновците и казват: „Другарят Ленин каза — няма българи, няма сърби, няма македонци — има Коминтерн, има световна революция. Вас ви няма“. И нас ни няма, до края на века нас ни няма.

Възмездие няма, ами има наказание. Бедността е наказанието ни за некадърността. Ако има нещо, което е по— зле от икономиката, от лошите материални неща, това е кризата на духа и на системата на възпитание. Смешно и парадоксално е, че делото на давещите се е в ръцете на самите давещи се, но наистина е дошло времето, когато и от нас да зависят някои неща. Макар че те няма да станат бързо. Защото в момента никой не зачита независимото мнение. Защото мафиотите проникнаха и в политиката, и в икономиката, и в журналистиката. Те лобират навсякъде и така ще бъде, докато българинът не стъпи на краката си като собственик и независим човек.

 

публикувано на 10 октомври 1997г.

 

ръкописен текст

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух