напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Любовта е Господ


Ако човек може да прости, всъщност той прощава на себе си, твърди творецът

 

За Пейо заговориха, когато нашумя песента по негов текст „Рождество“. Тогава се сетиха и за другите му песни, които си бяха за времето хитове.

Когато чух за първи път „Рождество“, мисля, че нещо наистина се промени. Нещо се скъса в мен, „като в ранена птица“ и „в себе си се върнах“...

 

Пейо Пантелеев

Пейо Пантелеев е малко над 50-те. Бивш баскетболист. Актьор, поет, режисьор, мим. Многобройни и многолики са превъплъщенията му. 20 години играе на сцената на кукления театър в Бургас. През 1976 година създава първото в България студио „Пантомима“, заедно с Милчо Милчев и Вельо Горанов. От четири години е режисьор на театрален състав в Поморие.

Поетичните си творби е събрал в книга със странното заглавие „Малка, тъжна, нежна, грешна“.

Всъщност той нарича творбите си „стихотворни песни“. Дори без мелодия, когато се четат, те звучат като песен — така естествено, както плисъка на вълните от морето. Или като звъна на църковна камбана. Популярните негови песни са „Рождество“, „Звезда“, „Здравей, как си, приятелю“, „Обич“, Старият мост“, „Навяват преспите тъга“, изпълнявани с успех от Ваня Костова и Фамилия „Тоника“.

За себе си Пейо Пантелеев казва, че „никога няма да остави магарето си в калта“. Мрази „лесното“ в професията, приема таланта като даденост, а живота — като безценен подарък.

 

— Как се получава така, че всяка ваша песен става хит?

— Не обичам тази дума „хит“, нито „звезда“. Защото като помисля за песните на Рей Чарлз — моите ако са хит, неговите какви са?

А иначе у нас „хитове“ има много. Попфолк или не знам как точно ги наричат сега.

За мен е важно песента да стига до хората.

Аз нямам много творби, но всичко, което съм създал, е изстрадано. Може би точно в това е тайната на продължителността на живота на едно произведение. И винаги съм се удивлявал, че има автори, като рано загиналата Петя Дубарова, например, които са с толкова малко житейски опит, а са написали такива истински творби.

— Написахте песен за Петя Дубарова, написахте такава и за 17-годишната цигуларка от Поморие Ваня, чийто живот бе рано прекършен по най-жесток начин.

— Баща ми казваше „Където падне, там гори“. Аз мисля, че изгаря не една къща, а цяла нация с подобни съдби. Двете момичета са жертва на геноцид. С тях трябваше да се славим, а ние се прочуваме като жестока нация, която убива децата си. Правим го непрекъснато и с думи.

Убиха един щурец, една талантлива българска цигуларка. Спомням си последната репетиция в Поморие. Ваня се показа на сцената с цигулката в ръка и ме попита: „Пейчо, докога трябва да свиря на този финал“ и аз й отговорих: „Ще свириш, докато ти кажа да спреш“...И повече не я видях...

Не знам кога написах стихотворението. Намерих го в джоба си:

 

„Тази вечер някой не се върна.

Тази вечер някой не прости.

Тази вечер някой не прегърна,

не долюби и не се спаси.

И възкръсна тишината мръсна.

И сълзата се превърна в труп.

И сърцето на гнева се пръсна.

И изтече от луната студ.

Няма вечност, няма състрадания.

Тази вечер върнах се в зори.

Не намерих старо оправдание.

И усетих, че не ме боли.“

 

Вярвам, че един ден телефонът ми ще звънне и някой музикант ще ми каже, че е написал мелодията по тези стихове. Но момичето, момичето как да върна?!...

— Кое още може да убие таланта?

— Неразбирането. Сега много хора се бият в гърдите с Петя, но приживе не направиха нищо за нея.

Ваньо Коларов — авторът на музиката на вечната песен „Бургаски вечери“ също напусна този свят неразбран. Беше силен да реши сам проблема си. Той написа по мой текст първата песен — „Самота“.

Една милионна част от това, което ми казаха в Щатите, да ми бяха казали и тук...Да не се щадят да кажат, че имаш талант, да повдигнат самочувствието ти...

Гледах веднъж в Бургас Христо Фотев, заобиколен от ласкатели. Мислеха се за велики. Но когато той отвореше уста, те неволно и естествено млъкваха. Споделих с един приятел: „Бургазлия съм, толкова го обичам, а не го познавам, не мога да отида, да седна на масата и да му кажа „здрасти“. Той ме разбра буквално. Но не минаха и десет минути и усетих една ръка на рамото си, след това я видях — фина, източена, бяла ръка. И не тежи. Обърнах се и го видях до мен. Христо Фотев ми каза, той просто прошепна: „Знаем се, не се притеснявай“. Само това. И си замина. Как само го каза...Исках да му стана на крака.

Защо се щадим за тези неща? Защо премълчаваме?

Редактор съм на десет книги на млади автори и се радвам, когато чуя, че имат нови успехи. Все едно, че успехите са и за мен.

— Като творец не можете да се оплачете от неразбиране — „Здравей, как си приятелю“, например, бе на първо място в годишни музикални класации.

— Това е голямо признание. Песента стана истинска, защото имаше невероятно съвпадение на идеите между мен и композитора Стефан Диомов. Имах чувството, че това е среща между двама души, които отдавна не са се виждали.

Както всъщност често е с хората — дори всеки ден да се виждат, могат да минат години, докато се видят истински.

Песента не излезе лесно на бял свят, но в замяна на това ни се отблагодарява.

Една жена ми каза, че стиховете ми са й върнали желанието за живот. Бях потресен. Значи заслужава си човек да продължава да опитва.

— Трудно ли се раждат песните?

— Приемам песните си като децата. Болят, не само при раждането, а докато човек е жив. Очаква да ги чуе, като дете, което е тръгнало нанякъде.

Имам десетина песни за целия си живот, защото не искам да пиша по повърхността. Освен това ме обижда квалификацията „текстописец“.

— Тогава за какво става въпрос?

— Мисля, че Христо Фотев беше казал „поетите са строители на градове“. Много добре го разбирам. Но искам да допълня, че „поетите са най големите рушители — рушители на самите себе си“. Ето това струва написването на нещо стойностно — страданието.

— Защо нарекохте единствената си книга „Малка, тъжна, нежна, грешна“?

— Защото това е човешката душа.

— Вие написахте една песен, която ще се пее години — „Рождество“, прекрасно изпълнена от Ваня Костова. Искате ли нещо да внушите с нея?

— Никога не съм мислил, че ще внушавам нещо. Песента е истинска, защото там присъствува духът на майка ми, а в майка ми всичко бе истинско.

Всичко това е било дълбоко някъде в мен. Защото като деца ние сме ходили на църква, минавали сме под масата, целували сме ръка на старите хора, палили сме свещи.

Когато пишех текста, мислех за добротата, за човещината, за тези загубили стойност неща и думи. Търсех в себе си прошката. Защото ако човек може да прости, всъщност той прави прошка на себе си. Господ единствено не може да прости на себе си.

Чрез тази песен се надявам, че помагам на някой, който вика за помощ.

Рождеството за мен е това — да разберем човека до нас и да преодолеем нещата, които ни пречат.

Рождеството е и първият вик за свобода. А Свободата е състояние на духа, което не се подчинява на никакъв тоталитаризъм.

— А стената какво е?

— Има видими стени, които паднаха, но има и невидими, които още съществуват. Те са причината да няма Свобода, Доброта, Рождество.

Нима целият свят не е издигнал и сега стена срещу нас? Искам да попитам — какво значи точка 1 от Хартата за правата на човека — че всеки човек има право да избира мястото, където да живее? Ако искам да живея на Канарските острови, дали това може да стане?

Познавам хора, които искат да живеят и да се развиват в Америка или някъде другаде, но не могат. Защото трябва да удостоверяват какви пари имат и какво ли още не. Това не са ли стени? И те само срещу нас ли се издигат?

Ето защо мисля, че един такъв супердокумент, като Хартата за правата на човека, е лъжедокумент. Съжалявам, че трябва да го кажа. Но каквато и да е истината, не се ли изпълнява на практика, тя е просто една лъжа. Комунизмът какво е? Лъжата на лъжите!...

— Кое е последното, което сте написал?

— Някъде по джобовете ми е, всъщност във всеки от тях. Ето какво има в този — „Как можеш да отидеш някъде, ако няма къде да се върнеш“...

Връщах се преди няколко дни от София и все очаквах на гарата някой да ми махне или да ми извика: „Здрасти, ти се връщаш“.

А всъщност никой не знаеше, че бях заминал. Защото бях избягал от хората, с които бях. С години не бях излизал от Бургас. А се върнах по-рано, отколкото трябваше...Това ще стане песен, сигурен съм.

Някога мислех, че пъпът ми е хвърлен на пътя. А сега пътувам само с мисълта си, но постоянно.

— А коя е последната ви роля в кукления театър, може би пак на вълка?

— Не, на Грозното пате. Играя на живо с кукла не по-висока от 20 см. Казват, че децата, които гледат пиесата, не желаят да я гледат повече, защото е много тъжна. Мисля, че е успех, ако съм накарал децата да се замислят и за тъжните, не само за повърхностните неща, както обикновено става с ролята на Вълка.

— За песента, която Ваня Костова изпя на 50-годишния ви юбилей казахте, че се отличава от другите с идеята, че има надежда човек да срещне любовта. „Някъде на някой бряг трябва непременно да те има“... Още ли се надявате?

— Любовта е като таланта — даденост, която човек не чувствува до момента, в който тя не се появи. Има хора, които цял живот се движат в морето на любовта, но не го съзнават. Искам да кажа, че не всичко е загубено, дори когато човек си мисли, че е така...

Композитор на тази песен е младата Елина Джагарова. Тя спечели музикален конкурс в Япония. Хубаво е да се знае, че имаме такива таланти.

— А изненадвал ли сте сам себе си?

— Когато чух „Рождество“ за първи път, се запитах — аз ли наистина направих това? Ваня ми пусна песента в една кола. Докато звучеше, валя дъжд, а после изгря слънце. Дано не си внушавам, но наистина се случи. Божа работа.

— Срещу какво още роптаете?

— Роптая срещу този, който кара с 80 км в града и не спира на пешеходна пътека пред майка с количка, например.

Но не роптая срещу нещата, които се случват в живота. Написано е. Това, което трябва да стане, ще стане. Има равновесие, справедливост. Вярвам в това.

— Бихте ли се самоопределил?

— Живея с чувството, че съм свободен и това ми е трагедията. Подчинявам се само на работата.

— Но като си представя премиерите ви в Кукления театър, на сцената в Поморие, на песните и стиховете — имам чувството, че животът ви е низ от празници?

— Благодарен съм, че съм жив и че правя това, което искам. Животът е голям и единствен подарък.

Чудя се само защо когато на хората им се случи нещо неприятно, те казват: „Господи, точно на мен ли?“ А не съм чул някой да каже: „Защо точно на мен“, когато му се случи нещо хубаво.

— А какво хубаво бихте искал да ви се случи в следващите години?

— Да мога да пожелая на всеки да му се случи нещо наистина хубаво и то да стане. На всеки. Защото не на всеки можеш да го пожелаеш...Как да намеря в себе си сили да пожелая на оня с бухалката и с дебелия врат, например, да му се случи нещо хубаво? Мога да му го пожелая, разбира се, но какво от това? Защото той няма да ме разбере.

Много бих искал също стиховете ми да прозвучат на друг език, в друга държава.

— Не мислите ли, че ще бъдете „друг“ там?

— Не знам. Но приемам стиховете и песните си като самотни птици...

— Може ли човек да си обясни света или това е привилегия на поетите?

— Мисля, че това е трагедията на човека — че бърза всичко да си обясни, да открие, да срещне нови същества в космоса. Ще ги срещне, не му е дошло времето. И какво от това?!... А аз гледам звездите на небето и си казвам — никога не искам да разбера какво е това — за мен това е нищо повече от един толкова красив факт, различен от калта, която газим. Защо искаме да обясним и очовечим звездите? Защо искаме да обясним Господ, поезията? Веднъж едно дете ми каза: „Няма Господ“. Попитах го обича ли майка си, семейството си, книгата, която държи в ръка, кученцето в къщи. То отговори: „Да“. „Ето, това е Господ“, казах му. Защо трябва да го търсим там, където го няма?

— Господ е Любов.

— Любовта е Господ.

 

публикувано на 15 януари 1999 година

 

ръкописен текст

 

РОЖДЕСТВО

 

На Ваня

 

Звън дочух — далечен звън,

звън — внезапен и тревожен.

Камбана влезе в моя сън

и ме погали спомен...

 

Звезда над мене изгоря,

нощта от болка потрепери.

Прошепна хор — във храм аз бях,

дете бях и се молех!

 

Запалих свещ от друга свещ,

ръка целунах на старица.

И нещо скъса се във мен,

като в ранена птица...

 

Глас забравен — нощен глас —

дочух камбаната да плаче,

с душа горчива като мен —

с душата на сираче!

 

Забравих страх, усетих Бог —

и светлината ме прегърна...

И времето за дълго спря —

аз в себе си се върнах...

 

 

ЗАЩО НИ РАЖДАШ ТАКИВА,

МАЙКО ЗЕМЬО —

грешни, слаби, тъмни и позорни,

защо орисваш ни на болка, унижение, падение

и мрак?!...

Защо ни раждаш такива, Майко — Земьо

и ни захвърляш един връз друг — пълни

с мъст, омерзение и гняв?!...

Защо сме вълци, Майко Земьо,

защо овци сме,

защо крадци сме —

насилници и противни на самите себе си,

защо ни раждаш сред море от благодат,

защо ни раждаш връз планини от злато,

защо ни раждаш в реки от мед,

а не ни покажеш пътя към изкуплението?...

Знаеш ли какво е това истина, милост,

състрадание, доброта?...

Знаеш ли какво е това Човещина?

А Свобода? Свободата какво е?...

Ако знаеш — научи ни, Майко Земьо, и

такива ни раждай!...

Иначе, защо трябва да сме живи?...

 

 

Пейо Пантелеев, из непубликуваната му книга

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух