напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Четиво за мислещи тръстики


Есе на Георги Мишев

 

„Човекът е мислеща тръстика“
Паскал

 

Наскоро в парламента наблюдавах интересно зрелище: един депутат, който на митингите след десети ноември викаше от трибуната „братя мюсюлмани“, извади националистическата карта и прецака „братята си“. Естествено веднага рипнаха засегнатите, кръстосаха се шпаги и обсъждането на новата конституция за малко да се превърне в поредната нервна криза на Великото събрание. „Какво да се прави — национален въпрос“ — чух да въздишат колегите наоколо. От Кърджали и Разград за кой ли път вече идват новини за кавги и разправии между етническите общности; чуват се пророкувания, че септември щяло да става незнам си какво около изучаването на майчиния език на турчетата. Да изучаваш чужд език — пак било национален проблем! Чета размислите на един писател, който навремето минаваше за млад и с модерно мислене, а сега от текстовете му излиза, че живее още в миналия век, някъде около Кримската война. Нещо подобно лъха и от статиите и откритите писма на един професор, който да неотдавна беше дори министър на просветата— сиреч човек хуманист и с широк поглед, а всъщност се оказва, че е двайсет и четири карата националист и ксенофоб, т.е. ненавижда всичко чуждо...

Подреждам така детайлите на тази тема, както детето подрежда своята играчка пъзел, и постепенно започвам да откривам една национална картина, от която изпитвам леки тръпки. Нещо призрачно има в нея, като над разсъмване над тиха, застояла вода, когато тръстиките ( мислещите) стоят клюмнали и мълчаливи, а на повърхността на водното огледало бълбукат и се пукат мехурите с блатен газ.

Друг вкус и мирис има „националният въпрос“, щом зачета пътеписите за нашите сънародници в Бесарабия или в долината на Вардара. В тях се пледира за изучаването на майчин език в редовното училище, за правото да се общува на този език на публични места, да се пишат книги и учебници, така както става в нормалните страни по света и както е записано в ценните книжа на цивилизованите народи. Хубаво бе, джанъм, добре е, прогресивно излиза и цивилизовано. Но не противоречи ли на националиста депутат, на текстовете на бившия модерно мислещ писател, на съвестта на професора историк? Не се ли получава нещо като огледално отражение на националния въпрос, нещо като втора проекция, обратна на първата?

Но ето че след разсъмването идва денят и на неговата светлина започваме да виждаме, че въпросът имал трета и вече истинска същност: демографското състояние на страната. От две години вече България има печален демографски баланс — всяка година се раждат сто и пет хиляди нови граждани, а умират сто и осем хиляди. След четвърт век, както изчисляват статистици и социолози, страната от девет милиона ще спадне на пет, после на три милиона, докато — какво?, — докато заприлича на селище, заличено от картата, каквито има над седемстотин изчезнали села от двете страни на Стара Планина. Перспектива нерадостна, напълно достатъчна, за да клюмне всяка мислеща тръстика.

Да прибавим към ниската, вече почти символична, раждаемост емигриралите през лятото на 1989г. триста и трийсет хиляди български граждани. Стотина хиляди от тях се върнаха, но две трети останаха извън страната. Още толкова поеха с редовни паспорти като икономически емигранти на другата година. Станаха кажи — речи половини милион. За година — две държавата ни загуби половин милион от своето население в цветущата си възраст. В досегашните две национални катастрофи, последвали след войните, загубите са били от няколко десетки хиляди. Тогава не можем ли да наречем днешното ни състояние истински катастрофално? И не е ли това нашият действителен национален въпрос?

Не само действителен, но и трагически. За България. За народа ни, за всяко семейство, разделило се с детето си на летището или на гаровия перон. Всеки ден срещам родители със зачервени очи, които се мъчат да се усмихват, да си дават кураж: Замина. Обади се от Канада. Добре е. Пише да не го мислим... Всеки ден получавам писма с молби да вземем някакво решение в Народното събрание, да спрем емиграционната вълна. (Повод за тези редове е отчаяният зов на г-жа Р.П.: „След два месеца ще се лиша от щастието единственото ми дете да е до мен... Кажете ми как да го спра?“)

Как? Какво решение може да бъде взето — насилствено, административно? Отново ли да затваряме граници, да опъваме телените мрежи? Отново ли да затрака пропагандната машина, че ТАМ е капитализъм, че спят под мостовете и се завиват с вестници?

Как всичко вече изглежда идиотски безсмислено, нелепо и безнадеждно...

Още по-отчайващо е, като чете човек вестниците на така наречените националисти. Там демографските проблеми на нацията отсъстват или се заобикалят съзнателно, посоката е само срещу „ония отсреща“, с другата кръв, с другата вяра, език, обичаи... Колко лесно им се вижда всичко на някои хора: викай „Вън“ и „България на българите“ и националният проблем вече е разрешен, вече не съществува.

Сякаш гладът идва от ятото врабци, а не от разораната и незасята нива...

 

30 май 1991 година

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух