напред назад Обратно към: [Кирил Дончев за звукоблудството][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Изповед


Откъс

 

[...]

Кирил ДончевЗвукоблудството е станало много! Нали има словоблудство? Е, има и звукоблудство. И то много! В днешно време е повече „музикалният талаш“. Много съмнително качество...

Аз винаги казвам, че може да си кадърен, можещ, но нямаш ли късмета, шанса някой да те вземе, да те покани, да ти даде възможност, така ще си загинеш. Толкова таланти са си отишли, просто така. Аз съм имал шанс. За известно време, близо 30 години, бях „моден“ композитор и в театъра, и в киното. И в това сигурно има някаква инерция. Покани те някой, музиката стане сполучлива и след това те кани втори, трети, четвърти... Сигурно и от моя страна е имало заслуги и добри резултати.

Киното?

Казах, че за мен началото е в далечната 1962-63 година, когато един от най-добрите български документалисти Юли Стоянов, син на акад. Людмил Стоянов, ме покани да направя музиката за един документален филм. Последва втори, трети филм...

След това Вили Цанков ме покани да направя игралния филм — дебют и за него, и за мене „Между релсите“ по сценарий на Свобода Бъчварова. Филмът спечели „Сребърният лъв на Сан Марко“ на фестивала във Венеция. И така тръгна...

След това с Вили Цанков направихме игралния филм „Рали“ по едноименната книга на Стефан Дичев. След това ме покани режисьорът Антон Маринович, с когото направихме „По тротоара“. И така — до 65 филма. Пак голямо количество, пак нещо търговско има. Но аз отказвам да приема, че съм търговец.

Работил съм с много режисьори, с които имах трайни връзки. Някои, като Едуард Захариев, с когото направихме заедно девет филма (три от тях са документални), си отидоха от този свят. Направихме с Еди „Ако иде влак“, „Небето над Велека“, „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Мъжки времена“ и „Почти любовна история“, с който той едностранно прекъсна сътрудничеството ни. Така и до края на живота си не можа да ми обясни защо.

Шест филма имаме с Рангел Вълчанов — „Следователят и гората“, „С любов и нежност“ (по сценарий на Валери Петров с работно заглавие „Буря в чаша вино“), „Лачените обувки на незнайния войн“, „Последни желания“ по сценарий на Миряна Башева, „За къде пътувате“ и последния - „А сега накъде“. Рангел след това направи още два филма с композитора Стефан Димитров.

Със Зако Хеския направихме „Бой последен“, „Сами сред вълци“, „Нощем с белите коне“, „Йо-хо-хо“, „Без драскотина“ (по сценарий на Константин Павлов), с Георги Стоянов имаме много филми — „Дрямка“, „Птици и хрътки“, „Случаят Пенлеве“, „Къщи без огради“, „Трета след слънцето“, „Щурец в ухото“, с Киран Коларов — „Служебно положение ординарец“, „Въздушният човек“ по негов сценарий (мисля, че е филм за него самия), „Дело 205“ (за Яворов), „Искам Америка“, последният беше „Испанска муха“. И с други режисьори имаме по един, два или повече филми. Обичаме да работим заедно с киносценариста Георги Мишев. Той казва, че съм „домашният му композитор.“

Не бих могъл да изброя нещата, които си харесвам. Писал съм неща и за големи, и за малки оркестри. Харесва се музиката на „Преброяване на дивите зайци“, „Йо-хо-хо“, „Дело 205“...

Спомням си, че използвахме всякакви „хитринки“, за да избегнем цензурата. Тогавашният директор на Кинематографията Павел Писарев ходеше по кината и режеше от филмовите ленти това, което на него не му харесва, въпреки, че то беше вече минало „през цедката“. Получаваха се нелепости. Режеше нещата, които не го устройваха политически (художествено не се намесваше, освен, ако нямаше много колене, бесене и кръв, а партизаните не бяха облечени с чисти дрехи). Не се разрешаваха и разголени сцени. До „малко над коляното“ — толкоз. Само при „Козия рог“ използваха насилието, за да се покаже голота. Аз си мисля, че към любовните сцени имаше по-скоро автоцензура.

Като че ли най-много съм работил в края на 70-те и началото на 80-те години. Не казвам, че това е било „златно време“ за киното, а че аз съм работил повече. Значи за мен е било „златно време“...

Последните филми, за които написах музика, бяха „Сезонът на канарчетата“ с режисьор Евгений Михайлов и „Испанска муха“ през 1998 година с Киран Коларов.

Как пиша музиката, не мога да обясня. И не искам да обяснявам. Някой беше казал, че най-трудният път е „от главата до ноктите“. Пътят, който минава през сърцето и ръката, която ще го изпише.

Аз просто се интересувам от всичко. Отначало от литературния сценарий, после от снимачния и най-много от монтажния период. Досаден съм за себе си даже, пък за околните - не знам, но казват, че съм симпатичен. Дълго време не сядам да пиша, докато не намеря картина, образ, звук, ред от звуци, който най-добре ще пасне, типа оркестрация, които ми трябват.

Обикновено повечето от колегите ми се интересуват от вече завършената работа, предават си музиката и дори на смесването не седят. Аз само дето в лабораторията не ходя да улавям копията на филма. От това не разбирам и вече не е моя работа. А иначе, докато се смесят всички компоненти — говор, картина, музика, ефекти, съм неотклонно там. И не гледам, а работя - седя на мишпулта, взимам си канали (не само с музика) и работя заедно със звукооператора и режисьора. Седя като паяк на монтажната маса, ходя назад-напред, бъркам се в монтажа, за ужас на режисьорите.

Интересува ме е и мен крайният резултат, но повече ме е интересувало аз да си свърша работата възможно най-добре и след това — напред към следващия ангажимент. Ако ме поканят. Бил съм винаги един от екипа, един от кухнята.

Дисциплинирам се в работата, изтерзавам се докрай. Но как точно става музиката — не мога да кажа. Сигурно някой по някое време от някъде е поставял ръка на рамото ми и аз съм пишел — къде по-добре, къде по-зле...

Театралният и филмовият композитор трябва да умее да работи с различни стилове и похвати - от Бах до съвременната попмузика, от джаза до духовата музика, от народната музика през чалгата, защото не се знае какво ще му предложи материалът. Прилича на всеядност, но не е. Това е тип универсализъм. И аз в живота си съм се занимавал с какви ли не неща и съм правил какво ли не — от симфоничен, духов оркестър, джаз, народна музика, чалга. Композиторът е един наемен работник, не свири първа цигулка, не е диригент. И аз, който винаги съм си запазвал един особен вид самостоятелност (и колкото по-колебаещ и терзаещ съм бил в търсенето, толкова инат съм бил в резултата), в интерес на цялото, съм хвърлил в „коша на забравата“ много музика. Без компромиси и тези „игри“ не стават...

Жалко е, че телевизията, радиото, музикалните къщи не създадоха фонд и няма традиция в България, макар и рядко, да се пуска филмова музика. А всеки филм, който е добре направен, има и хубава музика. Такава са писали покойният Симеон Пиронков, проф. Александър Райчев, Парашкев Хаджиев, Панчо Владигеров, Борис Карадимчев, Георги Генков. И млади има сега, които пишат.

(В световен мащаб това са филмите на Фелини с Нино Рота, Хенри Манчини, Джон Уилямс, Мишел Льогран (автора на „Шербургските чадъри“), Френсис Лей. Много са, а сега — още повече, с навлизането в киното на известни групи, на които се използва славата като допълнителна реклама за филма).

За мен, обаче, винаги е била по-интересна работата в театъра. Тя е живата работа, независимо, че има някаква вторична синтетичност — използваш литература на друг човек; режисьорът интерпретира това, което е прочел; актьорите говорят чужди думи. Въпреки че при повторението се механизират определени неща, има и нещо неповторимо във всяко представление, защото се изиграва наново.

Киното пък е не вторично, а четвъртично изкуство. Има повече техника, отколкото в театъра. Можеш да спреш, да направиш 3 или 30 дубъла на един епизод, да си избереш най-добрия или да направиш комбинация от кадрите, да върнеш, отрежеш, съкратиш, да се върнеш пак на първия вариант. Еди Захариев толкова дълго се колебаеше в търсенията си, че правеше по 7 варианта, докато намери най-оптималният и накрая забрави кой е първият и откъде е тръгнал.

Свръхинтересна за композитора, според мен, е работата в документалното кино. Аз не съм се ограничавал в нито един от филмите, които съм направил, по отношение на музика, масовка, оркестрация, макар че в документалното кино дават малко пари за музиката. Използвал съм камерни оркестри, с които ми е било любопитно да работя. Когато напишеш акордите за голям оркестър и ги раздадеш, те при всички случаи излизат. Докато при камерния оркестър трябва да си направил „точна графика“.

Направил съм около 30 документални филма. „Фокус“-ът беше привилегия на Милчо Левиев, защото с Радой Ралин направиха заедно поредицата. Но с Леон Даниел направихме първият „Фокус“ - някаква маймунска история, за която той не иска да си спомня. Смята го за провал. Не мога да си спомня какво точно представляваше, но помня, че имаше истински маймуни във филма, а и актьорите бяха облечени като маймуни.

„Фокусът“, който направихме с Никола Ковачев, беше за един камион дини и за това как едно нещо произведено, докато отиде от бостана до пазара, вече го няма.

Направихме с Ковачев и документалния „In memoriam“. Изгледах първо материала му към 3 часа (той обича дългите излияния). Решихме заедно, че най-подходящи за този филм биха били четири балади, които Марко Ганчев написа. Аз ги записах. Изпълнихме ги с Ицко Финци и Рашко Младенов. По тях Ковачев започна да монтира филма. Беше замислен като запис на музика, проектиран върху кадри за войната, мира, преговорите, комбинациите, дебненето, жертвите и гробовете. Записът на музиката бе направен в радиото с оркестър, а после с нас тримата - като пеем тия балади. В това редуване на кадри — документални и от записа, има някаква прелест, която не мога да си обясня от какво е. Някаква магия има, но тя сигурно е магията на режисьора от умението му да поднесе така материала.

Преди три години Ковачев и компания ме поканиха в Сдружението „Приятели на другото изкуство“. Според мен, това е някаква ревност. След като не те показват вече, ти решаваш за основеш сдружение, чрез което да се показваш. (Грубо казано, но е така). Но пък и изкуството затова се прави — да бъде показвано. То е като едно състезание, на което всички като маймуни се редят да си покажат дупетата - кое е по-червено. Това е.

По същото време взехме решение да основем и друга фондация. (Много активна дейност развиваме). И точно днес имаме събитие. Без малко да забравя! Важно е! С художника Вячеслав Парапанов имаме фондация. Казва се „ПарДон“ (Парапанов-Дончев) и вече трета година уреждаме купон в Народния театър - „Пияници за театър“. Започнахме го с наши средства, присъединиха се после и наградените с „Аскеер“. Луд купон се получава! Идеята възникна най-спонтанно. Идват артисти и от други театри. Пекат се кебапчета на място. Отгоре едно амурче пикае в казан с вода, където се изстудяват бири, ракия, мастика, водка. А бе, кръчма на открито!

Е, казах и това!...

Заповядай след 5 часа в театъра!

 

[...]

 

Казват, че славата е хубаво нещо.

Как ми се е отразявала? Дали ме е блазнила? Да, искал съм я и аз, но съм бил затискан от следващата работа. Нямал съм време да й се насладя.

Първият „Аскеер“, който получих, беше за музиката в „Езоп“, постановка на Леон Даниел, вторият — за „На дъното“, под режисурата на Александър Морфов. Третият за коя постановка беше... не мога да си спомня... Честна дума, не мога да си спомня! Пак беше постановка на Народния театър. Имаме още два или три колективни „Аскеер“-а — наградена е цялата постановка, с музиката заедно. Значи, имам три лични и три колективни „Аскеер“-а, засега...

Театърът на армията има от няколко години и вътрешни награди „Максим“. Решиха да ме включат и мен, но не можах да отида на награждаването, защото по това време Иван Теофилов имаше тържество в Пловдив и с Ицко Финци му бяхме официални гости. Та изпратих до колегите си от театъра писмо. В него бях написал следното:

 

Към всички от Военния театър

Мили мои,

С благодарност за вашето любезно внимание пиша това любовно обяснение. За съжаление, моя грешка в уговорката за днешния празник ме отведе в Пловдив за едно, макар и приятно задължение към „приятелски кръг“. Но аз, както се казва, съм с вас. Аз съм тук. Погледнете горе в звукова кабина или в средата на осми ред. Или зад кулисите. А може би в „чакащи артисти“. Сега чуйте говорителите.

„Не съм ли с вас танцувал във Брабант

„през оня ден на синия септември?“

„Белото е цвеке заспало...“

(И това съм композирал. И така... И още...)

Чувате ли? Чувате ли? Имах голям късмет да ви срещна! Да работим заедно! Усещам се един от вас. Вече почти 35 години идвам тук без подозрение, бъркам се във всичко с риска да сгреша, но и с желанието да помогна. Приемам всичката ви искреност, защото изключвам лицемерието, злопаметността и завистта, защото получавам радост от общуването с вас! Било ми е хубаво и ми е!

Вярно е, че ни събират, освен навици и лична привързаност, и удобството на проверените от времето и работата връзки на общуване, както и на артистичното чувство всеки да бъде забелязан, чут, видян и добре оценен. Но вярно е също, че ни събира любопитството към новото театрално предстоящо предизвикателство. Събира ни моженето, взаимната търпимост, приятността от общуването. И тогава понякога от театрална наука и театрална алхимия кристализира онова крехко чудо — представлението, което, уви, за кратко времето разбива на думи и жестове, на звуци, на прах, за да остане после само в паметта на най-запалените театрални фенове. Колко радостни надежди и каква тъжна предопределеност! Рисков занаят!...

Уж исках да ви се обясня в любов, а то какво излезе?

Не, не съм тъжен! Само малко завиждам на младите за предстоящите им приключения. Ама и ние — по-малко младите — не, не се предаваме! Не-е-е!... Все още ни подпира театралния хормон. Е, ще правим по-къси сеанси, пардон, представления. Едноактни. Антрактивни.

Още веднъж ви благодаря. Обичам ви. Целувам ви.

Кирил Дончев

P.S. Съжалявам, че на жените този път не мога да поднеса мои цветя. Но само този път!

 

Видя ли колко хубаво пиша?... (смее се)

За „Аскеер“-ите не съм писал слова. Там словото е кратко. Например: „Посвещавам на майка ми, която от 10 дни ни гледа отвисоко и ни се радва...“

Стоп!

 

[...]

 

Хората пишат с години биографии и автобиографии, цял живот пишат. Дълга работа. Аз не обичам приказките. Помниш ли това, което ти говорих за размагьосването...

Говорихме и за Караш. Казват, че там преди години хората се разболели от неизлечима болест и гинели като мухи. А твоята теория, че Всевишният може да е отнел живота на тези хора, за да засели Караш с други, е интересна, но жестока. Не ми е минавало през ума! Обаче тези хора по-достойни ли са, не са ли? Никой не знае това. Тъжна работа... И театърът е тъжна работа. Безпаметна.

Защо съм влязъл в тази институция, не ме питай. Не мога да ти отговоря. Страшно ме привлича това! Колкото и да е предопределено. Тъжно предопределено — умира си...

Няма памет за театъра! Смъртно изкуство! Играеш 50-100 представления и... свършва. Казват: „паметната постановка на еди-кого си“... За кого е паметна? Някой да е видял, да е чул? Е, сигурно има такива, които, примерно, преди 40 години са я видели или чули. А останалите? Нали театърът е публично изкуство? За съжаление, театрите не се грижат за това, не са добри стопани. На колко директори съм приказвал — да снимат, да записват, гласове поне. Или на видео, има възможности. Поне сега да има памет!

Трябва да тръгвам пак за Караш... Караш е едно чистилище за мен. Там отивам да се пречиствам. Самотен. Сам. Да се терзая. Да си правя равносметките. Да се отказвам от това, което съм написал. Да му се радвам. Да си пея — на глас или наум. Сам! Някой беше казал, че „самотата е най-интимната връзка със самия себе си“. И сигурно е вярно. Буден дух в пасивно тяло - активен дух в пасивно тяло — виж, колко хубаво е казано...

Ама за какво ти ги приказвам аз тия работи? За какво ти ги говоря?

Каква си ми ти, че ти ги говоря? Изглежда човек има нужда някога да се „излее“, сигурно на по-късни години...

И, както ти казах, да прави „конструкции“, теории от това, което е свършил. Старческа работа...

Да ти взема кафе! Да отида да ти взема едно кафе?

 


напред горе назад Обратно към: [Кирил Дончев за звукоблудството][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух