напред назад Обратно към: [Кирил Дончев за звукоблудството][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Юлия Огнянова (театрален режисьор): Кирил Дончев - един подарък от небето


След като завърших театрознание, дадоха ми театроведчески клас във ВИТИЗ и обикалях България, гледах какво става в театрите. Тогава министерството разрешаваше всяка постановка, то утвърждаваше репертоара. Гледаше се всяка премиера, преди да се пусне постановката.

Когато дойдох за първи път в Бургас, видях „Ромео и Жулиета“ — постановка на Вили Цанков, а в Русе гледах Леон Даниел — абсолютно не в стереотипа. Решихме тримата да се съберем в един театър (освен това вече бяхме семейни с Вили). Отидох при Башев и му казах, че искам да ме изпрати някъде „ако не иска да пострадам с поведението си.“

И Башев си даде благословията. Каза: „Намерете театър“. В Бургас ни хареса. Гледахме „Живият труп“ и „Еснафи“ на Горки (там беше базата на Люцканов) — едни много художествени спектакли, тихи, без демонстрации на талант. Казват, че Тачо Танев е дал това възпитание на театъра. И си казахме: „Ето, това ни трябва.“

В Бургас се събраха хора, които се харесват и професионално, и като личности. Всички напуснаха София, а Леон и жена му си продадоха къщата в Русе. Методи Андонов беше на щат в Бургас и ни дойде като подарък. Подарък беше и Кирил Дончев — петият човек, постоянният. Едно свенливо, но открито момче с някаква чистота и взискателност дори и към словото. Беше по-млад с цяло десетилетие. Така съм му се радвала. Понякога, когато работи, ми е било приятно да стоя, да го гледам и да мълча. Той не е приказлив, но е приветлив. Вижте как се съчетават полюсите...

Кирил Дончев зае своето въздушно присъствие до нас. Между него и Леон Даниел стана едно обвенчаване - до гроб ще е сигурно! Леон работи винаги с композитор и винаги с Кирил (само когато той не е бил в България).

Работохолици се оказахме всички. С нас в Бургас дойдоха и 18 души актьори, сега всички са в София. От Русе с Леон Даниел дойде Иван Кондов, Ицко Финци пристигна от Димитровград, Петър Слабаков — от Варна, Досьо Досев избяга при нас от Сатиричния театър. Все добри актьори — юнак до юнака. Искахме всеки да има по една главна роля. И всички играеха — в едната пиеса — главна роля, в другата — каквато и да е.

Нас не ни занимаваше това, че правим театър и той е по-особен. Не бяхме високомерни. Всичко, което ставаше, беше като влюбване. Това е да бъдеш свободен в една среда, която ти го позволява. И твоята свобода дава свобода на другите. Това е, което смятам, че може и в обществото да стане. Защото то е заразително.

Под всеки проект, под всяка постановка се подписвахме всички. На първо място стоеше този, който е правил постановката. След това се изреждаха останалите. Моят мотив беше да не ни разделят, да не кажат: „Виж, твоята постановка колко е по-хубава...“

В „Поетът и планината“ се събраха Леон, Кирил Дончев и Иван Теофилов. Боже Господи, не мога дори да кажа за какво ставаше дума, но това беше празник на изкуството и на душата!...

Имахме пет души поети — Иван Теофилов (тогава Иван Свежин), Валери Петров, Иван Пейчев, Иван Радоев, Илия Волев. Радоев беше неизменно в екипа, но като драматург с вродена дързост (не да го нагласиш, че да е дръзко). Маститите драматурзи се подразниха: „Какво ще стане с театъра, след като поетите разрушават формата...“

Как са ни търпели и три години се чудя, като погледна нещата отстрани и като знам онова време какво беше...

Разтуриха театъра, когато Башев трябваше да го прехвърли в София. Ние не искахме това да става — знаехме, че е хубаво да бъдем далече. Да не идват хора и да чуваме кой какво говори за нас. Не става в София — душата трябва да е девствена, чиста да е и да не е на изпитанията на столицата. Аз сега поставям в Смолян, Леон — също.

Музика за спектаклите си почти не вземам, но с Кирил Дончев продължихме контактите. През 1972 година Леон беше малко в немилост и изпратен във Враца. Имаше донос срещу него. Тогава едно културно аташе, което много го ценеше, го покани да направи „Приказки на Карел Чапек“. Това е опитът на Леон в импровизацията. Иначе той работи по друг начин — предварително очертава постановката, намира друг начин да даде свобода на актьорите — след като ги въведе. В „Приказки на Карел Чапек“ песните са на Кирил Дончев, той участваше и в играта на сцената — първи актьор, блестящ! Това е нещо, което не може да се забрави!

Искам да възстановя онази радост от работата в Бургас, вълнението, което ме е носело през живота и ме е правило дълго време недосегаема за лошите неща.

Тази атмосфера след това пренесох и в работата си със студентите. Методът й е — да бъдеш свободен във възпитанието. Сега всеки е различен, но начинът им на мислене е еднакъв. Питала съм се какво ще стане с тях като излязат в реалния живот и си казвам — и аз съм преживяла по този начин. Ще бъдат по-силни. Няма да държат на признанието. Ще могат да устоят със своята дарба. Дарбата те крепи. Ако ти не я сложиш в услуга на парите, успехите и признанието. Това е изворът. Това е устойчивостта на човека.

Само се моля — дано не се намери някой да им купи съблазните. Докато съм жива поне да ги виждам, че имат независимост от това. Кирил направи същото.

 


напред горе назад Обратно към: [Кирил Дончев за звукоблудството][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух