напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Още сме в епохата на предосвобождението


Известният писател, белетрист и киносценарист Георги Мишев е един от учредителите на сдружение „Приятели на другото изкуство“, заедно с Никола Ковачев, Георги Липовански, Климент Атанасов, Кирил Дончев, Стефан Цанев, Ицках Финци, Георги Дюлгеров, Руси Чанев и още други.

„Ние сме автори, които НЕ се противопоставят на пазарната култура, заляла обществото, НЕ отричаме ролята и мястото й в живота на българина. Но сме твърдо убедени, че освен нея в България се създава Друго изкуство. Оригинално и естетически издържано. Провокативно и търсещо“ — това е част от кредото на съмишлениците.

Някои от възгледите си за киното, писателството, книгоиздаването, за това може ли да се възпита читател или зрител Георги Мишев сподели в Бургас на Летни-те срещи с другото изкуство. Други излага пред читателите сега.

Според Мишев всеки сам пише сценария на своя живот, днешният сценарий трябва да бъде преработен, а — XX ВЕК ПОВЕЧЕ ДА НЕ СЕ ПОВТОРИ!

 

 

— Г-н Мишев, вие сте сценарист и писател. Как живее сега гилдията?

— Обстановката можем да сравним може би с предосвобожденската. Само че тогава е имало повече издания, повече трибуни.

Човек се учи да пише, като пише — това е първото условие, за да стане писател. После печата и издава. Много е тъжно това, че съвременната периодика не се интересува от литература. Масовата култура я е обхванала изцяло.

Йордан Йовков е станал писател, благодарение на един вестник „Зора“, в който от 1930-1935 г. излизат най-хубавите му разкази. Благодарение на една практика, която собственикът на вестника Даниел Крапчев е въвел: Йовков да пише по един разказ на месец срещу 5000 лева. Тогава 5000 лева е била една чиновническа заплата. Благодарение на този устен договор, Йовков пише по 12 разказа всяка година, които излизат във вестник „Зора“. И това са книгите — „Ако можеха да говорят“, „Женско сърце“, „Песента на колелетата“. Ето ви една чисто прагматична система на насърчаване на таланта. Така по това време са се появили и разказите на Светослав Минков, на Илия Волен, на Константин Константинов.

Какво пречи и сега на един многотиражен вестник да отдели една страница. Там би могъл да се появи новият автор, на кратките форми отначало, после новият писател. Той постепенно ще стане бъдещият сценарист в киното и телевизията. Така се създават писателите. Всяко нещо има начало отнякъде, а после то си търси собствения път и съществуване.

Е, никой не може да гарантира, че ако някой те извика и за една заплата иска от теб по един разказ на месец, ти ще станеш Йовков. Но поне един месец ще мислиш върху един разказ.

Изчезна основният спонсор на изкуството — държавата, няма го още другият — интелигентен и богат меценат. Законодателно не е решен въпросът със спонсорствата и дарителствата, с отчисленията за култура, които се правят от богатите страни в цял свят. И виждате сега каква литература се продава по сергиите, какво се гледа вечер по екраните. Това е част от един и същ процес — слизане на най-ниското равнище, на първия етаж на духовната култура.

— В този смисъл как ще коментирате обществено-политическия сценарий, който сега се изпълнява от съвременните политици?

— За съжаление сценарият не се различава много от този на сценариста Тодор Живков и на политическата сила, която стоеше зад него. Въпреки че уж сменихме системата, отново се работи по пътя на държавния капитализъм. Докато Тодор Живков тайно правеше държавен капитализъм, ние го правим явно. А капитализмът не трябва да има нищо общо с държавата. Той има нещо общо само със свободния пазар, с либерализма.

Това е основното, където се разминават нещата у нас. И то е резултат на старото тоталитарно мислене.

— Тези идеи ли излагате в новия телевизионен сериал, по който работите?

— По някакъв косвен начин и тези идеи ги има в сценария. Той се нарича „Дунав мост“, а мостът е една метафора. Всъщност се говори за една от големите врати на България, през която влиза Европа и излиза българинът към Европа и света. Става въпрос за група герои с различни взаимоотношения помежду си и за техните планове по пътя към Европа. Това са актуални за нас неща.

— Да не смятате, че сте напипал „духа на съвременника“?

— Просто разказвам за неща, които съм видял, наблюдавал или в които съм участвувал пряко или косвено. Нямам амбиция да ставам летописец на цял народ. Това би било мегаломанство. Като всеки автор и аз съм обхванат от съмнения, от различни чувства. Когато стигнем до по-големия брой зрители или читатели, тогава ще се разбере реакцията каква е.

Пиша повече загледан навътре в себе си. И това е единственият поглед на писателя. Навън — това е търговският поглед.

— С какъв поглед гледате на старите си филми? Те са една епоха в българското кино — „Преброяване на дивите зайци“, „Матриархат“, „Вилна зона“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“.

— Някои от тях бяха станали. Писателството не се учи, човек се учи от неуспехите си. Аз се учех от филм във филм, от сценарий във сценарий. Сам за себе си откривах нещата.

Сега, когато е минало време, не се връщам към филмите си. Какво ще остане от тях, животът ще покаже.

— Бил сте и в първите редици на политическите събития. Според вас, тези, които изпълняват сегашния обществено-политически сценарий, от какво трябва да се поучат, за да успеят?

— Целият народ изпълнява сценария на своя живот, сценария на българина. Но по един начин трябва да искаме от обикновения човек участие в този сценарий, по друг начин — от водачите на този народ, от политическата класа, която всъщност решава съдбините му.

Защото ето — виждаме един сбъркан живот от цели четири-пет десетилетия благодарение на управляващата класа, тръгнала по погрешен път. Дали е искала или е била принудена в известен смисъл, защото над нея е стояла друга сила, на която тя е служела вярно, това е друга тема. Но отговорна за съдбата на България е комунистическата партия.

И сега в този смисъл отново политическата класа, водачите на политически партии трябва да поемат отговорността за съдбата на този народ. И възниква отново въпросът за личността — голямата личност, каквато в момента липсва на България. За съжаление от Стефан Стамболов, а вече стават 104 години от убийството му, България не роди такава мащабна личност, която най-напред да поставя националните интереси и на втори, трети и пети план — своите лични. И ето резултата.

Сегашната политическа структура е така направена, че насърчава посредствеността, но не личността. За съжаление това е една дълга селекция, която трае десетилетия и тя отстранява всичко личностно, индивидуално и способно да поеме отговорност. И избуява партизанщината. А партизанлъкът какво е — това е колективизъм. Отново личността се крие в колектива, колективът излъчва някакво безличие, някаква посредственост, какъвто беше Тодор Живков. Но партията не се нуждаеше от сериозна личност, тя искаше нещо, което хем да го смятат за лидер, хем да не е истински лидер. Грубата селекция при избора на водачите на партията доведе до пълното обезличаване на личностите в партията.

Да не говорим, че 100 %-вата партизация на държавата ликвидира опозицията. През тия 45 години нямаше никаква опозиция и това попречи да се изграждат и опозиционни политически личности, които в един момент, при смяна на ситуацията, да поемат властта. Аз съм участник в събитията около СДС и знам какви случайни хора влязоха като опозиция веднага след 10 ноември.

Затова тия 10 години са едно въртене в кръг.

Оказа се, че Бжежински е прав. През 1990-та година той каза, че в Източна Европа преходът ще трае точно толкова, колкото е траел и комунизмът — 45 години. Минали са само 10. 35 предстоят задължително, но не се знае оттам нататък българският принос с колко ще удължи и този срок.

От материалната бедност, по-страшна е духовната бедност, в която изпаднахме. Защото виждаме, че в същото време пари се пилеят за всичко друго, особено за един огромен, непосилен за държавата административен апарат.

Ние, българите, не можем да си правим сметката. Ние сме като онзи най-беден човек на село, който изведнъж прави най-богатата сватба с 15 000 кюфтета. Събрал от три села хора, взел заеми, за да направи сватбата и след това с години изплаща един единствен ден. Това е човекът, който не може да си прави сметката.

— Кой е режисьорът на днешните събития?

— Много е трудно да се каже — ниското политическо, икономическо и културно равнище на нацията. Ние се намираме във феодално време. До вчера ни управляваха феодали. Окръжните секретари не бяха ли едни местни феодали? И изобщо закрепостяването на хората по ТКЗС и предприятия и това затворено общество, в което живеехме, не беше ли чист феодализъм?

— Значи Възраждането предстои?

— Второ Възраждане би трябвало да дойде, но как? Първото е дошло, благодарение на напредничавата нова класа — богати търговци и занаятчии, средната класа. Сега къде е средната класа? А няма ли средна класа, няма гражданско общество.

Нашата нова класа е експлоататорска, тя не произвежда, а живее от заграбеното. Тя получи едни пари наготово, веднага около 10 ноември и започна да ги пере по някакъв начин, да ги препира и да печели. Тя не се е изпотила за тях. И като се съюзи с корумпираната власт, образува мафиите и групировките.

— Значи казвате, че има мафия?

— Ами как? Щом властта не воюва сериозно с престъпниците, тя е в съюз. Има признаци новата власт на борба с мафията, но дали ще има сили? За начало на процеса ще смятам, когато видя един застрелян прокурор. Това ще е първият признак, че мафията си отмъщава.

— А връща ли се Георги Мишев в киното?

— Бих казал само, че най-сетне след 10-15 години в телевизията и у нас има някаква пролука. Телевизионните шефове и началниците над тях разбраха, че в момент на голяма криза, когато българско кино трудно може да се прави, защото това изисква много пари, държавата трябва да помогне. Един елементарен камерен филм сега струва 500-600 млн.лева. Откъде да ги намериш? Кой е този бизнесмен, който ще финансира един филм, без да има гаранция за някаква възвращаемост. Значи трябва да се търси друга форма.

В този момент това е държавната телевизия, която от огромния си бюджет би могла да отделя малко средства, за да се правят по няколко филма на година. За да поддържа българското кино някакво ниво. Защото то е на кота нула от десет години.

— А кой ще напише сценария, по който днес да живеем?

— Всеки сам пише съдбата си. И няма защо да търсим вината във времето или в нещо странично. Когато нещата не вървят, първата ни реакция е да търсим вината извън нас. Това е много характерно за българина като начин на мислене. И така неправилно възпитаваме и децата си. Повторено през много поколения, това става ген. Трябва точно по обратния път да вървим — вместо да виним другите, най-напред да видим къде бъркаме и защо не се получава, както го мислим. И да почваме от себе си — най-трудната борба. Сократ още го е казал: Познай себе си. Тръгни от себе си.

— Бяхме възпитавани, че човек е колективно животно, колективно живеехме.

— И разчитахме, че колективът ще ни спаси. Или държавата, като най-големия колектив.

За съжаление този начин на мислене се прехвърли и върху политическата класа. Ако забелязвате, никога няма извинение за нещо станало. Никой не се извинява и не търси вината в себе си. Една партия не се извини изобщо за 45 — годишното си управление, за провала на държавата през този половин век.

Склонни сме все съседите да виним, или онзи зад океана, или другия не знам къде си — все външни причини. Дори националната ни стратегия е екстензивна, дори експанзионистична — границите ни се виждат тесни, склонни сме да ги разширяваме, да присъединяваме, да привличаме отвън. Държавата да се разширява. Мисълта за Велика България е може би в 80 на сто от българите жива. Много малко трябва, за да живне още повече, което е пагубно за една малка страна и като територия, и като население.

Вместо да погледнем обратно — навътре към истинските възможности на страната, към онова което тя може да направи като държава точно на това място, на което се намира и с този народ, с който разполага. Вместо да потърсим „вътрешните резерви“ и оттам да стъпим на здравата основа, ние сме готови и войни да водим. Това е абсолютно погрешна тактика.

Както в личен план, ако един човек не разчита на себе си, а на приятелския кръг или на външни помощи, той няма да стигне далеч. Временни успехи — да, крайна загуба — абсолютно сигурно.

— Къде е разликата между политиката и изкуството?

— В политиката винаги има открити интереси и преследване на директни цели, зад които стоят интереси. В истинското, сериозното изкуство интереси няма. Преки цели няма. Големите, мащабно скроените политици, знаят какви цели да преследват — първо големите общочовешки и хуманни цели, след това — националните, после партийните и най-накрая — личните. Това е т.нар. пирамида, която при нас е обърната обратно. Личните интереси на политиците са на най-широката основа, за съжаление.

— Ако не Ви звучи гръмко, с какви мисли и чувства изпращате този век, който си отива, или мислите повече за следващия?

— За съжаление не може да се постави една граница и да се каже: от понеделник вече започва друг век. Те просто са свързани и поне до средата на другия век ще продължи този XX век — в децата и във внуците ни. А XX век беше един нещастен век за България! Няма смисъл човек да го аргументира това като теза. По всички линии България е вървяла низходящо — от демографската линия до моралната нравственост. Това падане не е завършило.

— Песимистичен финал?!

— Песимистичен, но реалистичен финал. Ако започнем шоупрограмите — да представяме нещата с неудържимия ни възход, това е вече чиста естрада. Ще станем за смях. По-добре ей така — събрани на новогодишшната нощ след една година в навечерието на 2000 година трезво да вдигнем чаши и да кажем: „Сбогом на XX век и повече такъв да не се повтаря!“

 

публикувано на 4 септември 1998г.

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух