напред назад Обратно към: [Кирил Дончев за звукоблудството][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Вячеслав Парапанов (сценограф): Кириле, пардон!...


За първи път работих с Кирил Дончев в постановка на Военния театър през сезон 1978/79година. Аз бях гост, той - щатен, бяхме в екип с режисьора Иван Добчев. Оттогава познавам Кирил и се надявам още дълго да го познавам с най-добри чувства.

Иначе всички знаем, че Кирил Дончев е един много голям композитор, независимо дали работи в киното или в театъра. През година-две излизат все нови и нови млади „много големи“ композитори. През две-три години излезе някой, който е „още по-голям“ композитор. След известно време се появи друг, който е „още по-добър и все по-добър“ от всички останали. След седем години изведнъж се появят трима млади композитори и те са „толкова добри, че вече няма накъде повече“. Все излизат нови хора, а Кирил Дончев си остава винаги отгоре. Като Вазовото „И мойте песни все ще се четат...“ И неговите мелодии винаги ще се слушат. Това е — с две думи!

 

Я кажи, Киро, някой друг да се е изказвал така за тебе?!

Мълчиш!

 

Още нещо тогава. От всички композитори, с които съм работил, Кирил Дончев е единственият, който предварително иска да види сценографията. Той иска „да хване“ всичко, защото работи сериозно. Не прави случайна музика, а музика за конкретния спектакъл и за конкретния екип. Той е „колективен“ творец, да.

„ПарДон“ направихме не за реверанс на някого, а за кеф — своя си и на колегите. Преди три години, когато двамата взехме поредните, както се казва, „Аскеер“-и — той за музика, аз за декор за „На дъното“, решихме в края на сезона да почерпим колектива. На следващата година нямахме „Аскеер“-и, но Киро каза, че, ако сме истински „хора на място“, независимо дали сме наградени и дали имаме пари, трябва отново да направим купон. Схемата беше същата: от нас пиенето, от театъра - скарата, мезето. Тогава основахме фондацията „ПарДон“ (която има само двама члена в управителния си съвет — ние двамата с Киро), по-дългото й наименование е „Пияници за театър“. И понеже сме много „широко скроени“, позволихме да почерпят и Мишо Петров, взел наградата на Съюза на артистите за мъжка роля и Мария Кавърджикова — „Аскеер“ за женска роля. Тях ги взехме под шапката на „ПарДон“ с името „КавърПет“.

През тази година черпиха и новите „Аскеер“-аджии Николай Урумов и Митко Рачков. В шоуто, по станала вече традиция, участват всички театрали - от директора до чистачките.

По асоциация пак с Вазов, бих казал, че очакваме (от „пиянството на един театър“) да тръгне “пиянството на един народ“. Театър и народ — нали всички сме единни, така ни учеха.

Макар, че не очаквам „опияненият“ народ да се юрне към... театрите. Това е било само по времето на римляните. Тогава, обаче, жанрът на театъра е бил малко по-друг — консумативният реквизит е бил истински - независимо дали са били тигри, лъвове или леопарди.

Което представление е добро, то си създава име и винаги се е гледало. Което не струва — никой не може да го гледа!

Но докато има в театъра личности като Кирил Дончев, няма да се налага „да вадим лъвове и леопарди“... Освен, ако не трябва да им хвърлим на тях лошите управници!...

 

29.06.2000 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Кирил Дончев за звукоблудството][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух