напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Поетът може да бъде само на страната на демокрацията


Очаквам духовния подем от 30-те години на века да се повтори

 

Марко Ганев

За Марко Ганчев казват, че умее да прогнозира социалните явления.

След срещите с него и с книгите му знам със сигурност, че умее да „преживява“ над страниците събития отпреди десетина, сто и дори отпреди 5 000 — 6 000 години, така, че да ги направи актуални и днес.

Съгласна съм, че най-ценното си остават завършените личности, а не събитията. Те са най-голямата ценност.

Затова винаги бих се допитала до него и бих взела неговата страна.

 

Марко Ганчев е роден на 13 февруари 1932 година в село Марча (днес квартал на Дряново).

Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работил е във вестниците „Народна култура“, „Стършел“, издателство „Народна култура“, списание „Съвременник“. През 1984-1989 година е главен редактор на алманаха за хумор и сатира „Апропо“, а през периода от декември 1989г. до 1992г. е председател на редакционно-фирмения съвет на „Литературен форум“.

Известен и като преводач на поезия — стихове на Мигени, Смеляков и Смирнов. Сред преводите му са и „Махабхарата Рамаяна“ (индийски епопеи), „Макс и Мориц“и други истории от Вилхелм Буш. Редактор и съставител е на сборници със сатирична поезия и анекдоти.

За него казват, че постепенно е преминал от лиричната поезия към поетичната сатира и че е силен в диагностиката, в прогнозирането на социалните явления. Това личи от публицистичната му есеистика.

В момента е посланик на България в Беларус. (когато беше публикувано това интервю)

 

— Как най-общо бихте определил Вашето изкуство?

— Моето изкуство, като поет и преводач, е преди всичко антиколективно.

— Но не е така в „другото изкуство“ — дипломацията, която Вие практикувате от четири-пет години. Как стана така, че отидохте посланик в Беларус?

— Когато се разпадна Съветският съюз и на негово място, заедно с другите независими държави, възникна и Беларус, България трябваше да установи дипломатически отношения. Тогава президентът Желев ме повика и каза: „Ти имаш там много приятели сред писателите, сред интелектуалците, дай да закрепим и развием културните връзки. А пък когато икономиката на двете страни си стъпи на краката, икономическите отношения ще се развият от само себе си“.

Това че познавах и признавах Беларус като културна и политическа идентичност беше обществената причина да замина. В личен план — тъкмо търсех начин да се измъкна от засилилата се до неимоверност партизанщина в българския живот, включително и в културния. Така наречените „интелектуалци“ биваха използвани в политиката за щяло и нещяло и трябваше да се бяга нанякъде, за да може човек да пише нещо, което не е актуално.

Така че предложението за мен беше добре дошло. Тогава именно разбрах защо след Освобождението Иван Вазов е отишъл в Одеса да пише „Под Игото“, а не е стоял в България да се радва на свободата.

— А Вие успяхте ли в Минск да напишете „Под игото“?

— Завърнах се от Минск с два големи ръкописа. Единият излезе в Издателство „Литературен форум“ под заглавие „Триумфалните арки към литературата“, и с подзаглавие „Преживявания на страниците на големите етноси, сказания и митове“. Това са размишления върху днешното време, препрочетени през древните, сказания и митове. Това е нещо неактуално, става въпрос за неща отпреди 5000-6000 години. И в същото време е много актуално.

Другият ръкопис се казва „Моята дискусия“ — портрети на хора от народа от 30-те и 40-те години на XX век — нещо, което е още слабо проучено, дори пренебрегнато от нашата история, историография и психографията на народа. Изводът ми от написаното „неактуално“ е един — че най-ценното през десетилетията си остават осъществените завършени личности, а не събитията. Те са истинската ценност.

— Лесно ли се упражнява дипломатическото изкуство?

— Дипломацията е първо рутинна работа и в редки случаи се проявява нуждата от такова изкуство. И в другите изкуства е така — редки са моментите на осъществяване и на високи достижения. Дипломатите от кариерата са ревниви, когато странични хора отиват на дипломатическа работа. Но не трябва да забравят, че от всеки писател може да стане дипломат, а пък от всички дипломати, взети заедно, само Симеон Радев можа да стане писател.

Когато отидох в Минск, на власт в Беларус бяха демократите и демократичните промени бяха набрали скорост. Постепенно обаче всички демократични промени бяха стопирани и върнати в изходното им положение. Всъщност документалния филм за беларуския живот го върнаха в самото му начало, на изходното положение през 1917 година. За всичко това има и политически, и психологически причини. В широка част от обществото преобладава носталгията по съветските времена. Все пак старата системата тук е действувала не 45, а цели 80 години. На Беларус явно е необходима пауза при преминаването към новата система.

— Укрепиха ли се през тези няколко години културните връзки между двете държави?

— Излезе един брой на българското списание „Панорама“ със съвременни беларуски автори. Съответно излезе един брой на беларуското литературно списание „Полимя“ („Пламък“) със съвременни български автори. Някои книги бяха преведени и издадени. Извън фактологията е по-важно, че качественото достижение сега е по-високо. Преди трябваше всяка година по взаимни културни спогодби да се издават съответно по пет книги с преобладаваща работническо-селска тематика, която никой не четеше. През последните години се публикуват само качествени неща, в конкуренция с останалите световни автори, и хората знаят, че книги като тези на Василий Биков, например, са истинска литература.

— А дойде ли моментът икономическите отношения да бъдат основа на двустранните контакти?

— За жалост — не. Високи мита, такси и данъци и ред други пречки има в тези отношения. Това обикновено се прави, за да се поощрява местното производство, но там няма производство на вино, цигари, домати и чушки. За жалост, по този начин бедните страни си пълнят държавната хазна.

— Ако трябваше Вие да разговаряте с президентите на Беларус и Русия, за какво бихте говорил?

— Докато аз съм действуващ посланик и те са действуващи президенти, нищо интересно не можем да си кажем. Аз трябва да говоря това, което ме е инструктирало моето правителство, те — също. Един ден, когато те вече не са президенти и аз — посланик, тогава биха били интересни разговорите. Предпочитам да говоря с бивши величия. Когато един голям ръководител вече не е такъв, той е един малък Крал Лир и разсъждава много по-задълбочено за живота. Тогава „представлението“ е по-интересно.

— В такъв случай ще ни кажете ли с д-р Желев за какво си говорите?

— Още не са се състояли тези разговори, но предчувствувам тяхното богатство.

— Ще се върнете ли към политиката?

— Въпросът е правилно формулиран, защото дипломатическият чиновник не е свързан с политиката, той само изпълнява инструкциите на своето правителство. И аз правилно ще Ви отговоря, като кажа, че няма да се върна, защото никога не съм бил там. Аз само привидно съм участник в политиката. Защото по-скоро бях участник в съдбата на моя народ в един върхов момент, когато дилемата беше демокрация или диктатура. Поетът може да бъде само на страната на демокрацията. Но когато започнат борбите за власт — поетът няма място там .

На политиката вече се гледа по-философски, отколкото в началото на големите промени.

— А на писателството?

— На него поначало трябва да се гледа философски, още повече че всички философи бяха изопачени от политиците. Фашистите изопачиха Ницше, комунистите изопачиха Маркс. Човек трябва да е готов, че неговото творчество също ще бъде изопачено. В литературата вървят големи промени, както в политиката. И там има много провокатори, които искат да привлекат вниманието на обществото, а нищо ценностно не създават. Но и на това трябва да се гледа спокойно и мъдро. Защото, както в обществено-политическия живот, така и в литературния, природата пуска много семена. Виждате колко пухчета от тополи летят. Природата пуска много от тях, но не от всяко ще порасне топола. Така е и в литературното творчество.

За писателството ще кажа две неща — едното е мрачно, а другото — радостно. Мрачното е, че дори преди Освобождението имаше много желаещи поне да преписват книгите — „Историята“ на Отец Паисий само колко преписа има! Сега кой ще преписва? Дори на ксерокс няма да иска да ги извади. А камо ли да ги прочете.

По-оптимистичното ще илюстрирам с един пример. Навремето отивам в издателство „Български писател“ по работа и директорът му Симеон Султанов охка и пъшка, не може още да се съвземе от една среща преди това. „Абе, казва, беше при мене Богомил Райнов. Иска да му се удвои хонорарът за последната книга. Ние едвам сме събрали да му платим предишния хонорар. Удвоихме му го и му казах. „На теб сега ти платихме двойно. А как ще платим на автора, който ще напише книгата за нашето време“. А той знаеш ли какво ми отговори: „Симеоне, той ще я напише и без пари“.

Да знаехме кой ще е, щяхме да му създадем всички условия. Но както виждате, най-вероятно сега той я пише без пари, в бедност. И ще остане невъзнаграден.

— Прочетохте в Бургас едно стихотворение, посветено на Георги Мишев. Защо на него сте го посветил и защо се казва „Над схватката“?

— Защото този случай не можеше да не ме „вдъхнови“. Веднъж на ул.“Раковски“, по митингово време, си върви пешеходецът Георги Мишев и от една агитка го разпознаха и започнаха да ръкопляскат, да скандират. Качиха го на един стол. Обаче друг един каза: „Недейте, той сега не е от нашите“ и агитката задюдюка. Свалиха го веднага от стола. И то не по най-безболезнения начин.

— В началото на десетилетието „Литературен форум“ беше нещо повече от литературен вестник. Може ли литературата да бъде многотиражна и кога?

— В края на 1989г. по стечение на обстоятелствата „Литературен фронт“ беше единственият вестник на демокрацията. Още не бяха започнали да излизат вестник „Свободен народ“, нито „Демокрация“ и тогава „Литературен фронт“ беше достигнал 50-хиляден тираж. Но това беше, защото обществото нямаше друго издание, което черно на бяло да пише по животрептящите въпроси. Сега за литературно издание постижението е да продължи да излиза. Този наш вестник излиза вече 50 години. Друг такъв случай в Европа не знам да има.

— С какво всъщност бихте искал да Ви запомнят? Сега вече се сещат за Вас преди всичко като за преводача на „Махабхарата Рамаяна“, на индийските епоси и едва след това за сатирика и поета.

— Подготвям по-голям том с избрани стихотворения, където ще има и лирика, и сатира, и ирония, и дезирония.

— Ако е вярно, че умеете да прогнозирате социалните явления, какво ще кажете за близкото бъдеще?

— Поетът е неволен пророк. На нещо, на което се подиграва, то след това вземе, че стане истина. Ще ми се да прогнозирам вече едно бягство от простотията и жажда за по-качествено слово. Например след кризата от 29-та, към средата на 30-те години имаше такъв духовен подем. Искам, след днешната криза, този подем да се повтори. Засега той не се забелязва, въпреки, че съм сигурен, че простотията е дотегнала на всички. Прогнозирам именно жаждата за нов духовен подем.

— От нас също ли се иска да изгледаме отначало документалния филм на живота си?

— И при нас върнаха лентата, но тя не беше много качествена и при връщането се скъса.

 

публикувано на 18 септември 1998 г.

 

ръкописен текст

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух