напред назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Ганьо заряза розовото масло и се отдаде на политиката, а тя го опрапасти


Златно време е за сатирата, смята известният поет — сатирик и лирик

 

Пътищата ни с Ваньо Вълчев често се пресичат. Бяхме тандем в радиото. Правеше бързо сценариите, лесно пишеше анонсите. Чувството му за хумор не го напускаше. За кратко време се срещнахме в телевизията, само в естрадата не сме работили заедно. Може би защото рано спрях да пея.

Не можах да го накарам да издаде книга — смята, че стиховете му са много песенни.

Затова пък има какво да разкаже.

 

Ваньо Вълчев

Ваньо Вълчев е известен като най-безмилостен сатирик и най-нежен лирик. Освен че е театрал, кино и телевизионен режисьор и журналист, на него се дължат едни от най-пламенните песни в българската популярна музика. Много двойки подхранваха копнежите и връзките си с „Телефонна любов“, „Огън от любов“, „Тази вечна любов“, „Да поседнем любов, както в старото време“... А той си остана неспокойния, все търсещия и питащия: „А дали е така“...

За да стигне до „звездните си прозрения“, той е трябвало да натрупа съответния опит:

„Роден съм на 28 септември 1937 година. Съвсем случайно това е станало в София. Ако баща ми не учеше медицина и ако майка ми не можеше да се отдели от него, това би станало някъде другаде. Например в Добри дял или както го произнасяме ние — Добридял. Та аз всъщност съм от Добридял, едно село до Горна Оряховица“, сподели поетът.

Съзнателният му живот започва от Свищов. От всичките традиции на този град със стара слава, си спомня чествуването на 100-годишнината от първото театрално представление и читалище. Три града спореха за него — Свищов, Лом и Шумен. В Свищов по това време правеха „Многострадална Геновева“ и Ваньо, като най-млад, играл Генонева.

„Имахме много запалени преподаватели и техният ентусизъм ми държи и до днес“, спомня си още поетът.

„После се върнах в София, за да завърша литература, а след това ме изпратиха по разпределение учител в село Каблешково. Изтраях една учебна година и подадох молба за напускане. Това ми струваше две-три години без работа. Замествах от бременни учителки в Поморие до временно отсъствуващи библиотекарки в Бургас.

Две години бях възпитател в Минното училище в Бургас. Обстановката в това училище може да се сравни само със заведението, което е сега на неговото място — дискотека „Сатан“. Преди да стане средно училище, то беше една школа, в която за шест-седем месеца преминаваха предимно излезлите от затвора, за да вземат професия на миньори.

После дойде времето на Профсъюзния дом на културата и на Работническия сатиричен театър в Бургас. Но това вече е история“...

 

— Това, което правехте години наред в сатиричния театър в Бургас самодейност ли беше?

— На един от многобройните тогавашни фестивали представители на скандинавските страни твърдяха, че това не са аматьорски театри, щом режисьор, художник, проектант на костюмите и музикален оформител са от професионалните театри...

Струва ми се, че този театър просто е трябвало да се появи. Създадохме го през 1967 година. Първият му режисьор беше директорът на професионалния театър Кръстю Дойнов. След това Георги Попов се зарази от бургаската си носталгия и направи великолепни постановки на „Вражалец“, „Госпожа министершата“ и „Женитба“. Стоян Стоев и Николай Аврамов са работили с театъра. Юлия Огнянова го заведе дори до САЩ и Канада. Някои постановки издържаха по 30 до 50 представления.

И до днес в професионалния бургаски театър има актьори, израсли в Работническия сатиричен театър — Артюн Минасян, Красимир Кацаров, Димитрина Тенева, на други им остана любовта към театъра. След това подобен колектив създадохме в Карнобат. И оттам излязоха хора, с които никой театър не би се срамувал.

— Вие, обаче, се посветихте на телевизията?

— Около 15 години работех в кореспондентския пункт на Българска национална телевизия в Бургас. Смешни новини се правеха по това време — планирани с месеци напред. Спомням си как в първите дни на всяко тримесечие се минаваше по предприятията, за да се снима колко метра плат в повече са изтъкали в сравнение със същия месец на предходната година или колко прежда са изпрели, или колко мляко са произвели. Когато обаче турски терористи приземиха самолет на бургаското летище, не ни позволиха да снимаме.

Ако с нещо ми е полезно това време, то е защото се срещах с интересни хора и научих много за занаята в телевизията.

— От кого в телевизията сте се учил на занаят?

— Като се започне от организаторите на продукция, редакторите, операторите до режисьорите. В Бургас, особено през лятото, идваха много екипи — заради културните прояви и крайморските сюжети.

— Кое проблясна първо в теб — сатирика, театрала или лирика?

— Категорично сатирика. В Свищов и сега е жив алековият дух, свищовлии долавят смешното. Като ученици ни събираше всяко лято Александър Божинов — бащата на българската карикатура и ни разказваше какви ли не весели случки, от него се учехме да гледаме откъм смешния ъгъл на нещата. Както за лириката, така и за сатирата все пак, вероятният първи повод е любов — несподелена или необърнато внимание. Или нещо такова, от което става прекрасно хумористично стихотворение или намек за лирика.

— Кое може да се счита за прощъпулник на частните идеи преди да се появят частните телевизии?

— Бургас нямаше свое телевизионно студио, защото тогавашното ръководство не желаеше „таралеж в гащите“. А това нестандартно, което се раждаше извън телевизията, ставаше в бургаския киноклуб. Той беше зародишът, ако не на частна телевизия, то на първите кадри за сегашните частни медии. В центъра, около който се въртяха всички, беше покойният Андрей Георгиев.

— Какви филми се правеха тогава?

— Правехме три вида филми. Едните с производствена тематика и прослава на известни ръководители на предприятия. Журитата по фестивалите бяха длъжни да ги изтърпят, защото знаеха, че това са хората, които дават парите. Другите филми, които правехме сами, бяха късометражни документални импресии и сатири, които имаха много голям успех. На един от националните конкурси, които ставаха в Бургас, русенци бяха направили филм, заснет със скрита камера как хората изпълняват инструкциите на гражданска отбрана — всички с маски, прозорците плътно затворени и последната реплика беше: „Изобщо в Русе е ето така“... Филмът свърши и в салона избухна димка. Всички напуснаха, защото не можеше да се диша.

Шегувахме се и по-остро, но някак минаваше по-встрани от цензорите, може би защото все пак беше любителско творчество.

— Сега ти си в частна телевизия — режисьор и автор на обзорно предаване. Не мислиш ли, че телевизиите бягат от проблемите?

— Може би заради неустановеното положение на частните телевизии. От друга страна влияе и примерът на чуждите телевизии, които се гледат в България. Те са предимно развлекателни, изключвам чисто новинарските канали. А и на хората им омръзна да ги поучават.

— Ако бяхте член на НСРТ, какво бихте искал да промените в националната телевизия?

— Бих се възползвал от правото си да не се съглася да съм член на такова измислено нещо... А телевизията трябва да е обществена. И след много проучвания, да си намери физиономията. Сега е някаква мешавица с премного политика.

— А ако бяхте директор на телевизията с какво бихте се съобразявал?

— Хипотетично казано, е добре. Ако е добър професионалист, телевизионният директор знае с какво да се съобразява. Трагедията започва, когато опре до това — с кого! да се съобразява. Не улучи ли с кого да се съобразява — „сбогом, директоре“!

— Какво стана с творческата ви дружба с Тончо Русев?

— Дружбата си остана. Но като се видим в Бургас, срещите ни приличат повече на „вечер на спомена“. Направихме доста песни заедно: една от първите песни, с която Васил Найденов тръгна — „А дали е така“. „Телефонна любов“, „Огън от любов“, много песни за Силвия Кацарова, за Богдана Карадочева — „Пълнолуние“, „Тази вечна любов“, „Да поседнем любов като в старото време“ и други, „Аз и моето момиче“ („Странно нежна е тревата“) на Тоника“ и Ваня Костова, за Мими Иванова и Развигор Попов, Росица Кирилова, „Ритон“, Петя Буюклиева...

Радвам се, че Тончо пак пише хубави песни.

— В Бургас сте популярно име. Служителката от „Телефонни услуги“ ме попита: „Кой Ваньо Вълчев, поета ли?“

— Може би защото песента, която най-много се пя — „Телефонна любов“ има пряко отношение към ведомстното на далекосъобщенията и затова и телефонистките имат такова добро отношение към мен.

Това в кръга на шегата, но и сега да прозвучат песните ни с Тончо Русев, хората се заслушват и това ми е най-голямата награда.

— А вие какво изпитвате, когато чуете своя песен?

— Преди години изпитвах голяма радост и гордост и все се питах дали еди-кой си слуша...

Сега се радвам, че почти всички песни останаха живи.

— Така ли ще бъде с песните, които сега се създават и заливат частните медии от рода на попфолк и откровена чалга?

— Съжалявам, че медиите работят малко за налагането на хубавата българска музика. Освен това вместо сериозна оценка за песента на група или певец, трябва да слушаме „жълта“ информация за това кой се развел, кой къде си пие ракията, какво бельо носи и каква гръдна обиколка има. Няма го сериозният анализ.

Като прибавим, че и производството не е лесно, доста упоритост трябва на младите музиканти, например, за да продължават да свирят и пеят. Добре, че те са си упорити.

Макар, че сега времето е друго и има прослойка, която плаща за глупостта и си я консумира. Тази пошлост ще си отиде само с консуматора си.

— Какво бихте казал за „Ку-ку“, „Каналето“ и „Хъшове“, но не само като баща на един от сценаристите Ивайло Вълчев?

— Аз съм баща, който никога не съм се месил в нищо. Не знаех, когато Ивайло отиде на конкурс за „Ку-ку“, нито когато се разделяха. Не харесвам всичко, което правят сега , но не мога да не оценя, че се опитват да правят политическа сатира — нещо, за което в България нямаме традиции, а се оказа, че нямаме и поносимост. Уважавам ги, че не прекланят глава и решават сами съдбата си.

— Съветвал ли сте го все пак нещо?

— Нищо друго, освен да не копира, да е винаги с чиста съвест и да не го е срам от това, което е направил.

— Защо не издадохте своя стихосбирка?

— Нямам такава амбиция все още. Нещата, които най-много си харесвам, са станали на песни, хората и сега ги припяват. Това ми стига.

Ето, не малко книги стоят на лавичките на авторите и те ги раздават отначало на любими и приятели, после на деца, след това на внуци. И толкоз. Откога не сме срещали сериозен анализ на роман, на разкази или стихосбирки. За сметка на описанията — колко е бил пищен коктейлът — промоция, колко видни личности е имало и в какви тоалети са били облечени.

— Критиката как се е изказвала за вас?

— Първия път критикът беше приел за непристоен текста на една хумористична песен, която пееха Стефка Берова и Йордан Марчинков — созополски спомен, как покрай лодката са се срещнали бабата и и дядото и как на същото място, на същата лодка сега внуците им си правят срещите.

Бях критикуван за „Телефонна любов“, не помня с какъв мотив. В същата статия авторът беше вбесен на Пейо Пантелеев, заради песента му, която пеят „Тоника СВ“ „Не се сърди“ и заради думите в нея : „Луд съм, изумявам, щом те видя“. Заради тях той наричаше Пейо „сексуален маниак“, „неудовлетворен сексуално тип“.

Имаше такива куриози, че човек, ако им обръщаше сериозно внимание, можеше да се откаже да пише. От друга страна това, че имаше някакви комисии, които приемаха текстовете, помагаше да не се пускат абсолютни глупости.

— Защо ви беше да учредявате Сдружение на сатириците в Бургас?

— За да се виждаме по-често сродните души, да си казваме по някоя лакърдия и шега. Но май го взехме много насериозно и създадохме организация. Поддържаме страница в местен местник. Иначе ми е интересен стремежът на някои творчески хора към организиран живот. И току погледнеш през това време някой „неорганизиран“ написал хубава книга. Талантът не подлежи на организация. Аз не знам на кой съюз на писателите е бил член Алеко Константинов, например.

— Към какво ви настройва сегашната политическа действителност?

— Когато се плува в непозната действителност и когато всеки ден откриваме по нещо, съвсем естествено е не всичко да е наред.

Не може обаче с предишното бодрячество да се казва, че „всичко ни е наред“, след като има хора, които ако преди са си смятали пенсията в хляб и мляко, сега я смятат само в хляб или само в мляко. Някои хора по върховете не трябва да се държат така, сякаш че това го няма.

От друга страна уж има единомислие, че трябва всички да се „свием“, а в момента, в който спрем да го говорим на теория и всеки трябва да пожертва по нещо, да се поограничи, той въстава и неистово започва да се оплаква.

И като гледам как се роят сатиричните вестници и рубрики, вероятно това, което подклажда сатирата, е доста. Дори бих казал, че е златно време за сатирата.

— Какви други черти откривате в българина?

— Българинът има и хубави черти. По повод спектакъла, който сега се играе в драматичния театър в Бургас — „Господата Балкански“ разговаряхме за бай Ганьо. За себе си стигнах до извода, че ние няма защо да го критикуваме този човечец толкова много. В края на краищата той е тръгнал неук, простичък и недобре облечен из Европата и по света да продава това, което е произвел самичък. Произвел не какво да е, а розово масло и тръгнал сам да го продава. Вероятно три пъти като излезе по Европа и ще се научи как да се държи, ще знае, че не всяка келнерка е за пощипване и че не всеки басейн е за скачане.

Ганьо не е откраднал нищо. Кога става страшен образът му? Когато се връща у нас и започва да прави политика и журналистика, а не да си гледа розовото масло.

И сега мнозина разсъждават като него: „Едно да живей, едно долу, келепир има в работата“.

 

януари 1999 година
публикува се за първи път

 

ръкописен текст

 

Стихове:

 

Предчувствие за есен

 

Ах, отиват си птиците,

гасне лятната жар.

И наливат лозниците

своя жълт кехлибар.

Но по залез усещаме,

как звъни тишина.

Сякаш иде насреща ни

уморена жена —

притаява се глъчката

в купи меко сено...

Чакат в хладното бъчвите

своя зимен сезон.

И се стапя умората

във прозрачния хлад.

Колко трябва на хората —

чаша вино и хляб...

А след лудото раждане

стихва нашият праг,

залюлява го жаждата

по спокойния сняг...

Пак поели са птиците

към далечния юг.

Меко светят лозниците.

И оставаме тук...

 

 

Утринна стая

 

В тихата утринна стая

слънчево зайче се спусна.

Плахо стената премина,

спря се на твоите устни —

 

тънката слънчева нишка

в миг омагьосана стихна,

пръсна се в бисери светли.

Ти в съня се усмихна.

 

Златното слънчево зайче

спомен ли бял ти прошепна?

Бялата утринна стая

цяла усмихната светна...

 

С устни сега ще докосна

малката слънчева диря,

дето на твоите устни,

без да ме пита, се спира.

 

Ти ще повдигнеш ресници

и ще погледнеш в почуда —

кой като слънчева ласка

с топла целувка те буди?

 

Ще ме познаеш.

Над мене

двете ръце ще се сплитат...

В тихата слънчева стая

слънчева диря прелита...

 

 

***

 

Когато страстите се уморят

да бъдат с нас във есенните нощи —

дали ще спрем тогава насред път,

или у нас ще вика някой „Още!“?

 

И няма ли тогава да тъжим

за миналите срещи и раздели —

защото щастие на тях дължим,

защото с тях сме истински живели?

 

... Във пъстрата ни есенна тъга

нали полето тайно се надява

след бялото мъртвило на снега

да възкреси зелената си слава!

 

Ах, този тъжно-весел кръговрат,

за нас той пролетите на повтаря!

Но бил ли си с една любов богат,

спокойно есента ти ще догаря...

Любов, Любов, ти все оставаш млада —

до края си след тебе все вървим.

Изгаряме на светлата ти клада,

изгаряме — и пак благословим!

 

Ваньо Вълчев

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух