напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Време е за промени, да хвърлим камъка в блатото


Йосиф СърчаджиевВ него сигурно са се вселили поне десет енергии. Той просто прелива.

И все повтаря, че отделният човек трябва да бъде съпричастен към проблемите на държавата и обществото. Не да се вика „дайте да дадем“, а всеки да прави, каквото може.

Затова той не отказва нито един обществен ангажимент, нито една благотворителна вечер, на която са го поканили. Не отказа участие в палатковия протест и в нито един от митингите, когато трябваше да се защитават демократичните промени. Преживяваше ги и плачеше от обида, когато не успяваха.

Като кореспондент на „Свободна Европа“ ходех след него, за да записвам словата му, които наелектризираха площадите. Като театрал притихвах в залата и анализирах таланта му.

Като журналист обаче се страхувах да се изправя директно в разговор с него. Смятах, че с тази енергия ще ме помете и че няма да се получи нищо от интервюто. Винаги, когато се решавах да се срещна с него за разговор, променях желанието си и бягах при Христо Фотев, при когото беше различно.

Когато най-после се срещнахме с Йосиф за това интервю, разбрах колко съм грешала.

Той започна пръв да ме атакува с въпроси. Взе ми ролята. Това ме накара да си помисля: „Аха, и ти се притесняваш“. Тогава, подвеждайки го, аз го поведох към темата за изкуството и живота, към това, което ме интересуваше. А той се оказа един благодарен, отзивчив и предизвикателно интелигентен събеседник.

По-късно знаех, че непременно и аз „ще хвърля камъка в блатото...“

 

Роден съм в София преди 54 години. После?...

Аз затова си водех дневник дълги години, за да не забравям. В него съм писал много неща — усещанията ми за деня, за хората, за времето.

Защо ми е всичко това? Не знам.

Разбрах, че един червен вестник изкупува сега такива неща. С радост бих му дал моя дневник, там ще прочете доста интересни неща. Скоро аз самият ги препрочитах и си казах, че съм бил сигурно гениален, за да ги усетя така нещата, още 18-годишен, откакто съм започнал да се осъзнавам като човек.

Вече не пиша. От 5 години не съм написал нито ред. Много бързо се променят нещата около мен, нямам време да ги оценя. А сигурно и не съм имал нужда да ги оценявам. Но ще започна отново. Човек има нужда да сподели.

Поначало хората са в някаква непрекъсната игра във взаимоотношенията си. При нас, актьорите, тя е просто по-професионална.

Да не би вие да не си слагате маска? Правите го непрекъснато!

Но актьоската професия е свързана с психофизиката. И актьорът, който й се отдава, се разтваря в нея и се променя непрекъснато.

Актьорът е като бяла врана в едно ято.

А белите врани си личат. Говоря за тези актьори — с главната буква.

Иначе аз самият не съм си интересен, за да смятам, че мога да бъда интересен на хората. От времето, когато съм чел Станиславски помня, че актьорът не трябва да се показва пред хората. Той трябва да живее едва ли не в пещера, защото наистина неговото лице от сцената е толкова различно от лицето в живота, че това може да разочарова публиката.

Така че защо трябва да си показвам истинското лице?

А всъщност кое е истиското лице на един актьор? След толкова много превъплъщения, той губи от своята идентичност.

Самият аз неведнъж съм си задавал въпроса „Кой съм аз?“

Йосиф Сърчаджиев!

 

 

— Да задоволим любопитството на тези, които не знаят, какво точно правите в Синеморец?

— Всичко, което прави човек у дома си. Но освен това успявам да се докосна до неща, до които други не могат да се докоснат „във вихъра на танца“. Тези неща, които извършваме в ежедневието, в Синеморец също ги има, но с окраската от допира с природата, с това невероятно общуване с птиците, със звуците, с уханията. Като градско дете, тия неща не съм ги имал никога през живота си. Това сега е една компенсация на безумно напрегнатия ми живот.

Има и моменти, когато се чувствувам изолиран от света. Тогава чувството ми на обществено животно е накърнено.

Въпреки че аз го компенсирам с това непрекъснато търчане до НСРТ (Националния съвет за радио и телевизия — бел. ред.) в София или до театъра в Бургас, или за такива интервюта. Това задоволява егоцентричното ми усещане, че съм нещо. Глупости, нищо не съм...

— Със славата се свиква, нали?

— Някои свикват. Други, като мен, се отегчават до безумие от това нещо и започват да чувствуват тегоба.

— Но се стремите винаги да сте на върха?

— Какво е върхът? Има било, по което вървиш. Гледаш да не паднеш надолу. След върха има и друг връх, и друг връх, и друг връх...

— Изживявал ли сте неуспех?

— Изживявал съм, мъчително нещо е. Особено за суетна личност, като мен. И полууспехите за мен са неуспехи.

— Те на какво са се дължали?

— На невъзможност да преодолееш една драматургия, която се оказва по-силна от теб. Да не намериш общ език с режисьора или с колектива, с който работиш. На неумение да изградиш образа, както би искал. Дори една добра постановка може да се окаже в различни представления пад или възход. Ние не сме машини. Има моменти, когато не ти се иска да живееш, камо ли да играеш. Въпреки че сцената понякога е вид автогенен тренинг, там можеш да релаксираш от много неща, които са те натоварили и да излекуваш много болести. В този смисъл тя е и спасение, и бягство.

Но ако насреща си имаш неадекватно поведение, сцената става тегоба. Тогава не е празник, още по-малко релакс. Напротив, след това ти е нужен някакъв друг релакс...

Аз съм повече самокритичен и това ми е пречело винаги, защото ме ограничава.

— Това значи ли, че трябва да съжителствате в едно по-тясно съобщество, за да се чувствувате добре?

— То така се получава. Общо взето по целия свят актьорите са една гилдия, която трудно се адаптира към другото общество. В него тя се държи неадекватно и неестествено. И понеже хората ги забелязват, те започват да се държат странно, като предпазна мярка. Странното им поведение е просто една броня.

Но мисля, че всички се чувствуват добре в собствените си съобщества — и лекарите, и учителите. Професионалните обвързаности са тези, които правят истинските кръгове. Естествено, съществуват и други връзки, но най-стабилни са между кастите в професията.

Макар че лично аз с актьорските среди не мога да се понасям. Не търпя компания от актьори и не желая да общувам с актьори. Нивото на мислене на българския актьор не ме задоволява. Не са ми любопитни, а както предполагам, и аз на тях.

Човекът на изкуството е в голяма степен егоцентрик. Големите му прояви в живота са егоцентрични. И този егоцентризъм, като се сблъска с друг егоцентризъм, не довежда до нищо добро.

Предпочитам да говоря с хора, които са далеч от моята професия. Например с физици, хора на точните науки — тези, които се бъркат в един свят, който на мене ми е абсолютно непознат.

Ето, Вие като журналистка доволна ли сте от нивото на журналистиката в България?

— Със сигурност не бих искала да е това, което е.

— Защо, кадрите ли се принизиха или те просто не умеят да влязат в тази конюнктура?

— По интересно е какво говорите за това в НСРТ?

— Споделяли сме. Във всяка професия има и талантливи, и бездарни хора. Лошото е, когато талантливи хора биват принудени по ред съображения да се приведат... Но е страшна и автоцензурата. Тя е по-страшна и от цензурата, защото който каквото си направи, не може друг да му го направи.

— А оправдавате ли цензурата?

— Само когато се отнася за опазване на психическото здраве на хората, на децата от ужасите на света, от нахлуването на порнографията и опорочаването на езика, срещу простотията, която е в основата на всички тези неща. Тогава аз съм за цезурата и с радост бих бил такъв цензор.

Непрекъснатото усещане, че те обграждат хора, които лъжат по вестниците, те кара да се чувствуш неудобно, заради тях. Аз се чувствувам неудобно за тия хора, които пишат по този начин. Липсва истинското журналистическо разследване — нещо, което го има в световната журналистика, с хъс. Липсва отношение към българския език. В Илф и Петров имаше една Елочка Людоедката. Тя боравеше със 100 думи. Същото нещо е и в нашия вестникарски език. Като отвориш вестника, не можеш да различиш една страница от друга, един журналист от друг. За безумните измислени думи и обърнатия словоред да не говорим.

Трябва да се регламентират нещата, за да не се влияе отрицателно на обществото.

Има необходимост от един ред и законност. Демокрацията не означава анархия.

— В едно интервю бяхте казал, че в НСРТ ще се почувствате удобно, когато се приеме законът за радио и телевизия.

— Новият закон е много по-добър от другия, но и той си има кусурите. Естествено е, че не може да бъде идеалният закон, защото „10 души-11 калпака“ и всеки е с мнение.

Така е навсякъде по света, само че ние сме настроени нихилистично към всичко, което е ново и непрекъснато ни се струва, че това, което ни се предлага е „голяма боза“.

Аз, обаче, няма да се почувствувам никога удобно в НСРТ, сега го осъзнавам. Вярно е, че се стремя да бъда почтен в оценките си, но все пак, това не е „моя вода“.

— Свърши ли времето на митингите и протестите, според Вас?

— Вътре в самите нас съществува едно прозорче с решетки и от човека зависи дали ще се освободи от собствения си затвор. Дали ще намери онези моменти, в които да диша спокойно, че не живее в чуждо блато.

Аз не бих могъл да стоя настрани от обществените вълнения, когато се налага. Но сега искрено вярвам в днешните управляващи. Вярвам твърдо на президента Петър Стоянов, на премиера Иван Костов, на Екатерина Михайлова.

— Каква е Вашата реформа за театъра?

— Промяна трябва да има и в театъра, и аз съм я предвидил отдавна. Аз ратувам за естествения подбор, срещу посредствеността и закърнелите представи за театър.

— Как се чувствувате като гастролиращ на сцената на Театъра на армията?

— Много забавно, приятно, сантиментално, защото с този театър е свързан периодът, през който се изградих като актьор. Имам чувството, че тук съм в родната си къща.

— А Бургас само релакс ли е?

— Бургас е търсене на новото блато. Всичко е блато. Просто цопваш в ново блато и тогава раздвижваш жабите, те също се оживяват по някакъв начин. Промяната за мен е нещо много важно в човешкия живот. Само това стимулира за живот. Много малко сме смеели да го вършим това в „ония“ години и не е било възможно, но сега точно това е времето на промените! Всеки трябва да бъде толкова свободен, че да си избира сам професията, мястото, където да я упражнява, да търси сам пазара, където да се продава. Ние също сме стока и трябва да си налепим хубави етикети. Но и под етикетите трябва да има хубаво качество.

Много си мисля обаче и за това, че и непрекъснатото движение може да ни унищожи, защото настъпва моментът на изхабяването от въртенето на колелото.

— Бяхте казал по друг повод, че човек не трябва да става роб на своите желания и че възнамерявате да смените посоката?

— Това няма да бъде свързано с друго блато, просто няма къде да прескоча в друго блато вече. Пак ще бъда свързано с театъра, но може би от другата страна на сцената. Може да опитам като режисьор. Това е друг вид професия.

Беше написано мисля, че в „За мишките и хората“ — „Най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени“. Така е. Капанът хлопва в един момент, без да си го очаквал...

— В прераждането вярвате ли?

— След като духът е водещото, а черупката е тленното и тя остава тук, никой не може да изчезне. Енергията не се губи.

— Вие в какво бихте искал да се преродите?

— Ако зависи от мен, не бих искал да повторя тази професия в никакъв случай. Тя е много мъчителна и ужасно изхабява. Бих искал и друг характер. И той да не ми позволи да извърша всичките тези неща, които съм извършил в този живот и от които ме е срам или се чувствувам неудобно.

Но аз не смятам, че прераждането е водещо. Водещото е пътят към усъвършенствуването, спиралата.

— Какво най-много цените в отношенията си с хората?

— Аз съм привърженик на принципа: „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“. А представата ми за морал е: „Не прави на другите това, което не би искал да направят на теб“. Гледам да се получи така: „Равно даваш — равно взимаш“.

— Но говорите и за война между половете?

— Че как да няма война?! Има и вътрешновидова война в самия пол, пък камо ли между половете! Защото мъжът и жената са две различни животни. И в това е красотата. В това напрежение между половете е смисълът.

— А хармонията, балансът къде са?

— Няма такова нещо. Не може да съществува баланс. Той е в непрекъснатото поемане на водещата роля, в смяната на ролите.

Така е в отношенията. А за любовта си има други закони — те са нещо свързано с химията. Влюбването е болестно състояние, при което настъпват някакви химически, може би, реакции в човека. А като се съединят киселина и основа, тогава е гот, но от реакцията се получава нещо друго. Тогава се загубва любовта.

— Казвате, че пишете цял живот дневник. Писменото слово ли Ви привлича или самоанализът?

— И двете. Но самоанализът е нещо, което ми е пречело в професията. Прекалено много самонаблюдение и опит да анализирам всичко, което върша, има у мен, а в нашата професия рациото трябва да изчезва в определени моменти. Да останат емоционалните пориви. Или да можеш да намериш баланса. В началото балансът при мен беше нарушен, сега мисля, че напипах нещата.

— А виждате ли смисъл в това, че след време децата Ви, може би, ще четат този дневник? Има ли връзка между нещата, между събитията и личностите?

— Ако имах дневник, останал от дядо ми или от баща ми, много бих бил любопитен какъв е бил непубличният им живот, как се е развивал духът им.

Някои неща от моя дневник, от времето на Града на Истината отпечата в-к „Демокрация“ навремето. Но те бяха по-скоро мислен летопис. Привлича ме повече не животоописанието, а животоосмислянето.

— Какво правите извън театъра?

— Ами по тази къща, която, макар че е на габърчето на картата, трябва все нещо да се прави. На брега на морето е — това безумно море, което руши стени, прониква през прозорците, комините се срутват.

— И Вие ли смятате, че всеки мъж в живота си трябва да построи поне една къща?

— Тази къща я построихме благодарение на жена ми. Тя е основният двигател на тези неща. Нямам претенцията аз да съм водещият в това семейство.

— Какви гости посрещахте през изминалото лято в „Синьото лъвче“?

— Европейската общност и ООН. Дойдоха ми приятели от Америка, от Европа, хора, които не бях виждал от години. Идваха миналогодишни клиенти, които са останали доволни. Съпругата ми е център на това заведение, защото на нея се крепят кухнята и хигиената. Носят се легенди за летните нощи там. Но да се поддържа всичко това се иска голямо напрежение и този експеримент си намери своя завършек за тази година.

— Какво очаквате от есента?

— Комшии, тиква, трушия...

Есента е един великолепен сезон и аз много я обичам. Уви, така ме е завъртяла работата, че и той ще профучи покрай мен, както бърз влак покрай есенна гора. Ще видя само едно „ж...жълто“, „з...зелено“, „з...златно“, „ж...“. И като спре на спирката, ще си кажа: „Господи, кога дойде спирката, която е отрупана със сняг“. Ако влакът пак тръгне с такава скорост, може и да си кажеш: „Я, каква е тази зелена, пролетна спирка“. След нея може пак да дойде слънчевата спирка на лятото. И така сезон след сезон по спиралата. Но това не е тъжно. Просто някой трябва да дръпне ръчната спирачка на този влак, за да раздруса всички, да се огледаме и да видим колко е красиво навън.

 

публикувано на 20 ноември 1998г.

 

ръкописен текст

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух