напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Да стигнем до ума и сърцата на хората е най-голямата награда


В съвремието ни има място за изкуство — от златната класика до най-смелите експерименти, казва известният творец

 

Все по-често в разговорите със събеседниците ми се замисляхме за това — защо не достигат любовта и добротата, защо духовността е изтикана назад, а някъде и съвсем загърбена.

Всеки от тях искаше да направи нещо добро в посока на Промяната и го правеше. Но защо плановете им невинаги успяваха?

Това ли беше времето, за което мечтаехме?

Какво се случи през последните 10 години?

Променя ли се животът ни към по-добро и ако не се променя, защо е така?

Тогава реших, че Никола Ковачев може би вече е намерил отговорите на тези въпроси.

 

Никола Ковачев

Режисьорът Никола Ковачев е роден на 3 ноември 1926 година в град Видин, където майка му е учителствала. Родът му има корени в Русе, Пазарджик, Панагюрище. Самият той е кръстосал България, воден от творческите си ангажименти.

Завършва Държавното висше театрално училище, специалност „Актьорско майсторство“. Изявява се и като теарален режисьор, бил е директор на театъра в Димитровград, председател на Художествения съвет на театъра в Бургас. Работи най-дълго в областта на докуменалното кино.

„Отвсякъде гонен, навсякъде приет“, Никола Ковачев неколкократно е уволняван, но намира начини да прокара свободомислещите си идеи във времето на най-голяма цензура. Честното му творческо поведение го прави един от основателите на Комитета за защита на Русе през 1988 година.

През 1997 година заедно с художника Климент Атанасов дават живот на Сдружение „Приятели на другото изкуство“. Идеята подкрепят много сериозни творци.

 

 

— Защо решихте, че трябва да се чуе гласът на „другото“ изкуство?

— Защото смятаме, че в съвремието ни има място за него, когато го правят мислещи, талантливи и почтени автори, останали верни на творчеството си, въпреки трудностите на деня и изкушенията от евтино политиканство.

— За тези, които не знаят, кое наричате „друго“ изкуство?

— Кое истинско изкуство не иска да бъде „друго“? В момента, в който престане да се стреми към другост, то престава да бъде и изкуство. Ако се стремиш само към това да приличаш на някой творец, то ти не правиш изкуство...

Освен това — понеже у нас се появиха много пробивно и настойчиво различни пазарни неща, които завладяха голямо пространство, в някаква степен „другото“ изкуство се опитва да запази една територия, която си струва да я има.

През миналата година французите проявиха интерес към един мой филм — „Казан“. Той е посветен на това как българинът си вари ракията, а всъщност става дума за това, че всички се варим в един казан...

Много ми се иска да направя филм за този вечно търсещ и рискуващ творец Климент Атанасов. Той обобщи и идеята за „другото изкуство“. Тя се роди в неговата галерия КА, след като той покани в нея да гостува жена ми — художничката Елисавета Иконописова. А всичко това придоби смисъл и защото хората в Бургас са възприемчиви към всичко, което е стойностно и новаторско в изкуството. И защото тук творците имат финансовата помощ на общината.

— Какво е усещането, когато един филм прескочи границите на времето и на държавата?

— Аз съм изумен, че французите се вгледаха в мой филм, защото никога не съм знаел как трябва да правя филми за чужбина. Аз смятам преди всичко, че ако човек е имал „грехове“ в миналото си, трябва да бъде скромен. Пък и моето поколение е възпитано, дресирано и израсло в една епоха, в която трябва да си много силен и ярък, за да изплуваш и да се опазиш. Аз не си въобразявам, че съм силен и ярък и по тази причина не си позволявам да се слагам и на Запада.

От друга страна виждам как творци, които са напуснали България, се връщат с умиление към това, което са правили те или което се е правило тук и искат да помогнат то да стане достояние и навън. Реакцията на такъв скулптор ме вдъхнови и сега работя върху филм за него. Той се казва Боян Радославов и напусна България в началото на 80-те години. Тук имаше много солидно положение, бе един от героите на стар мой филм отпреди двадесет години. Боян си идва не за първи път в България, но сега се отпусна и сподели за премеждията си. Живял по лагери, преди да се устрои в Америка. Фалирал два пъти, но бизнесът му сега е тръгнал. Купил е голяма къща с 5 дка земя, ателиета и работилници, но не се занимава с изкуство. Правят с жена си най-търсените от богаташите в Америка плочки — декоративна керамика за украса. Докато изплуват, е било страшно трудно.

— Има ли опити да се съхрани стойностното, което е правено в областта на документалното кино? Може ли то да служи като школа за днешните млади творци?

— Заедно със Съюза на художниците и Художествената академия правим „Филмови чувства към пластичното изкуство“ — показваме филми, които сме правили за наши художници, скулптори, за пластичното изкуство. Оказа се, че тези филми са ги правили кадърните измежду моите колеги. Идеята се роди между нас и директора на Галерията за чуждестранно изкуство Георги Липовански, а бе доразвита от проф. Андрей Даниел — и двамата са от учредителите на Сдружение „Приятели на другото изкуство“. Тези прожекции създават възможност за контакти между творци от различни поколения, включително и студенти от академията.

В тази поредица има мой филм, правен по време на втория международен симпозиум по скулптора от камък през 1972г. Симпозиумът се провеждаше ежегодно в местността Отманлий край Бургас. Тогава в него участвуваше и Боян Радославов. Той самия присъствува на прожекциите в София и беше много развълнуван. Тогава се роди идеята за новия ми филм с него.

Един от филмите, който показахме в същата поредица, е на режисьора Христо Христов за художника Златю Бояджиев и за певеца Борис Христов — двама големи български творци с много труден живот, в залеза на живота си болни, с инсулти, паралич и т.н. Но Златю Бояджиев продължи да рисува и то блестящо.

— Как си обяснявате този феномен — да нямаш пари за храна, но да продължаваш да търсиш начини да твориш и да гори в душата ти огънчето?

— Валери Петров в една своя пиеса — „Когато розите танцуват“, в която аз играх в Бургас една от главните роли, има такава реплика: „Страданието ражда песента“...

Разбира се, че страданието ражда песента, но едновременно с това страданието те мачка, ограничава, липсва моментът, в който ти се иска да изкрещиш: „Направих го, стана“. Както, слава Богу, започва сега да се случва на младите.

Ние сме плод на тия 50 години, в които живяхме, мислейки си, че сме полезни, че вършим добро. Позволявам си да мисля, че и Валери Петров, когото ценя и обичам, и всеки друг, би бил три пъти по-голям поет, ако беше живял при други условия. Как, мислите, се съчетават изкуство и съображения?... Вижте каква плеяда от поети имаме от Освобождението до 40-те години и колко другите след тях са затворени в една рамка.

— Какво, освен страданието, създава поета?

— Стремлението да бъдеш свободен.

— Вие защо решихте навремето да се занимавате с театър?

— Никога не бях мислил, че ще се занимавам с театър. Дори под влияние на вуйчо си година и половина следвах право и бях един от добрите студенти.

Напуснах висшето училище, за да отида в полувисше — Държавната театрална школа при Народния театър. Какво ме „дръпна“ да го направя, не знам. Нещо отвътре е било... Все пак директор на школата беше известният български литературен критик и издател Димитър Борисов Митов, там бяха Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, ученик съм на Георги Стаматов. В края на втората година училището стана висше театрално и се премести в една сграда срещу паметника на патриарх Евтимий.

По традиция всеки завършил трябваше да стажува шест месеца в Народния театър. Имах късмета да поактьорствам, наред с големи актьори.

Спомням си, че един ден ме извикаха, заедно с няколко колеги, в кабинета на Вълко Червенков (тогава той не беше още министър-председател, а председател на Комитета по изкуство и култура). Аз бях председател на ОСНС (Общ студентски народен съюз). Червенков ни обясни, че партията е направила грешки в Пиринска Македония, обявявайки хората там за македонска нация. В резултат на това сърбите разкрили свои училища. По това време Сърбия се беше скарала с Русия и нашите се „усетиха“, че са изпуснали една част от България. Изпратиха ни да направим там български театър.

За шест години обиколихме целия Пирински край — пътувахме с открит камион от село на село, от град на град. (Толкова опит и спомени съм натрупал. И какво? Не мога да напиша книга, аз не съм писател. Ето защо ми е хрумнало да правя цитатник, защото съм сигурен, че другите мъдрости са силни, а не моята.)

Един ден ме извикаха на телефона. Обаждаха се от театъра в Благоевград. Търсил ме Иван Башев — (бъдещият външен министър, тогава заместник министър на културата). А с него бяхме приятели, знаехме се отдавна. Трябваше да се явя в министерството. Назначаваха ме за директор на Димитровградския театър.

Беше 1956 година. Театърът бе от млади актьори, току що завършили академия, кипящи от желание за изява. Директорствах две години. Спомням си, че по онова време Ицко Финци беше завършил академията и го изпращаха в Хасково. Качил се той на рейса и пристига в Димитровград. Аз го познавах от дете, бях му помагал при подготовката за театралната академия. Нищо не ми оставаше, освен да го назнача. Започнах да правя „Женитба“ на Гогол и дадох на Ицко ролята на Подкальосин. Това беше и неговият дебют в театъра. Иван Башев отмени със заповед назначението и върна Ицко в Хасково. Мен ме наказа с мъмрене. На другия ден аз пак назначих Ицко. Втория път ме наказаха със строго мъмрене.

(Ицко репетира много странно. Понякога механично си повтаря текста. Затова другите актьори се притесняваха за ролята, но аз знаех, че той ще я направи.)

На премиерите в Димитровград идваха много интересни хора. Защото градът беше оня — младия, дето ние го строихме. И аз съм участвувал в строителството му. И са ми „рязали“ ръцете, заради раните от кирките и лопатите...

За следващия сезон препоръчах пред Башев за директор на театъра един от редакторите на вестник „Димитровградска правда“ — голям любител на театъра и той наистина се оказа добър директор. Тогава Башев се съгласи да ме освободи.

Ицко и Леон Даниел отидоха по това време в Бургаския театър. Леон беше големият режисьор, аз винаги съм му завиждал, а Ицко беше големият актьор. Какво не игра... През това време аз се помотах в София, бях режисьор в Радиотеатъра и какво ли не. Анастас Михайлов, с когото сме състуденти, също замина за Бургас — стана директор на театъра и тогава не устоях и аз. Анастас ме направи председател на Художествения съвет. Поставях пиеси (първият спектакъл бе по Назъм Хикмет), играх в други. И така до 1962 година. Изгониха ме, защото направих пиесата на Стефан Цанев „Истинският Ивайло“. Тя е една закачка за царете, за Ивайло свинаря и т.н. Беше станала една приятна гавра и аз с удоволствие я направих.

Върнах се в София. Тогава бях член на ЦК на творческия профсъюз РАБИЗ („Работници на изкуствата“). Изключиха ме и от там. Председател на съюза беше Мирослав Миндов. И досега го е срам да ме погледне в очите. Един ден ме извика полк. Жак Финци (няма нищо роднинско с Ицко Финци, съвпадение на имената) от Министерство на отбраната, който отговарял за културния сектор и бил някогашен мой почитател. Предложи ми да стана главен художествен ръководител на армейската естрада.

Започнахме заедно с Леон, той — в театъра, но веднага проумя, че тази история с военните няма да стане и напусна. Аз друг избор нямах, от ефрейтор ме направиха полковник с голяма заплата. Заедно с драматурга Георги Друмев и музикалния ръководиел Кирил Дончев съчинихме един спектакъл „Концерт № 1 за пиано, войници, старшина и оркестър“. Художествен съвет от генералитета на щаба на МО, ръководството на ЦДНА и военния Картографски институт трябваше да го приеме на генералната репетиция. Публиката реагираше адекватно, беше й интересно, но мен ме уволниха дисциплинарно, защото ги нямаше бодрата армейска музика, възторжените стихове и скечове. Изключиха ме и от партията. Няма да кажа коя певица беше партиен секретар, добра певица, бяхме приятели — плачеше, когато ме изключи. Какво да се прави...дисциплина.

После Радой Ралин ми се обади, тогава той беше в Студия за хроникални и документални филми — главен редактор на сатиричните миниатюри „Фокус“. Бяха гледали с Рангел Вълчанов една от генералните репетиции. Тъй като бях уволнен дисциплинарно, три години нямах право да работя в същия град. Радой ме назначи на временен договор като асистент режисьор и ми даде един недовършен „фокус“. След него направих още десетина. „Интервю с интервал“ беше злополучният. Снимахме на Пловдивския панаир: порцелан — златен, цени — смешни, обувки — невероятни, такава обувка да сложиш, братче! След това тръгнахме по магазините на града — Божичко, какви боклуци! Хората — недоволни от родното производство. Стана много смешен филм, откровен, въртяха го в кино „Витоша“. Публиката знаеше за него и не закъсняваше за кинопрегледите. Тогава го нямаше вече Радой да ме опази и пак ме уволниха дисцилинарно. Беше 1965 година.

Чаках дълго. Докато ми се обади Юли Стоянов. Покани ме в научно-популярната студия. От него научих много неща в киното. Направих няколко филма, докато пак ме уволниха дисциплинарно...

После бившият ми главен редактор ме покани в редакция „Съвременник“ на телевизията, но на хонорар. Когато Донка Акьова стана главен редактор на Студия „Екран“, тя ме назначи. До пенсия се трудих там.

— Направил сте и няколко игрални филма?

— Да, но игралното кино не ме привлича, защото то е предварително решено...Което е написано, трябва да се случи. Поне така беше у нас. И никой тогава нямаше да ми позволи импровизации. Направих „Шосе Е 107“. Сценарист е Георги Мишев. Филмът получи две награди, похвалиха го, но аз не съм доволен.

Когато остарях, започнах да проумявам, че киното е много мъчна работа...

— Кои ваши филми си харесвате?

— „Временно“, „In memoriam“ — може би защото много дълго стоя заключен...

— Какви са „другите“ ви планове?

— Сега на всичкото отгоре съчинявам книга. Изобщо имам пет проекта. Двата са за Бургас. Не знам обаче кога ще видят бял свят, защото аз не умея да намирам най-важното — подходящите хора, които финансово да ги подкрепят.

Всички, които имат средства, дават пари за рекламни клипове, а те омръзват и досаждат. Тези хора могат да поръчат филм, който да бъде харесван и купуван и когато бъде показван, ще ги рекламира като спонсори. Това е голямата реклама в наше време, но то все още не се разбира...

Едно от намеренията ми е за поредица от филми — „Щураци покрай Понта“. Навсякъде в България, Румъния, Украйна, Русия, Грузия, в Турция има такива щураци, ярки и обичани хора. Понякога им се смеят, но ги обичат, защото те движат живота и създават атмосферата и вкуса му. Те непременно са с интересна съдба и свой образ.

— Телевизията не може ли да помогне?

— Телевизията не дава пари дори на сериозните свои автори, защото те правят проблемни филми. А проблемният филм един ще го хареса, но поне пет ще се обадят по телефона да поискат сметка. Така че самият проблемен филм е голям проблем, освен мъчна работа. И това го казвам не само от свое име, а от името на десетина души, направили наистина чудесни такива филми. И аз мечтая за деня, в който ще се намери един умен човек да направи Център, в който да се показва именно такова изкуство.

Решили сме да намерим отнякъде пари и да направим фестивал „Заключеният филм“.

— Ако не могат да се видят и сега, тези филми са все още „заключени творби“. Ако и вашите проекти не могат да видят бял свят, те също ще си останат „заключени“. В какво е разликата? Какво трябва да се промени, според вас, за да може всеки „да си свърши работата“, да „отключи“ талантите си?

— Много добри филми не видяха бял свят в продължение на години, заради „линията“... Заради съдбата и качествата си, тези филми трябва да бъдат показвани и то по-често. Но това е работа на кинотеатрите, на телевизията.

Ние още мечтаем за това време, когато доброто изкуство ще има еднакъв достъп. Именно затова създадохме и Сдружението „Приятели на другото изкуство“. Не бива да си въобразяваме че много бързо всичко ще тръгне по мед и масло...

А колкото до проектите, такава е била съдбата на всички, които се занимават с нещо като „дейност за другите“. И на гениалните творци много от идеите са останали неосъществени по различни причини, че какво да си въобразяваме ние. Ние искаме просто да стигнем до ума и сърцата на тези, които са били осакатявани в продължение на 50 години. Това да успеем да направим, ще бъде най-голямата награда.

 

публикувано на 29 януари 1999 година

 

ръкописен текст

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух