напред назад Обратно към: [Петър Слабаков, който знае 3 и 300][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Бургас


Петър Слабаков с Цветана Гълъбова в "Оптимистическа трагедия"Петър Слабаков има рядкото качество никога да не се вайка за миналото. Хвърля се напред във всеки период от живота си. Така и ги разказва. Един от най-славните, а може би най-важният за актьора е периодът в Бургаския тетър (1957-1961 г.), когато там работи златната режисьорска четворка Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов и Юлия Огнянова.

Когато Вили Цанков го повикал в Бургас, той въобще не се замислил. Партията обаче не го пуснала така лесно от Варненския театър и отношенията му с нея станали още по-сложни. Когато актьорът дошъл в Бургас на своя глава, казали, че е неуправляем и ще го изключат. Добавили към партийните му провинения и това, че не е посещавал кръжока по История на ВКПП (руската комунистическа партия). После го изключили и в София. Забранявали му да играе. Той от инат отказвал роли в киното. „Когато ме възстановяват в партията, казват, че съм се бил променил. Аз въобще не мога да се променя! А се казва, че само глупакът не се променя!“

Казва, че винаги е правил каквото той, а не каквото партията реши. „Аз като реша нещо, никой не може да ме разубеди. Трамвай може да мине отгоре ми, но това, което съм обещал, ще го изпълня.“

Вили Цанков тъкмо е дошъл от Шумен във Варненския театър. Идва при него Леон Даниел, за да се уговарят за Бургас. „Седнаха в едно заведение на „Балкантурист“. Отидохме и аз, и Кондата (Иван Кондов по това време играе в Русе — б.а.) Изчаквахме ги на отделна маса и си говорехме: „Ще отидем там, събират се единомишленици, обаче какво точно ще стане...“ Кондов беше по-разсъдлив, като че ли. Аз като се обрека на нещо, не разсъждавам. Решавам и действам.“ Казва още, че винаги вярва безрезервно, а след това, като се разочарова, с години „боледува“.

И така, през 1957 година той нарамва скромния си „гардероб“ — гуменки, къси гащета, фланелка, три ризи с широки деколтета, един вълнен панталон и вълнено яке — и пристига в Бургас.

Първата му роля е Алексей в „Оптимистическа трагедия“, постановка на Вили Цанков. Димитър Пешев трябвало да играе Прегракналия, но с него станал инцидент. По това време той се снимал във филма „На малкия остров“, паднал в трапа на шлепа и не можел да играе.

По същото време пострадал и Цено Кандов, който пък трябвало да играе Водача на анархистите. Към този инцидент е съпричастен Слабака. „С бай Цено, помощник-режисьора Чарли и Светослав Иванов ходехме в крайните квартали на Бургас, към пясъците на път за Созопол, където имаше кръчми. В една от тях бай Цено имаше приятел касапин. Той реже месата, а ние зад тезгяха си пием питието — бай Цено виното, аз — ракията.“

През този ден пили до 4 и половина сутринта. Връщали се пеша. Близо до сградата на затвора се задал камион и направо върху тях връхлетял. „Очаквах, че ще отбие. Докато кажа на бай Цено: „Лягай!“, машината го блъсна, предните колела минаха през крака му и го счупиха.“

Тук се сеща, че бай Цено е бил резидент на разузнаването. „Отначало се чудехме какъв е — фашист ли е, мълчи един такъв... Като падна тогава, не изохка този човек. Каза само: „Май ми е счупен кракът, дайте ми една цигара.“ А не пушеше...“

Намерили файтон, закарали го в болницата. Обаче в театъра трябвало да репетират „Оптимистическа трагедия“, а в осем да имат занимания по театрална фехтовка.

„Отидохме в театъра. Дойде Леон Даниел и му казах направо: „Да ти кажа, бай Цено си счупи крака.“ „Какво?“, Леон започна да вика.“ Отишли заедно в болницата. „Помня, че трябваше да закараме бай Цено с носилка до спалния вагон на гарата и оттам да го поемат в София. С пирони в крака остана, но, слава Богу, оздравя... А показанията на Чарли в милицията бяха умопомрачителни: „Когато се връщахме от работа в 4 часа сутринта...„

Няколко часа мислите ни витаят все около театъра в Бургас. И в Созопол, който по това време ги е зареждал с бохемско настроение. „Младежките ни години минаха в Созопол. Имахме много приятели там, всички бяха рибари — Халбата, Пената, Хитлера, Колунчика-белогвардеец, а също и Котето, който през зимата правеше дребни престъпления и я изкарваше „на топло“. Черната се удави. Рашко работеше в риболова и беше като че ли част от семейството на всеки един от Созопол. Брат му бати Насю носеше подаръци на всички жени, загина на кораб в океана. Това няма нищо общо с днешния Созопол...“, връща се от мислите си Слабака.

През януари влезли с Доси Досев до кръста в морето в Бургас. Рибарска традиция — да излеят от алкохола за удавилите се моряци. Когато излезли от водата, гащите им от студа станали като кюнци. Температурите били под нулата. Влезли в една фурна, където печали фъстъци и докато се грели и сушели във фурната, яли от фъстъците.

В Созопол било средището на художниците и артистите. Там са ходили с графичката Златка Дъбова и съпругът й Христо Нейков — един от председателите на Съюза на художниците. Винаги през лятото там били поетът Иван Пейчев, режисьорът Захари Жандов с фамилията си. Славчо Чернишев направо се заселил там. Слабака и Доси Досев прекарвали също много време в античния град, а Доси после си купил стара, миниатюрна къща там.

„Бяхме шантави, бохеми. А за театъра умирахме всички. След като свършеше спектакълът, от 10 часа вечерта започвахме нови репетиции до сутринта. А сутринта от 9 часа започвахме следващите репетиции...“

Форито-театърмайстора направил сам от стари железа въртяща се сцена-колело. Едното колело се движело на едната страна, другото — на другата... Изобщо всички били много „навити“. Слабака си ги спомня — сценичният работник Ламбо, който после станал осветител. Тримата братя Бакърджиеви — Бъкито, помощник-режисьор и партиен секретар, другият — тапицер и третият — осветител. После портиерът бай Мишо, бивш кавалерист, който също обичал да си пийва с артистите. Слабака бил в прекрасни отношения с работниците. „При тях лъжа няма, пък и нямахме общи неща, които да ни пречат.“

Слабака пиел на вересия в Интерклуба в Бургас. На заплата изплащал борча и отново карал на вересия до следващата заплата. Стефан-готвачът в Интерклуба на два дни веднъж му приготвял мешана скара. Другото било за ракията, четвъртинка хляб, кисело зеле, ако има, и това... През останалото време се хранел с хляб и чубрица.

„В театъра ни даваха мас, за да се разгримираме, а ние я мажехме по филиите и после ги насипвахме обилно с чубрица.

След всяка премиера и на всеки празник имало купон с паламуд или с агнешки главички и вино от името на профорганизацията. На един от спектаклите в Поморие под сцената вече била сложена софрата, а на сцената Елена Стефанова имала продължителен монолог. Един от местните организатори казал да поканят и нея. Излязъл на сцената и казал: „Мадам, каним ви на паламуд“. Залата прихнала. А моментът бил трагичен. На следващия ден ръководството свикало събрание. Елена Стефанова плачела, а Слабака го наказали. „Директорът Вили Цанков винаги ме наказваше. Никога не съм получавал заплата на артист II категория.“

Когато се напиел, Слабака все на песен го избивало. Най-често пеел „Здравствуй, моя мурка“ от „Оптимистическа трагедия“. Пеели анархистките песни от спектакъла и преди всяко представление в гримьорните, за да се настройват. „Настройвайки се“, трошели огледала и столове. Театърмайсторът после с каруца ги носел да се поправят...

Играли този спектакъл над 40 пъти...

Майката на Доси Досев обаче чула в София, че има един Петър Слабака, който научил сина й да пие и пристигнала женицата в Бургас да провери тази работа. „Гледа ме с един поглед — ако може, ще ме убие! Завеждаме я с Доси в Интерклуба. Аз поръчвам 3 по 50 грама гроздова — да не се правим съвсем на трезвеници, че няма да ни повярва. Поръчвам супа и еди какво си. Казвам: „Наздраве“. Тя гледа. Ние пием само по 50 грама. Тя не пи. Остана 50 грама ракия, жалко! После я разходихме в Морската градина да види морето. Вечерта пак я заведохме на ресторант и пак сме примерни. Само че този път поръчах 2 по 50 грама ракия и една лимонада за майка му. Тя разбра, че това с пиенето са слухове.“ А те като я приспали — отишли да си допият.

Добре, ама научила се и майката на Слабака във Варна, че има един Доси, който научил сина й да пие и пристигнала в Бургас. „Водим я и нея в Интерклуба. Поръчваме 2 по 50 грама, вече имаме опит. Всичко е нормално. Водим я до морето да му се наслаждава. Остана жената с впечатление, че това с пиенето не е истина.

Обаче на следващия ден отиваме пак към Казиното и гледаме Петьо Пандира и Надка, жена му, на една маса. Петьо ни махна да отидем. Гледаме Надка — опечалена, в траур. „Умря майката на Надка. Гарсон, три ракии. 3 по 100.“ Майка ми прояви внимание, а той продължи: „Сега, вечер като се върна в къщи, няма да има кой да ми каже: „Добър вечер, Петьо.“ Майка ми се просълзи. Петьо пак: „Гарсон, още три по 100 ракии.“ Станаха двеста, триста грама. Майка ми реве. Ние си разделяме ракиите на майка по братски. Надка мълчи опечалена...“

С Пандира били приятели. А историите му Слабака разказва и до днес. Като спасител на морето дошла една мадама да му се моли: „Загубих си пръстена. Той е спомен от майка ми, реликва семейна. Моля ви...“ „Гмуркам се — три, пет, осем метра. Гледам на дъното — няма нищо. Излизам и казвам: „Мадам, няма го.“ „Моля ви, проверете още веднъж. Разбирате ли какво е това за мен — все едно, че губя нещо от себе си.“ „Далдисвам пет, шест, седем, осем метра. Нещо блесва. Пръстена. Сядам долу на дъното, мисля... Съвестта ми казва — Петьо, дай го! Истинският Петьо ми казва — не го давай! Слагам пръстена в плувките си, излизам горе и казвам: „Мадам, няма го.“ „Моля ви се.“ „И да ми се молите, няма го. Вечерта го изпихме с апапите.“

Когато съдили Петьо Пандира за хулиганство, обвинили го във всичко най-лошо. Както и за откраднати от гробищата водопроводни тръби. След 9 септември нямало какво да се яде... А той казал пред съда за свое оправдание: „Уважаеми съдии, за какво ме съдите? Може ли да бъде хулиган мъжът на Надка-ударничката. Може ли тя да води хулиган? Откраднал съм една тръба. Умрелите вода не пият!“

По този повод той разказвал, че сълзите му потекли по пода: „Кап, кап, кап.“ Портиерът отворил вратата и попитал: „Кой чука?“

„Беше изпращан няколко пъти в Белене „на поправка“. Питам го: „Петьо, къде се губиш?“ А той: „Бях в Оксфордския университет.“

Веднъж ми разказва: „Напил съм се и съм заспал на тротоара. На сутринта някой ме прескача. „Ниц, малката, къде през спалнята ми?“

Езикът му беше много лаконичен. Мисля си, че ако го знаеха автори като Радичков или Валери Петров, щяха да го направят персонаж в произведенията си.“

В една от пиесите Слабака го имитирал. Всъщност той често имитирал гласа му. Знаел, че Петьо няма да се разсърди. В театъра му се пазело безплатно място и го канели на всяка премиера.

Петър Слабаков в "Привидение" от Едуардо де Филипо, постановка Методи Андонов, 1958 г.В постановката „Чичовци“ на Методи Андонов Слабака си партнирал с Иван Свежин. „Първата пиеса негова, която поставихме в Бургас, беше „Къщата на сенките“. Свежо беше непрекъснато заедно с Христо Фотев. Пишеха текстове или стиховете за песните за различни пиеси.

Например за „Крал Пиф Паф, но не е там работата“, за „Чичовци“ — също. Бяха големи приятели и с Методи Андонов, двамата са били в един клас ученици на Боян Дановски.“

Проф. Георги Костов дошъл в Бургас да гледа постановката на „Камък в блатото“. Юлия Огнянова режисирала пиесата на мастития драматург Георги Караславов. Комисия, начело с професор Костов, трябвало също така да гледа Кирил Господинов в тази пиеса, за да му присъдят евентуално актьорското звание по чл. 9.

„Костов беше възрастен и го гледам, че задряма отпред. Ама актьорите така се бяха спиртосали от притеснение и не го виждаха, че спи. Сутрата играе, та пот се лее от него, разлепи му се чак перуката. Киро нещо закъса. А на първия ред е седнал и Свежо. Когато видях, че вече съвсем се паникьосаха, реших, че трябва да направя нещо, за да разведря обстановката. „Сега ще ви казкажа за Каинчо Иванчо, дето беше в Чехията.“ Сутрата се притесни — Георги Костов му е бил директор в Бургас. Иван знае за какво става въпрос и започна така да се смее, та чак краката си вдига на горе. Той се беше върнал наскоро от Чехия. Не можа във всеки случай и със смеха си да събуди професора.“

Когато Слабака се явил за съществуващото до преди години звание „актьор по чл. 9“ — професионално признание за тези актьори, които играят, без да са завършили Театралната академия, задали му въпроси за образа, който в този момент играел и как е работил върху него. Той попитал изпитващия (а това била самата Юлия Огнянова): „Вие гледахте ли?“ „Гледах.“ „Хареса ли ви?“ „Хареса ми.“ „Какво искате да ви кажа?“

Казват му: „Станиславски е написал книга за „работата на актьора върху себе си“, чел ли си я?“ „Чувал съм, ама не съм я чел. Ще я прочета.“ И до ден-днешен не я е прочел. Не му и трябва.

Сам се „режисира“. Спомня си, например, когато Леон Даниел режисира. „Вишнева градина“. „Приказва, приказва, аз не мога да възприема въобще. Той „налива“ нещо, приказва, но аз не го разбирам. Първа генерална — нищо не става, втора генерална — пак нищо. Тогава Вили Цанков му каза: „Остави го да прави каквото си иска.“ И стана.“

Първата година в Бургас минала под знака на отстояването на театъра. И започнало да става. „Всички бяхме едно — нямаше актьори, режисьори, работници. Режисьорите се подписваха на афиша и четиримата. Всички отговаряха солидарно за спектакъла. Само по първото име можеше да се разбере кой е постановчикът. Стана водещ театър.“

През втората година еуфорията продължила. „От спектакъл в спектакъл — няма провал, а все нещо избива. Както индришето — тук цвят, там цвят и просто цъфва. Театърът беше в разцвета си. Разчу се и в София. По 100 места на всяка премиера имаше запазени за софиянци. Софийските театрали идваха да гледат, но се дразнеха от нашите успехи.“

На прегледа на българската драма в София бургаските театрали показали постановките на „Светът е малък“ на Иван Радоев и „Заровеното слънце“ на Орлин Василев. Обсъждането им обаче дало много поводи на Слабака да негодува.

„От трибуната на ВИТИЗ говорят за бургаския театър. Професор Георги Костов казва, че с нашите спектакли щели сме да докараме Познанските събития в България. Лекторът тъкмо завърши фразата и аз казах: „Да ти еба майката“. Целият салон се смълча. Вили Цанков се изправи. Аз станах и излязох. Дойде при мен заместник-ректорът Дерменджиев. Казах му само да си стои на мястото, да не си изтелеса той. Отидох отсреща в кафене „Прага“, пих един коняк не знам защо с лимон и тръгнах обратно към залата. През това време чух по радиото да съобщават, че се е обсъждало как е минала премиерата на „Светът е малък“ и че аз съм пресъздал много добре ролята на Антонио. (Вечерта след представлението аз бях получил дори букет цветя и аз се озъртах на сцената — за мен ли са цветята и защо на мен, какво да ги правя).

Връщам се в залата и чувам артиста-драматург Стефан Савов да казва за постановката на Леон Даниел „Заровеното слънце“ и за мизансцена на двете актриси Маргарита и Мери-Велина на количката, че приличали на лесбийки. Освирках го. Станах и пак отидох в „Прага“. Пих още един коняк и пак с лимон, защо с лимон — не ми е ясно.

Помня, че тогава ми бяха дали награда — десет дни в Москва. Добре, но писателят Георги Караславов казал: „Да отиде той там и да ни излага?!“ Смях се, както сега се смея, когато разбрах. Защото хич не ми пука дали ще ме пуснат или не в Съветския съюз.

Отиде вместо мен актьорът Георги Кишкилов. Той ми каза тогава: „Аз намазах.“ Смяхме се двамата, отговорих му: „Да си жив и здрав.“

На фаталното обсъждане на продукцията на театъра в Бургас обаче, предизвикано преди разтурването му, не допуснали Слабака в залата, за да не псува.

През третата година в Бургас режисьорите започнали да се пъчат — кой повече, кой по-малко, смята Слабака. „Никой не го демонстрираше, но ние по интуиция усещахме, че има мълчаливо съревнование. Вили Цанков искаше да прави класика. Добре, ама Леон Даниел — също. И започнаха „да делят мегдан“.“ Така е виждал нещата Слабака. Или сега така ги премисля.

Партията, разбира се, контролирала това, което става. Първите секретари Жишев и Богданов подкрепяли театъра, но влиянието им било до време. „Дойде момент, когато уж всички действаха за общото, но... личното спи някъде и в един момент надделява.“

Така смята Слабака и продължава. „Някои ще кажат, че причината за разтурването беше Митко Григоров от Политбюро на партията. Но той се намеси накрая, когато вече се знаеше, че театърът ще бъде разбит. Дойдоха да гледат. Играхме „Вишнева градина“ на Чехов. Аз играх Лопахин. Митко Григоров, Начо Папазов — министър на културата беше там, а също и Панайот Власев — трети секретар от градския комитет на партията, него само дето не съм го бил. Бяха ме викали при първия секретар, защото Власев казал, че съм бил гамен. Аз му отговорих, че като лайно ще го изхвърля. „Ти чуваш ли се какво приказваш?!“ „А той чува ли се?“ Не ми пукаше. Бях много шантав. И продължавам да бъда...

Влезе в гримьорната след спектакъла Вили Цанков и каза: „Излез за малко.“ Махнах брадата и излязох. Митко Григоров: „О, Слабаков...“ Нали се знаехме от Варна, когато беше там първи секретар. Власев и той е с него. Беше дежурен по прегледа на българската драма и театър и донесъл, че аз съм псувал журито. Пък аз пред всички, не тайно, си псувам, какво ще донася...

Григоров беше гледал и водевилът „Сватбено пътешествие“ още във Варна. Беше гледал там и „Оптимистическа трагедия“. Той попита Папазов: „Я, кажи сега, спектакълът как е?“ Понеже вече знаеше какво е отношението към театъра, Папазов се поколеба: „Ами, вие ще кажете...“ „Защо аз да кажа? На мен ми хареса.“ Тогава Папазов каза: „Ами и на мен ми хареса.“ А Власев казва: „Той, Слабаков, е наше момче.“ А пък аз го засякох: „Ти ще мълчиш.“

Слабака продължава да търси причината за разтурването на Бургаския театър. „29 души подадохме оставка. Уволниха дисциплинарно мен, жена ми Кина Дашева, Иван Теофилов, Таня Бурилкова. Другите ги оставиха. Вили го задължаваха да остане. Помня Леон с черно костюмче и жилетка, на ръст колкото Ленин и казва: „Всеки трябва да разрешава своя въпрос сам.“ Той, с извинение, ми еба майката. Ние всичките си подаваме оставката уж за този театър, а те... Така не може. Нали всичките заедно! Ще споделяме и доброто, и лошото заедно!“

За момент Слабака се чувства гузен, че говори така за иначе славните години, към които с умиление се връща. „Някой ще каже: „Ама защо да не остане хубавата част, защо трябва да разкриваме кирливи ризи?“ А защо трябва нашите кирливи ризи да ги мятаме на друг?“ С Юлия Огнянова са приятели от много години, но и на нея не би спестил нищо.

С Бургас Слабака свързва и първия си филм — „Дом на две улици“ (реж. Кирил Илинчев). Този филм веднага показва, че на екрана е дошъл актьор с голям талант и с удивителна първична непосредственост.

После снима и „Отвъд хоризонта“. Тогава още играе в театъра. Захари Жандов е режисьор. Кондов — главния герой напуска с лодка страната в посока към Съветския съюз. Слабака играе турчин на рибарски кораб, който дава на беглеца в лодката хляб. „За тази роля ми дадоха 800 лева. И като седнахме с апапите, всичко се изяде и изпи, вечерта нямах пари да се върна, а 3 или 4 лева струваше билета с корабчето от Созопол до Бургас.“

Слабака отдавна е само на кафе. Но това, което е било в младежките години — то е в спомените, които сега преливат.

Две години след това се отказал от пиенето и не пил ни глътка в продължение на 19 години. Дори на Нова година. „Бях се оженил вече за Кина Дашева, бившата жена на Иван Радоев. Беше бременна с Андрей и помня, че тя повръщаше от бременността си, а аз — от това, че не пия...“

Когато се родил Андрей нямало къде да живеят. Отишли за десет дена при Донка и Ангел Първанови, а след това при Юлия Огнянова, при която Кина и преди това живяла. Слабака бил на снимки, когато се родил Андрей. Свръзката между двамата била художничката Златка Дъбова. Тя съобщила новината. Прекратили снимките, Слабака купил каса ракия и кюфтета и всички празнували. Набрал в този ден букетче диви ягоди и го пазил много години, докато Андрей порасне.

Чак след два дена занесъл на Кина в родилния дом огромен букет цветя. Минал през пазара и взел всичките карамфили от кофата на една циганка. В болницата една жена казала на Кина: „Виж този циганин колко хубави карамфили носи!“

Кина му показала от прозореца Анрей. Докато я чакал след това да слезе в предверието, наблюдавал една циганка и мъжа й. Той бил на свиждане. Разгърнал една кърпа, вземал от нея парче от кремвирш и нежно я хранел с голяма любов.

За раздялата с първата си съпруга Стефания Слабака казва: „Аз винаги съм смятал, че при раздяла не може само единият да бъде виновен. Сигурно и другият има вина... Дори дъщеря ми, когато ме попита още като ученичка в гимназията защо сме се развели, кой е виновен, аз й казах: „Това е въпрос на майка ти. Има вина сигурно и в двама ни.“ Не съм казал лоша дума за майките на моите деца и няма да кажа“, категоричен е Слабака. Това за него би било равносилно на престъпление.

„Някои остават в добри отношения с бившите си съпруги. Аз не съм в лоши отношения, но не се срещам с нито една от двете, откакто сме се разделили. Не мога да го обясня. Сигурно нещо мъчително, болезнено ще е едно завръщане назад...

С Иван Радоев се срещнахме и разговаряхме, заради Кина. Той ме попита какво е моето отношение към нея. Казах, че това между нас не е лекомислена постъпка, а сериозна връзка, поне моето отношение към нея е сериозно. Предложих му, тъй като ние мъжете не можем, решението да вземе тя.“

Когато се развеждали със Стефания, за да бъде по негова вина развода, адвокатът й извадил документ от театъра, че Слабаков е касоразбивач и е разбил с нож касата на театъра. „Това беше една пирографирана кутия и аз взех от нея лев и седемдесет, за да купим хляб. Константин Коцев-Малкия Пацо, Роксена Кирчева и още други колеги дойдоха от ВИТИЗ в театъра и трябваше да ги нахраним с нещо. Купих с тези пари два хляба и два буркана с капия. Ракия аз имах. Казах тогава на портиера, че ще върна парите. Вили Цанков обаче ме наказа за три дни да бъда портиер на театъра.“

При втория развод с Кина Дашева адвокатът й използвал за аргумент срещу него това, че е влязал с колата си в Младежкия театър на 8 март. За това свидетелствал в съда актьорът Анани Явашев. „Угасиха осветлението и за да не се провали празникът на колегите, аз вкарах колата вътре. На фаровете хората продължиха да танцуват, а Васко Кеца тогава за първи път изпя песента от филма „Адаптация“, обяснява Слабака.

От Бургаския театър, където е уволнен дисциплинарно, Слабака отива в Пловдив, заедно с Кина Дашева. „Тогава не ме интересуваше къде ще работя. В главата ми беше само това, че се разбива бургаският театър. Юлия Огнянова е търсила някаква връзка с тогавашната директорка на театъра в Перник. Там не се получило. Молевски ни взе в Пловдив с Кина, пак под давлението на Юлия.“

На Слабака вече се носела славата на човек с буен характер, скандалджия и анархист. Юлия Огнянова се е намесила в Пловдив и той за трети път (след Варна и Бургас) изиграл емблематичната си роля на Анархиста в „Оптимистическа трагедия“.

Междувременно Юлия станала режисьорка в „Трудов фронт“ в София и поканила Слабака и Кина там. После в Младежкия театър. Когато разтурили и Младежкия, изпратили Слабака на поправка в Перник. Но той не останал там, а се отдал на киното. Ето как анализира той събитията оттогава:

„Имаше реорганизация, в която попадах и аз и трябваше да изхвръкна от театъра. Казали, че отговарям на всички условия да бъда махнат. И ако това не стане, няма защо да се провежда въобще тази реорганизация. Една от причините била, че съм пияница, втората — побойник, третата — правя група в партията, четвърто — недисциплиниран. Пето не мога да си помня, но шесто беше, че съм бил педераст. Тогава за мен се застъпи директорът на Младежкия театър проф. Кръстю Мирски. Играехме „Ромео и Жулиета“. Не познавах лично професора, знаех го като театрал и режисьор. Той е попитал защо трябва да ме махат. И те така са му отговорили. Мирски обаче настоял са ме оставят. По негово давление получавах към заплатата си 20 лева за добро изпълнение на Тибалт в „Ромео и Жулиета“. В тази роля се дублирах с Коста Цонев. Беше ми неудобно от него, но получавах 20-те лева всеки месец в продължение на една година. Харесвах тази роля. Както и Флорестино — слугата на Дон Жуан — два часа с удоволствие се раздавахме на сцената, пот се лееше, но публиката беше във възторг. Спряха пиесата на пълни салони. Председателят на Комитета за култура Вутов каза, че са я спрели от идейна гледна точка. Сигурно защото не казваме нищо за Априлския пленум.

По същия начин на пълни салони падна по-късно един хубав спектакъл във Военния театър „Трамвай Желание“. А опашки от по двама-трима души се извиваха всяка вечер от Военния до Народния театър и още надолу и билети се търсеха, но пиесата я свалиха, защото била американска. Според мен за подобни действия не бяха толкова виновни главните лица в партията, а подмазвачите, които винаги виреят на различните нива в йерархията. Дори и най-хубавата идея може да бъде опошлена от такива хора.“

 

*

 

В Бургас и Созопол Слабака не беше ходил от много години. Когато през 2003 година снимат филма на Андрей „Баща ми“, тръгват заедно по старите пътеки.

Созопол бил едва ли не Меката за артистичната бохема, разказва Слабака. „Нямаше обаче такъв наплив от хора, какъвто има сега. Беше девствено място, имаше нещо неподправено в самите местни хора. Харманите и царският плаж се виждаха отдалече. Гледам сега построените грамадни къщи като хотели и имам чувството, че баирът ще падне. Това не е моят Созопол. Пристанището е ново, казиното е друго. Всичко е префасонирано уж за по-хубаво, но не е. Въпрос на оцеляване, но по друг начин...

Заприлича ми Созопол на начервена и напудрена възрастна сбръчкана жена, която по-скоро се е окарикатурила. Тъжна история. Да бяха направили и новото строителство в стила на старата архитектура. Старата част на Созопол е моята, затова само там снимахме филма на Андрей“, обобщава впечатленията си актьорът.

В Бургас се почувствал по същия начин. „Направена е нова пристройка до театъра, а на това място преди имаше волейболно игрище. Сградата на театъра е стигнала до улицата, повече постройки има наоколо, застоено е всяко място, празно няма — едно върху друго, притеснено, оживено. Има нови безформени сгради, вместо такива с български стил и дух. Вътрешността на театъра е съвсем друга. Стори ми се, че хората имат желание да поддържат театъра, но трябват и средства за тази работа. Аз не знам дали кметството, общинарите, самият град обръщат внимание на театъра. А би трябвало. Защото едно време партията може да е била лоша, но някои от партийните секретари като Богданов и Жишев и хората на Бургас обичаха театъра и бяха по-големи негови защитници, отколкото самите ние, които бяхме в него“, категоричен е актьорът.

 


напред горе назад Обратно към: [Петър Слабаков, който знае 3 и 300][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© 2004 Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух