напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



В мъглата


Есе на Георги Мишев

 

Страстите вече утихват, нека сръбнем глътка студена вода, като след тежък махмурлук, и да се опитаме да разсъждаваме по-трезво. Как се заражда една кавга, един конфликт?

Много често от „чул-недочул“, „разбрал-недоразбрал“. Или както се изразяваме на книга — от липсата на информация. Много неща ние не знаехме, не знаем и продължаваме да не знаем. Живеем в неведение, преразказваме си слухове, не вярваме на вестниците — и с право! — там дълго време ни поднасяха старателно редактирани, фалшифицирани истини.

Наскоро сигурно сте прочели в „Работническо дело“ признанието на професор-доктор Чавдар Добрев, че научил от малкия си син за десетте милиарда външен дълг на страната. Той се удивлява, че децата знаят такива работи, а аз си мисля колко е печално, че професор-докторите не ги знаят. При това нека допълня, че същият този учен мъж беше дълго време душеприказчик на един от зам.-председателите на Държавния съвет. Можем да си представим какви съвети му е давал, на какво го е учил...

Какво знаехме и за събитията в края на 1984 и началото на 1985 година? Беше задържан наборът, който трябваше да се уволни. Чу се за някакъв атентат в тунела Козница, за нещо такова на една гара, в някаква поща. Из София се появиха юнаци с червени...не калпаци, барети. Въоръжени с автомати. Спираха ни по улиците за проверка на паспортите, отваряха багажниците на колите. Защо? Какво търсеха? Никой не даваше обяснение. А бе, нещо с турците...не питай. По партийни събрания започнаха да четат брошурки. Казваха: само ще ги четем, няма да разискваме. Ставаха сесии на Народното събрание — народните представители си седяха мирно и кротко по местата. Само гласуваха, а никой не надигаше глас да попита поне какви са тия слухове, които се носят от уста на ухо. Пълна информационна мъгла, като в средните векове, когато не е имало телефони, телекси, радио, вестници, телевизия, видео... Е, добре, сега, като ги имахме, защо отново се лутахме като сомнамбули в мъглата? Защото съществува партийно-държавният монопол върху информацията.

Нека си представим за минута какво щеше да се случи, ако го нямаше този информационен монопол:

При първите сигнали за акцията в Шуменско или Кърджали опозиционните вестници щяха да попитат: кога Народното събрание, Държавният съвет или Министерският съвет са взели такова противоконституционно решение за промяна на имена, противоречащо на редица международни документи, които сме подписали? Кога се е обсъждал този въпрос, къде, от кого, въз основа на какви проучвания, анкети, научни изследвания и заключения на експерти? Може би вещият познавач на законите Минчо Минчев от Кърджали, тогава редовен служител на Държавна сигурност, щеше пръв да изпрати протестна телеграма до висшето ръководство в София: „Стойте, чакайте, тук се извършва нарушение на човешките права и свободи!“ Може би телевизионният кореспондент Кантарджиев щеше да грабне камерата и да покаже още в първата емисия „По света и у нас“ как се извършва насилие върху мирни и беззащитни хора, как им се измислят нови имена, как им се прикачват с малки табелки по реверите, за да не ги забравят; как хората плачат истински и не от радост; всичко това може да се покаже визуално, това е във възможностите на добрата телевизия, на честния тележурналист, който ще получи за работата си честно спечелен хонорар, а няма да разчита на парите, спечелени по начините на великия комбинатор Остап Бендер...

По-нататък. Ако го нямаше монопола върху истината, правозащитните органи в съответните райони щяха да заведат дело срещу извършителите на насилията, срещу тези, които купуваха добитъка на изселниците и го превръщаха на скъпи луканки; срещу тези, които продадоха скапаните си коли на фантастични цени; срещу техните колеги, които потриваха нетърпеливо ръце: „По-скоро да се махнат тия туристи, че да си вземем по някоя хубава къща...“ Може би щеше да се състои и процесът срещу виновниците за убийствата по време на демонстрациите през миналото лято, за който още тогава обеща говорителят на МВР Орманков, а досега не сме чули някъде да се е водил подобен процес. Може би щяхме да научим истини и за намерени скривалища с оръжие, както гласяха слуховете, имената на милиционерите, убити от бежанците; да видим картата на бъдещата автономна република или поне да чуем изказване на един автономист и сепаратист...

Нищо такова не достигаше до нас, драги сънародници, пълно неведение ни обгръщаше и продължава да ни обгръща. В главите ни е хаос от полуистини, слухове и страхове, как да се ориентираме в информационната мъгла и да избегнем опасните сблъсъци?

Но ако ориентирането в хаоса е трудно, толкова ли е невъзможно да помислим кой има интерес от този хаос? Кой не иска да се знае цялата истина, а я прикрива с полуистини и цели лъжи? Тези, които искат да запазят всичко непокътнато, както си е било, тези, които не искат да чуят за никакво преустройство в партията, в държавата, в обществото. Те, разбира се, никога няма да излязат открито и да кажат „Ние искаме преустройство“, защото ще бъдат пометени само от въздишката на народа, на когото отдавна е накипяло от досегашния тежък, безправен, несвободен режим. Тогава тези консервативни сили, консервативни, защото искат да запазят досегашното, избраха друга тактика: страната е в опасност, територията ни е заплашена, България загива.

Загива „тяхната България“. Тодор Живков говореше за прехласване, че бил създал „две Българии“. И наистина върху старата трудолюбива, честна и гостолюбива България той и неговата тоталитарна система успяха да изградят друга — мързелива, враждебно-избухлива България. (Извинете за тази поредица от груби и обидни епитети, употребявам ги с отвращение!) На Десети ноември тази постройка рухна и сега трябва да разчистваме всичко фалшиво, всичко гнусно и отвратително. За да възстановим истинския лик на страната ни. Демокрацията единствено може да ни помогне да направим това с нейните прости, открити средства на публичност върху всички досегашни деяния и дейности на лица и личности; с възвръщане на правата и свободите на обикновения човек да се труди, да живее както иска и където иска, да печели честно и да осъществява своите лични планове и амбиции в рамките на закона. Само демократичният път на развитие може да осигури социалната ни стабилност и вярата в утрешния ден на нашите семейства, на нашите деца и внуци. Само едно ново открито общество може да ни осигури достоверната и пълна информация за събитията, които стават във всеки кът на страната, ще ни помогне да вземаме правилното лично решение, а не да изпадаме в заблуди, в отвратителни душевни настроения.

Гневът е киселината, която разяжда съда, в който стои — бе казал един мъдрец. Да предпазим душите си от недобрите страсти, значи да спасим себе си, близките и приятелите си, множеството, което се нарича народ. Да потърсим в себе си доброто чувство, приятелската дума, усмивката, прошката, помирението. Смири се, човече, обуздай своите първични инстинкти, ако искаш да оздравееш, да бъдеш. Така повелява нашият вътрешен нравствен закон на душевната хармония.

Но трябва да имаме и нормален вътрешен слух, за да го чуем...

 

14 януари 1990 година

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух