напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Поезията е като нестинарството - пречиства


За Керана искам да кажа, че е духовната ми сестра. И как не, като ни свърза Христо Фотев ...

И все пак странно е — казала е в „Зана“ неща, които са се случвали, които съм мислила и дори изричала може би по времето, когато тя е писала книгата. А ние сме се виждали тогава (как не, в един град живеехме и работехме), но не сме си споделяли.

Но докато при мен са били само мисли, при нея е цяла философия...

 

Керана Ангелова

Керана Ангелова е родена на 20 октомври 1948 година в странджанското село Бродилово. Зодия „Везни“, което, според нея, я определя като „неспокоен дух“.

14 години живее в Бродилово, известно като селище на нестинари. След това в Ахтопол и Царево — също специални места за нея, напоени с дъх на чемшир и смокиня. Оттам — в Димитровград, където не могла да се приспособи и се връща при корена. В Бургас учи, работи, ражда двете си деца и пише стиховете и поемите си. Издала е стихосбирките „Лято“ (1982г.) и „Подземна река“ (1988г.). Получава за тях наградата на Бургас за поезия. За повестта „Зана“ през 1993г. получава първия „Пегас“ — наградата на писателското дружество в Бургас.

В чекмеджето й стоят още много неиздадени стихове, повести, роман и други проекти.

Повестта й „Зана“, определяна като една от най-добрите в българската проза, очаква да види бял свят и като киносценарий.

 

 

— Местата от детството специални места ли са, според вас?

— Детството е цяла епоха от живота на човека. Аз съм родена в Странджа — уникално като природа място. Но повече като посочено ми от съдбата. Живяла съм там когато е трябвало и колкото е трябвало, за да ми стигне бялата му енергия за дълго.

Мисля си, че никак не е без значение къде се е родил човек — на друго място бих имала други отношения и други конфликти със света. Те биха ме изградили като съвсем различен човек. Освен това съдбовно важни за всеки от нас са хората, които най-напред срещаме в живота си. Навярно човеците, които е трябвало да срещна първи по своя път, освен родителите ми, са жените и мъжете на Бродилово.

А за природата около селото ще разкажа и без думи — само като ви уверя, че това там е Лунната долина на Джек Лондон.

Като малка гледах право в окото на слънцето и си мислех: уж едно небе над цялата земя, но това над Бродилово е моето. И планината, и хората — също.

Имах тогава усещането за притежание на света.

Велека, реката на детството ми, с двойното слънце на завоя, жабоците под златистата ципа на локвите, баирите, по които е полепнал варакът на залеза — всичко това ме изпълваше с нещо могъщо и тревожно, и ярко. Тогава не му намирах име.

Сега знам, че е било любов — любовта изобщо, любовта свръх силите ми. Това ще да е било по времето, когато все още съм си спомняла как изглежда Бог.

— В Бродилово живеят нестинари. Какви са тези хора, какво е нестинарството?

— Някога и в Одринско, в селата на прародителите ми — Сереген, Паспалово, Пенека, мъже и жени вкупом са влизали в огъня.

Знае се, че нестинарството е езически ритуал, оцелял поради факта, че християнската църква, в момент когато се е пазела от всякакви ереси и секти, го е приела под стряхата си и така го е съхранила. Сигурно не е било случайно.

Мисля, че нестинарството е особено екстатично състояние. Разговаряла съм с нестинари и техни близки и за себе си проумях нестинарството като опит да се спасиш от нещо, което носиш пряко силите си. Като пречистване от мътилката, затлачила душата ти.

„Като огън, като лед“ беше заглавието на повестта, която написах за нестинарството. Ще излезе под заглавие „Зана“. Любов — като огън, страдание — като лед. Когато едновременно те връхлетят, когато си и щастлив, и нещастен в един и същи миг, поради съвсем различни причини — тогава радостта и тъгата се сливат в едно ново чувство. То, мисля, се нарича печал. Тогава всичко в теб се измива и светва.

А какво наистина е нестинарството, могат да кажат единствено хората, които с боси нозе газят огъня. И сега ги има. Те обаче по правило предпочитат да мълчат.

Веселина от Бродилово, моя приятелка от детството, е нестинарка. Когато ми позволи да вляза за малко в нейния свят, тя ми сподели: „Ставам по-добра. Чувствувам се олекнала и по-чиста. Не знам какво е това вътре в мене — дявол ли е или Бог, но аз се пречиствам“.

— Има ли нещо общо това с поезията?

— Същото е — екстазът, олекването, усещането, че си станал по-добър, нужно на теб самия, за да имаш очи да се уважаваш.

— Още ли сте „трън в градината“?

— Още съм.

— А какво остри бодлите ви?

— Все по-малко неща. С годините, изглежда, се научих да прощавам. Не можеш да търсиш прашинката в окото на другия, а да не виждаш гредата в твоето. Пред себе си най-вече си длъжен да признаеш колко малък човек си все пак.

— Малък човек ли?

— Не казвам недостоен. Ние сме малки и безпомощни наистина — под това велико небе търсим смисъла на съществуването си. А според мен той е за един кратък живот да познаем себе си.

Казано е „Познанието носи тъга“. Колкото повече узнаваме, по разбираме колко е непосилно да у з н а е м. В този смисъл приемам определението малък човек. В космически план всички сме тъжно малки.

В житейски план важно е да не се лъжем.

— А къде е мярката?

— Ох, няма мярка. Както когато говорим за истинското изкуство — какво значи истинско творчество? Зависи кому е нужно. За някого истинското е „Радка пиратка“. И мога ли аз да му кажа: „Не слушай такава музика, чети Христо Фотев, Александър Геров, Томас Ман“.

— Значи истините са много.

— Много са.

— Тогава?

— Аз си имам моята истина и я отстоявам.

— Какво се питате най-често, когато останете сама?

— Различни неща. Отговорите идват мъчително трудно. Само от време на време като златна мълния озаряват небето над главата ми и тогава се ражда поезията. Понякога — на ръба на бездната, бих казала.

Имам и такова стихотворение:

По козята пътека, по козята.

На един крак, едвам, над пропастта.

И е свлачище ронливо светът, грозен е —

и дишам хрипкаво, с рибя уста.

Няма нищо по-блатно, по-слузесто — адът сякаш диша на дъното с мътни подмоли.

Буци пръст под краката ми, падам.

Само човеците могат така да летят —

надолу...

 

Такива ми ти работи. Свлачище, бездна. Една тревичка после, вкопчваш се в нея, тя не е поникнала случайно там. И започваш да пълзиш нагоре. Надолу си летял, нагоре — лазиш.

— За „Зана“ поетът Николай Искъров беше казал: „Великолепна проза, каквато, твърдя го, не е писана в България“. Каква е съдбата на тази повест, която се очакваше да бъде филмирана?

— Повестта я написах през 1984 година. През това време тя проверяваше себе си. Сега работя по издаването й. Няколко години се опитвам да го направя със собствени средства, но все не успявам.

Историческият фон е 1913 година — бежанците от Одринска Тракия. А същественото е уникалната съдба на човека.

Зана е образ на човек, който може да живее и в 2000 година или преди 5 века. Защото е обърната и към небето, и към всичко, което е вътре в човека. Това е повест за извисяването на духа.

— Кога ще можем да видим филма по „Зана“?

— Филмът е един проект засега. Режисьорката Румяна Петкова хареса сценария. Тя работи в екип с операторката Светла Ганева, редакторка е Малина Томова. Всички са много ентусиазирани. Само трябва да заработи машината. Но киномашината в България още не работи.

През септември ще кандидатстваме със сценария пред филмовия център, но проектът ще е скъп, защото в него има епоха. Унизително е наистина да не знаеш към кого да се обърнеш за средства.

По-важни за страната сега са други неща. Да няма гладни за хляб. Ако хората са сити, тогава може би ще огладнеят за духовното.

— Четете ли стихове на учениците си?

— Чета им. И много от тях пишат.

Има моменти, когато усещам, че тази чистота, която се е събрала в класната стая, ме обгръща по някакъв начин и също ме пречиства. Като ги гледам в някои моменти как хапят химикалите и са се задълбочили да мислят и пишат, ме изпълва онази особена любов, любов изобщо...

Странно е. Преподавам от 20 години, а продължавам да обичам тази професия. Ако не е така тя те унищожава и те изхвърля от себе си както морето — ненужните вещи.

— Ако не ви звучи гръмко, кажете нещо за този век, който си отива.

— Той си звучи гръмко, този век. Но аз си мисля и сега за Александър Геров — великия, и за един случай преди няколко години.

Току що си беше отишъл Веселин Андреев и Геров беше в жестока депресия. Показаха филм с него. Бяха се събрали негови приятели и го питат: „Сашо, кажи нещо за времето, за комунизма, за епохата, за демокрацията.“ Геров гледаше като тъжно дете: „Демокрацията е хубаво нещо, обаче котката ми агонизира.“ Потупаха го по рамото, опитаха се да го успокоят и пак го питат за демокрацията. А той: „Демокрацията е хубаво нещо, обаче това беше любимата котка на Тамара (жена му — б.ред.)“. Невъзможно, непостижимо, по геровски реагиране на света.

А иначе в това време като че ли човек най-много се пази да не е безличен.

Преди в тази сива, уплашена, мълчалива, сгушена в себе си маса част от сивичкото беше и ти. Сега стана пъстро, митингуващо, крещящо, искащо, но ти пак си частица от тази, макар и пъстра, тълпа.

Най-важното е да запазиш и да съхраниш своята индивидуалност.

Иначе всеки век си отива — с всички жестоки и светли неща. С войните и бежанците, които се лутат. С болестите... Но и с картините, книгите, с натрупаното познание.

— Кои хора чувствате близо до себе си и сега, кои са ви необходими, освен семейството?

— Хората от Бродилово.

И Христо Фотев. Макар че какво значи да ми липсва. Имам книгите му. Това са флуидите, за които няма разстояние. Такава огромна аура има Христо, че от София чак дотук действа. Стига да имаш сетивата...

— Както вие се нуждаете от вашето Бродилово, и той има нужда от Равадиново, винаги го е казвал.

— Същото е. Аз много добре го разбирам. Не толкова Бургас, София — в никакъв случай. Един пуст двор, обрасъл с тръни, едно ярко турско синьо небе, по-специално каквото е това над Равадиново. От 2-3 километра се чува как блъска морето. И Христо — седнал под лозницата. Голям свят! Голям колкото си ще! Как няма да му липсва.

Такъв беше и Геров.

— Разкажете още за него.

— Той беше едно гениално дете. Ако не беше съхранил детето в себе си, нямаше да бъде толкова велик поет. Известно е как посрещаше. Държеше вратата си винаги широко отворена, всички го знаеха. За да влязат при него вечерта Тамара, Вутимски, Яворов. Но не като сенки, а като живи хора. И той ги чакаше с отворена врата.

Не знам дали не е по-добре, че свърши тялото му. Защото на духа му беше тясно в това тяло. Искаше небе. И сигурно е стигнал.

Дали ще стигнем и ние някой ден там, закъдето сме тръгнали...

 

публикувано на 7 август 1998 г.

 

Произведенията на Керана Ангелова в „Словото“

 

ръкописен текст

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух