напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Усещането, че трябва да се изплюеш върху живота си, никак не е лесно


Посоката е правилна, но се смесват добро намерение с неподготвеност и самолюбие, смята известният кинорежисьор

 

— Г-н Ковачев, бяхте един от тези, които предизвикаха събитията, довели до промяната на 10 ноември 1989 година. От разстоянието на времето по-ясно ли си давате сметка за това, което се случи тогава?

— Аз съм обикновен човек — и ме е страх като другите, и се колебая като другите, и не съм сигурен дали това, което върша, е толкова добро, колкото ми се иска да бъде. Често подозирам, че май нещо не е точно, както бих искал. Но кой може да планира живота и постъпките си? Човекът е животинче — плашат го, ритат го, гонят го, то плаши други — една такава взаимна обвързаност крепи хората.

Затова и в живота, и в киното вкусът ми е не толкова към големите герои на нашето време, макар че пред очите ми са попадали и такива. Обикновените хора, които срещам, ме провокират, изненадват и привличат. Около тях не ахкат, не свирят фанфари и не щракат светкавици.

— А какви бяха хората, които основаха Комитета за защита на Русе? Как се развиха събитията около тях? Предвидихте ли ги?

— Сега се говори, че нещата тогава са били провокирани, продиктувани от партията, че някои са били „инструктирани“ да ги направят. Господ знае кой, къде и колко е бил „инструктиран“. Русенският комитет се роди от едни обикновени човешки контакти. Във Философския институт при БАН имаше млади хора, приятели на мои колеги от киностудия „Екран“. В кафенето под студиото, което беше приятно и най-важното евтино, се събирахме кинаджии, редактори и приятели. Постепенно се образува нещо като постоянен кръг. От дълги години сме приятели и работим заедно с Марко Ганчев, Георги Мишев и Васил Станилов — те също идваха. Това беше някакво естествено човешко привличане.

(Дори и това, че сега има Сдружение „Приятели на другото изкуство“, вероятно далечният му зародиш е станал там.)

Някои имаха връзки с НДК. Чули, че има такъв филм „Временно“, който са го забранили, и го завъртяхме в НДК.

— А каква беше идеята на „Временно“ — с какво ги е привличал филмът?

— Това е една невероятна комбинация между човешка издръжливост, мъка и мисъл, че така не може да се живее.

Снимахме филм за хората, които нямат постоянно жителство в София. А всъщност това бяха хората, които строяха столицата. Самите те живееха в мизерните бараки на немската противовъздушна артилерия от 1940-1943 г. Достойнството на тези свестни, интересни, мили хора ги караше и в тая дивашка мъка да се смеят. Те живееха ужасно, но умееха да застанат над това. Защото при каквито и условия да живее човек, както и да го мъчат, той винаги иска да има светлинка, да му е топло, да се усмихва, да има човешки очи срещу себе си. Аз не мога да определя какво е това, което кара хората да гледат с удоволствие този филм.

На прожекцията бяха дошли двайсетина души. Свърши филмът — тишина. Светнаха — двама-трима плачат. Е, по-голямо признание, че си направил нещо, няма. Вървим после надолу и един по един идват и мълчаливо ми стисват ръката — нищо друго. Само едно момче — не му знам името, знам, че е министерски зет, взе да ми обяснява с руското си произношение, че във филма липсвал човекът. Аз се изумих. Приятелите около мен се уплашиха да не го шамаросам. Господи, как може, този човек си казва мнението, така го е възприел. Аз дори не се опитах да му възразя, но такова обвинение друг път не са ми отправяли.

След това Юри Жиров направи филм за обгазяванията в Русе и как майките с количките бяха излезли на демонстрация пред комитета на партията. Моментално го спряха, въобще не го показаха. И ние започнахме да говорим, че така не може. Философите „драскаха“ върху раната — какво става, ние хора ли сме, няма ли нещо да направим. Събрахме се в една квартира десетина души. После се събирахме ту в един, ту в друг, ту в това холче, където сега говорим. Събирахме се и при Сашо Каракачанов. (Дори баща му присъстваше — бившият министър на вътрешните работи — вероятно това са основанията на ония, които казват: „Тя партията си го измисли това“. Айде де, коя е тая партия, която ще измисли съпротива срещу себе си вътре в себе си! А може пък и така да е било...) Че са имали информация, за това дума да не става — сигурен съм. Но че са го измислили, че са го инсинуирали, че са го предизвикали — не вярвам. Мен никой не ме е викал да ме инструктира!

— А че са го използвали?

— Възможно е. Но те и не успяваха да го използват, защото ние им правехме номера — с момчешката си реакция, със състраданието към хората, за които ставаше дума.

— Значи вие не сте го правили със съзнанието, че искате да промените нещо конкретно?

— Ние се срамувахме от себе си — от това, че мълчим. Ето, колегата е направил филм — жени и деца, пълно с милиция около тях, а ние не можем да направим нищо. Аз никога не съм се чувствал политик, обединител на мнения, ръководител, вожд. Аз просто имах усещането на срам от самия себе си.

— Как тогава тръгнаха да се променят нещата?

— Много е възможно, дори не искам да казвам чий баща, да е казал — направете това и това. Възможно е различни хора дотолкова, доколкото са били в състояние да ни влияят, да са го правили. Сега се сещам за отделни случаи. Помня, че се карахме истински.

Така или иначе това начално намерение се превърна в едно голямо събрание в Дома на киното, на което показахме филма на Юри „Дишай“. След това се получи една голяма неравнодушна реакция на една пълна зала. Имаше много и различни хора. До мен стоеше Светлин Русев. Там беше Нешка Робева.

Бяхме измислили резолюция, че правим сдружение с Управителен съвет.

— Какви функции и планове имаше този Управителен съвет?

— Плановете бяха да се опитаме да предизвикаме мнението в защита на хората от Русе. Спомням си, че уговорих Мишев да стане председател. Той беше фигура. Погледна ме и каза: „Ще стане ли нещо?“ Казах му: „Ти решавай. Аз ти казвам какво ме молят приятелите и какво и аз те моля“. „Добре, пиши ме. Ще ядем попарата, ама, пиши ме“. Избрахме го.

И други казаха, че искат да влязат в Управителня съвет, а това бяха известни хора — Юли Стоянов, Светлин Русев (аз го предложих, той ме погледна, изправи се и каза: „Съгласен съм“ — очевидно неравнодушен към това, което става). Получи се едно разширено ръководство.

Помня, че си тръгнахме заедно с Георги Мишев и той ми каза: „Утре ще ме привикат“. „Гошо, ако сме ти направили лошо, ужасно съжалявам“. Той: „Стига бе, ти реши, че съм се уплашил ли? Не съм се уплашил. Просто знам, че утре ще ме привикат“. На другия ден го извикаха и го изключиха от партията. Аз пък се обадих в „Партиен контрол“ и казах: „Досега вие сте ме изключвали, сега аз се изключвам“.

Беше 1988 година.

Спомням си начина, по който ни посрещаха в Русе, походите от Русе до Свищов, дотам, където трябваше да се прави Беленската централа — има го в един от филмите ми. Чувствах се гузен — хората ни вярваха и се надяваха, че можем да направим нещо.

По това време Желю Желев беше центърът на тия неща. Присъствахме на защитата на докторската му дисертация в аулата на Агрономическия факултет. Това беше спонтанно привличане към един човек, когото гонят, а той не само не се предава, а пише и приказва. Очевидно е имало решение да не му се даде звание. Но той се държа много мъжки, а настроението в залата бе такова — коментирахме, реагирахме на всяка сполучлива реплика и според мен това повлия решението на комисията да бъде единодушно „за“. Публиката стана на крака и не спря да ръкопляска дълго време.

С Желю Желев и с другите, които бяха на гребена на вълната, ние се съветвахме.

В „Екогласност“ много се карахме и много ми беше обидно, когато Сашо Каракачанов започна да прави Зелена партия. Обяви го на едно събрание, на което присъстваше и председателят на Атлантическия клуб Соломон Паси. Не бяхме толкова силни, че да можем да отделяме от себе си...

— В по-късните времена Евгений Михайлов го съдиха, защото „фалшифицирал“ репликата на Петър Младенов: „Нека дойдат танковете“. Каква беше истината?

— Моята камера също беше там, но снимаше в друга посока. Аз бях до Младенов и го чух. Седяхме на входа на Народното събрание, хората викаха. Реакцията не беше тази, която управляващите са очаквали. Младенов каза точно това.

С киноведа Димитър Кабаиванов събрахме в една касета част от материалите, които имахме, за да информираме хората в България за това, което става. Размножихме ги върху двайсетина касети — от Свищов, от Плевен, от цялата страна идваха да искат, в Бургас дадохме касета на Георги Баев — той също не беше равнодушен и искаше нещо да се промени.

Спомням си митинга в Бургас непосредствено след 10-ти ноември. Снимах с екипа си. Някой разпореди и тока угасна. От черквата ни дадоха ток. Някои помислиха, че съм голяма клечка и казаха: „Ти ще говориш пръв“.

Мисля, че това, което ставаше вече в страната, бе закономерно, като се има предвид как сме живели. А греховете за това, че сме били такива, са си наши — ние сме се съгласявали да ни водят за носа. Не само това — дълго сме вярвали, че сме много полезни, че това, което вършим, е много нужно, че трябва да се грижим за този народ. Какво значи да се грижим? Да го подчиним на едно нещо — което се оказа...Ето на, виждаме как се срути цялата система.

Започна един разширяващ се протест срещу това, че са ни обърнали на послушници, че каквото наредят отгоре, това правим, че вече искаме да бъде друго. Някаква такава атмосфера се създаваше и аз такъв филм исках да направя. Филмът излезе със заглавие „Е, и?“ Заснел съм повечето от събитията от преди и след 10-ти ноември.

— Сега анализирате тези събития от разстоянието на времето. А тогава какво беше усещането ви?

— Имам един герой, снимал съм го във Франция и искам да си завърша филма — той през цялото време мислеше, може и още да мисли, че вината е в отделни хора и че ако всичко върви добре, това ще доведе до щастието на всички.

И ние сме чели Достоевски и Байрон, но сме ги подчинявали на това, в което сме вярвали...

— Тези промени не могат да свършат в рамките само на няколко години. Какво е впечатлението ви от политическите лидери и от политическата действителност сега?

— Струва ми се, че те са точно такива, като нас — объркани, лутащи се, че те не искат да стане нещо добро. Но при много от тях това се смесва с дълбокото усещане, че те са едни от стълбовете и че ако сега ги елиминират, ще доказват, че не са били прави. Т.е. в поведението им го има желанието нещо да се промени, но всеки си мисли — аз мога да го направя! Дори да не е така.

Някои не са лоши хора, нямат лоши намерения, но те просто не могат или не искат да кажат: „Сбърках, чакайте, дайте да променим нещо“...

Може да звучи наивно, но не може хора, които живеят на едно парче земя и на които по-голяма част от историята им са робства, да не се научат да се приспособяват — за да оцелеят, да се нагаждат — за да не ги унищожат, да се примиряват и да търсят оправдание и извинение за неща, които не са както трябва. Според мен това е вътрешна постройка на начина на живот и вероятно трябва да минат поколения, за да се промени нещо. Трябва да се появят хора, които разсъждават спокойно и всеки отговоря пред себе си, а страхът не е основен двигател на поведението им. Робство и страх са много близки неща, не е ли така?

Мисля си сега, че в някаква степен всички ние носим вина за това, че нещата не вървят. Много причини има — една от основните, според мене е тази, че ние като вътрешна постройка не сме подготвени, не сме конструирани като хора, които лесно могат да преориентират цялото си поведение, за да ръководят нещата разумно. Мисля, че и това е закономерно.

Не съм съгласен, че тази партия се мобилизира. В момента тя е точно толкова объркана. И затова обвиняват и крещят, защото пак са се омотали.

Не можеш да искаш от хората да си посипят главата с пепел и да се отдръпнат, за да дойдат другите. Кои са другите? Къде са подготвени?

Очевидно трябва да се преболедува онова, от което в момента боледуваме. И тези, които идват след нас, ако са достатъчно умни, трябва да могат да разберат кога им говорим искрено и кога се мъчим просто да защитим онова, което сме правили и искаме да продължим да правим. Те би трябвало да се поучат и в някаква степен да не са като нас. Няма да е лесно. И демократична Америка през какво не мина? И на нея й трябваха 50 — 60 години, за да проходи, а и сега не е идеална.

Две хиляди години му трябваха на човечеството, за да проумее, че световните войни са неуправляеми и непечеливши и от 20 години не прави световни, а локални войни. А в това убиване на хора каква справедливост може да има?

Аз не мога да съдя и пенсионерите, които гледат отстрани как се развиват нещата и които не могат да живеят с пенсията си. Опитвам се да им обясня, че нещата са сложни. Правя го и с филмите си, колкото мога.

Трябва да минем и през това. Сигурно би било по-лесно, ако други хора, не ние, се опитваме да изменим съдбата, защото ние сме с греховете си, с недостатъците си, със самолюбието си. И с вярата, че не друг, а точно ние можем да го направим. И трябва наистина да го направим.

— Имате ли поне усещането, че посоката е правилна?

— Посоката е правилна. Никой не иска да се върнем, но се смесват добро намерение с неподготвеност и самолюбие. В голяма степен вярвам в добрите намерения на хората да променят нещо, но всеки си мисли, че неговият начин е най-добър. Аз не съм склонен да се съглася с онези, които казват, че събитията преди 10 ноември са въпрос на заговор. Ако беше заговор, досега любимата партия да се е върнала на власт. Ако беше заговор, защо подпалиха Партийния дом — колко неща изгоряха, за да бъдат загубени следите? Ако беше заговор, къде им отидоха парите и защо не им ги връщат?

— Партията се беше върнала и дори се задържа.

— Но и се клатеха краката. А какво се случи с Андрей Луканов, кой го уби?

— Кой го уби?

— Те, чрез някой, от някъде. А това, че има толкова много течения, е постепенно деградиране. Усещането, че трябва да се изплюеш върху живота си, никак не е лесно...

Колкото по-бързо проумеем, че това, за което ни агитират неглупави хора — че трябва заедно да мислим, когато става въпрос за съдбата на тази държавица, в която живеем всички, толкова по-бързо ще се оправим. Стига вече грешки. Та подарявахме Македонии, та се карахме за Добруджа, че какво не беше? Стига вече. Хайде поне малко да направим нещо заедно, та децата и внуците ни да са добре.

Но да се изправиш пред огледалото, да се изплюеш и да си кажеш: „Мръсник с мръсник, глупак с глупак“ — лесно ли е? А нощно време, когато си ужасно сам. Не мога да опиша какво е...

Аз не се занимавам пряко с това... Аз просто се опитвам да правя кино... От това тръгнах. В събитията се озовах случайно. Малцина бяха тия, които се отзоваха без да се боят.

Повече от това аз не мога да направя. Мога и искам да правя кино и така да участвувам в така наречения „обществен живот“.

А големите политици са политици дотолкова, доколкото тяхната съвест, достойнство, възпитание, не им позволяват да прекаляват с това, че винаги присъствуват лично в цялата игра.

Не смея да се надявам, че единствено аз съм прав. Напротив, надявам се, че всички имат своите нощни часове...

На един митинг в Пловдив се изправи един колоритен човек, който говореше за нашето, българското, а на видимо американската си тока имаше инкрустиран индианец с копие — има я във филма ми тази смешка. Той цитираше Чърчил, че демокрацията не е нищо особено, но че човечеството нищо по-добро не е измислило.

— Вие сте изгледал този „филм на живота“ — като зрител и участник. Какво е усещането ви след тези десет години?

— Не съм доволен от много неща. Първо от този верен глас, че има генерални неща, по които не бива да се джавкаме, а които трябва да свършим.

От това, че в стремежа си да анализираме, ние отричаме всичко. Така можем да стигнем до това, например, че не ние, а Македония да ни присъедини към себе си.

Ужасно ме притеснява това, че постепенно се обезличаваме и заради неумение, и поради слабости на характера и възпитанието.

Не смея да се надявам, че единствено аз съм прав. Напротив, надявам се, че всички имат своите нощни часове...

Може би малко по малко нещичко ще променим. А сега в този спор, в това надвикване, всеки прави неговото — единият казва, че ще правим приватизация, другият — че няма да правим (имам го снимано в „Не на приватизацията“).

— Може би трябва да бъде, както е в един стабилен творчески екип?

— Ето, как ние се събираме, погаждаме се. Направихме творческата вечер на Леон Даниел с един филм на Юли Стоянов за него. Видяхме как един много силен талант, независимо от това каква гражданска позиция заема, се стреми да бъде винаги честен.

— Защо никой от големите ни писатели, художници, кинотворци вече не е в парламента, според вас?

— Големият творец усеща, че там го превръщат в маса, а творецът не е маса. В края на краищата главата и сърцето на една нация са нейните културни деятели.

Парламентът трябва да узрее, ние всички трябва да узреем. Докато мисленето ни е несъвършено и законите ни ще бъдат с недостатъците на миналото. Но новите ще бъдат поне мъничко по-съвършени от предишните. Надеждата ми е, че така ще стане и че няма да се върнем там, където бяхме. Когато умът, сърцето, интелектът, културата, гражданското усещане и умението и талантът ти работят , тогава ти си по-различен

— Казахте предварително, че искате просто да стигнете до ума и сърцето на тези, които са били осакатявани в продължение на 50 години, но излиза, че годините не са само 50?

— Поради териториалното месторазположение и стечението на историческите събития, се изискват още по-голяма воля, сила, умение, добросъвестност, човещина, за да станем постепенно такива, каквито бихме искали да бъдем.

Аз подозирам, че у много хора има добри намерения, но добро не се прави лесно.

За да бъде и у нас политиката правилна, това би било пет пъти по-трудно, защото политиката — това са човешки съдби. Като киното...

 

февруари 1999 година
публикува се за първи път

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух