напред назад Обратно към: [Петър Слабаков, който знае 3 и 300][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Бериево


Петър Слабаков и Цветана Гълъбова са се оттеглили от 1994 година да живеят в севлиевското село Бериево.

През 1957 година двамата актьори се срещнали на бургаска сцена „несполучливо“, за да се съберат след 26 години „успешно“. Цветана има зад гърба си 30 години в Сатиричния театър. Тя е първата говорителка в националната телевизия, но любовта към театъра надделял. Но не и при двете й дъщери (деца на режисьора Методи Андонов) Милена и Невена, които работят за телевизията.

Когато преди години Слабака минал през Градница да се види с хората, при които е живял, поп Иван го навивал да си вземе къща в това село. Но не станало нищо. Отбил се след това и в Бериево, което е на 6 км от Градница, при бай Руси и Цонито. „Бил съм на около пет години, когато съм присъствал на тяхната сватба. С родителите ми пристигнахме с шейни в Бериево. Но тогава имаше сняг, не е като сега! Не бяхме се виждали 40 години с бай Руси.“ „Как ще ставаш гражданин? Дума да не става!“, отсякъл бай Руси и му предложил да си вземе къща в Бериево. Само едно неудобство ще имаш, рекъл бай Руси. Няма да можеш да спиш. От два часа посред нощ започват да пеят славеите. Тези думи предрешили избора.

Петър Слабаков с Цеца и кучетата в БериевоСега в Бериево живеят около 400 души. Денем работят на полето и в градините, а вечер бистрят политиката.

Това място, което лесно може да бъде определено като „посочено от Бога“, Слабака и Цветана си избрали за свой последен пристан. В 101-годишната къща и градината с плодни дръвчета компания им правят постоянно 3 кучета, 20-ина кокошки, 2 петела и котката Бела, която обикновено живее по покривите.

Когато намерили Бела, била слабо болнаво коте. Излекували го с антибиотици и то живнало. Първото коте, което Бела родила, нарекли Надя. Едва по-късно разбрали, че е Недьо. Иначе броят на прихождащите животни в двора им и четириногите, които чакат за храна навън, постоянно се мени. Стигали са до 36 котки и десетина кучета. Някои избягали, когато тук за постоянно се заселил Артур. Той е бял английски сетер, Синджирка е булонка, изоставена от цигани и приютена тук, а Арджи е „болонски сетер“ — рожба на двамата домашни любимци. Първо с тях се запознавам. Чакат ме с Цветана на входната врата.

Слабака, Бела и гостите им — приятелите Джими и Петко от Габрово са по стаите в следобедна дрямка. Ние сядаме „под саята“ до „плевнята“, която е гостна и кухня. То е нещо като цяла къща, но без предната й стена. Всичко е удобно, практично, само се присягаш и го намираш. На стената почти един до друг са закачени афиш от любим филм със Слабака — „Златната река“ и портрета на Жельо Желев. Пред очите ни е градината с дърветата, зеленчука и цветята с цялата им красота.

Тук, докато забравях градската препирня и суетата, видях как се сменят слънцето с дъжда, денят с нощта, после нощта с утрото, как притихва и как отново се оживява природата, как мени цветовете си, как зеленото има едновременно няколко нюанса, как петелът и слънцето са в някакъв странен заговор...

Тук животът минава в други измерения. Цветана е във вихъра си. Но това става ясно по-късно, когато печката изпусне „тайните си“. Сега сядаме на чаша кафе и си спомняме за годините на Цветана и първия й съпруг — режисьорът Методи Андонов в Бургаския театър.

Много скоро Слабака оглася градината и всичко се подчинява на присъствието му. Само кучетата си знаят своето. Не са свикнали да пропускат следобедната си разходката, затова Цветана се извинява и се оставя да я понесат след себе си по техните си пътеки.

Слабака ми доверява, че това място е пълното негово сливане със свободата. „Свободен съм бил и преди 9 септември, и след 9 септември, и преди 10 ноември, и след 10 ноември. Никой не може да ме накара да мисля по друг начин.“

Въпреки, че е в партията от близо шейсет години, винаги е правил каквото той, а не каквото тя, реши. „Аз като реша, никой не може да ме разубеди. Трамвай може да мине отгоре ми, но това, което съм обещал, ще го изпълня.“

Дните им в Бериево минават неусетно. Сутрин денят за Слабака започва в шест с безкофеиново кафе. (Цветана е станала доста по-рано, за да нахрани животните и да направи закуската за Петър). След това той коси, бори се с плевелите, грижи се за стопанството. Понякога с Цветана са толкова отдадени на работата, че където се срещнат из двора, си казват: „Добър ден“.

Слабака си спомня за някакъв филм на режисьора Асен Шопов, в който той е горски и си партнира с Григор Вачков и Стоян Гъдев. В цялото село са останали само тримата, всички други са се юрнали към града. „В селото кравите мучат, овцете блеят неиздоени, прасетата пищят от глад, но тримата селяни са заети с друго — провеждат партийно събрание. Пълна дивотия!...“

Казва, че не е от хората, жадни за слава. Когато някой го поздрави, смята, че му е познат от отдавна. Веднъж забелязал, че някаква кола го следва и пришпорил Лада-та. Помислил, че пак е сгафил, защото километражът му винаги е в нарушение. Оня обаче и той дал газ и на разклона за Тетевен успял да го задмине. Мислейки го за цивилен катаджия, Слабака веднага му подал документите. А той само дето не го разцелувал. Гледал го като „събеседник по желание“ в предаването „Всяка неделя“ по телевизията и искал просто да го поздрави. „Пък аз бягам... Представяш ли си как се смяхме после на това!“

Предишния ден беше ходил на реката за риба. Но това е повече занимание за размисъл, а не за препитание. „Каква риба, когато животните, които се връщат от паша, минават през водата, без да я помиришат. Толкова е мръсна!...“ Детството му е минало край реките Видима и Бразка и те били толкова кристално чисти, че пиели вода направо от тях.

Когато е забранен риболовът, Слабака ходи на частни язовирчета. Там ако си хванеш шарана, теглиш го и си плащаш, все едно че е от магазина. Когато след време отидохме със Слабака заедно на риболов, собственикът на язовира ми каза, че на бай Петър му доставяло удоволствие да лови дребосък. Хвърлял на два метра край брега въдицата, защото там малките се ловят по-лесно. Хванал е досега и два-три шарана, голяма радост била. По-често си купувал рибата. Още като отивал на язовира, давал поръчка: „Гледай да има там хваната.“

„Екологията е в основата, но никой не я зачита“, мърмори сега Слабака, докато оглежда доматите в градината. Сутринта ги е поливал с тор. „Тази година всичко измръзна. Круши с колички съм изхвърлял.“

На „землище“-то от 100 квадрата са насяли и лук, и пипер. Един приятел от съседно село им дал разсада, но вече израсъл и се понакривил, че трябва да го подпират с бучки. Пипер дали ще стане, не знаят. Насяли още магданоз, картофи, боб...

Всичко сами са си направили. Дори водата сами са открили. В Бериево и в Чадърлии с пръчки са открили 14 кладенеца. Разбират дори на колко метра е водата. „По едно време, както се разхождаме двамата с Цветана с пръчките, като две откачалки, то не е далеч от истината, започнах да се смея със сълзи...“ Настоението му ни заразява. В планината човек по-леко се смее, може би защото гледа по-отвисоко на нещата от живота.

Поливат градината с вода от техния кладенец. Пускат я с помпа. Половин цол. Тече като от чешма, бавно, но стига...

До кога ще има да тече, не се знае...

Колкото е дал Господ!...

 


напред горе назад Обратно към: [Петър Слабаков, който знае 3 и 300][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© 2004 Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух