напред назад Обратно към: [Петър Слабаков, който знае 3 и 300][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Вили Цанков: Той е отрицание на академизма


След ВИТИЗ ме назначиха в най-бедния тогава театър — в Коларовград /дн. Шумен/. Всъщност бях назначен в Българска кинематография, но по идеологически причини не ми разрешиха да работя в киното.

С целия състав на коларовградския театър отидохме до Варна, за да гледаме спектакъл на варненския театър. Това беше пиесата на Орлин Василев /„Щастие“ или „Любов“/, която аз току-що бях поставил в Коларовград. Изуми ме, че видях на сцената три много красиви актриси, облечени във великолепни пеньоари от скъпи материи. Само тези три пеньоара струваха повече, отколкото цялата моя постановка в Коларовград. Аз бях придобил някаква слава на режисьор и се чудех какво има по света... Дойде при мен директорът на варненския театър и тайничко ми каза: „Искам да ви назнача в нашия театър. Съгласен ли сте?“, аз веднага се съгласих. Бях на 31 години, жаден за работа.

Отидох във Варна и с доброто отношение на тогавашния министър на културата Рубен Аврамов. Във Варна разглеждах списъка с актьорите и питах за всеки какъв е, как се изявява. За Петър Слабаков ми казаха: „Абе той е някакъв случаен, вземахме го за сцената, ще го освобождаваме сигурно...“

Започнах да навлизам в работата. Бях се оженил вече за Юлия Огнянова, тя работеше в София и идваше отвреме-навреме във Варна. Един ден директорът /вече беше Никола Попов, славният изпълнител на ролята на Големанов/, ми каза:

— Вили, иди при първия секретар Бомбов, иска нещо да те пита.

Разбрах веднага, че има нещо мръсничко. В кабинета на Бомбов беше цялото партийно бюро на театъра:

— Вие защо играете в театъра само класически, а не нашите съвременни пиеси?

— Играем ги, когато има публика. Като нямат публика, на кого ще ги играем?

— Партийният ви секретар говори...

— Партийният секретар го няма. Тази жена, която вие сочите, е заместник-партиен секретар.

Стана му неудобно, че не знае кой всъщност е партийният секретар в театъра. В този момент един слаб човек с тясно лице се намеси и каза, че режисьорът е прав — като няма публика, няма и пред кого да се играе. Това беше Митко Григоров, пратеник на ЦК на партията във Варна. Втората ни среща с него беше в театъра и той ни покани с Юлия на обяд. Тогава му казахме, че по човешките правила след като сме женени, трябва да се съберем на едно място. Тя е в София, аз — във Варна. Нека и тя дойде във Варна. /Тогава никой не напускаше доброволно столицата/. Но Григоров каза:

— А, не — дотук. Двамата в един театър — не. Избийте си го от главата.

Казвам това, за да подчертая каква смелост беше след това от страна на Иван Башев да ни изпрати не само двамата в Бургас, ами и повече — с Леон и Методи.

Във Варна наблюдавах Слабаков в някакви масови сцени. Този човек определено ми хареса. Дадох му малка роля на анархист в „Оптимистическа трагедия“. Това беше първата ми постановка, с която започнах във Варна. По средата на пиесата Слабака — водач на ново попълнение анархисти, доведе няколко нехранимайковци. Цялата група беше особено живописна, а Слабака блестеше с цялото си анархистично очарование. В този момент в залата се чу ръкопляскане! Скандал! Как може да се ръкопляска на партийния враг?! Оказа се, че е ръкопляскал Леон Даниел — на доброто изпълнение на Слабака. Оттогава Слабака не може да излезе от ролята и преди време го гледах по телевизията — гърми с пушка и вика: „Анархия, мать порядки...“

В Бургас той вече игра главния анархист от пиесата. По това време имаше цяла групировка възрастни артисти — заслужили и народни, които играеха така, че се спасяваха благодарение на гласа, осанката и опита си, без особена режисура. Аз налагах определена режисьорска концепция и по тази линия Слабаков се оказа с невероятни възможности. И аз му давах все по-големи роли. С Юлия, която работеше във ВИТИЗ, издействахме актьорски изпит. Той го взема. Нямаше как да не го вземе, ако го видиш какво прави на сцената.

Тогава се изпращаха културни бригади във военните поделения. Слабака беше приготвил няколко номерца, между които и пародията „Орел и охлюв“ от Михайловски. Спомням си какви смехове бяха сред публиката. Другите бяха мастити партийци. Един от тях Идеал Петров минаваше за българин, участвал в Гражданската война от Червената армия. Не знам вярно ли беше, но всички бяха с биография. Получаваше се конфузия, че моряците аплодираха Слабака повече от тях.

В този климат вирееше Слабаков. И когато се събрахме под знамената в бургаския театър, първият човек, който трябваше да дойде, беше той. В Бургас се събра цял отбор юнаци. Няма да повярвате какъв пройдоха беше Ицко Финци. Такъв беше и нежният поет Иван Теофилов, наричан от нас Свежин. За Доси Досев да не говорим! Много случаи имаше, когато от полицията ми се обаждаха, за да ми кажат за някои техни нощни подвизи. За да ги усмири, Държавна сигурност беше внедрила сред тях агент. За негово нещастие те го опиянчиха и нощно време вземаха пистолета му и стреляха в тавана.

В Бургас започнаха нашите всякакви криви и прави експерименти. В основата им беше, че изхвърлихме това, което се нарича „игра“ на сцената. Ние категорично искахме „дълбоко преживяване“. В тази естетическа, така да се каже, промяна Слабака си намери веднага мястото. Разбира се, в някои случаи се изискваше много остра характерност. Спомням си какви мащабни работи измисляше в „Езоп“ на Фигейредо, постановка на Леон. Дойде нещастието на Народния театър, където Стаматов постави „Оптимистическа трагедия“, като имаше страшното неблагоразумие да сложи жена си Петя Герганова да играе Комисарката /тя цял живот беше играла буржоазни дами/ и да повери ролята на анархиста Алексей на Пламен Чаров, един женствен актьор. Слабака със своята страшно раззината уста и скъсана моряшка фланелка и с всичките натурални, дълбоки, истински преживявания контрастираше с образа, изграден в Народния театър и се получаваше нова смешка. Защото много от това, което ние изхвърляхме на боклука, по същото време ставаше в Народния театър. Там беше мъртвило. Провинцалните актьори наричаха неслучайно Народния театър „Крепостта на мъртвите“.

В Бургаския театър тогава всички имаха невероятно желание за работа. В пълен контраст с всичките норми на Кодекса на труда, които се надпреварваха да спазват в другите театри. В Бургас можеше да се репетира колкото трябва, колкото иска режисьорът. Спомням си дори веднъж, че свършихме репетициите към два сутринта и тогава пристигна композиторът с новата музика за спектакъла, но всички останаха, за да я чуят. Така беше с работата. Нощно време обаче тези хора ставаха съвършено други — нямаха юзди. Спомням си една случка с Орлин Василев, който дойде да живее при нас в Бургас и за него битуваше мнението, че е циция. А той не беше стиснат, а по-скоро алчен да печели. Една вечер в Интерклуба, където вечеряхме, Слабака му казал да почерпи едно вино. Той поръчал бутилка вино. Слабака казал: „Малко е.“ Орлин Василев поръчал още две. Слабака пак казал: „Малко е.“ Орлин Василев поръчал четири бутилки. И така се стигнало до 16...

Искам да ви кажа, че всички бяха обладани от някакво духовно шампанско. Другите ни смятаха за някакви вандали, славата ни се носеше по София. На старите актьори им беше къде приятно, къде неприятно, защото съотношението кой владее духом театрите започна да се колебае от този бургаски театър. Спомням си как веднъж дойде някакъв провинциален театър в Бургас. Артистите видяха как ние репетираме, как всички пари, които имаме, ги даваме за постановката и как плащаме на актьорите. Изпращам ги и чувам как още в автобуса се скараха с партийния си секретар. Такива случаи имаше много. А Слабака беше едно от лицата на този театър.

Почти не се срещахме с него след Бургас. Аз отидох в Младежкия театър в София, той обиколи много театри. В киното игра в поредицата, която аз режисирах, „Димонът на империята“. В една от сцените го измъчваха турците и после, когато гледах заснетия вече материал, видях, че от пояса му се подава кутия съвременни цигари. Да се снима наново беше невъзможно. Извиках приятели, прожектирах кадъра, без да кажа нищо и ги попитах дали са забелязали нещо нередно — нищо. Така остана. Толкова вниманието е било съсредоточено в лицето на Слабака, че никой не улови тази нередност.

Слабака имаше лице, което му отговаряше. То не беше просто работническо лице, с каквито много актьори направиха кариери от това. Той никъде не се изяви като партиен артист.

Разпространеният тип актьор в страната тогава беше някакъв академичен човек, който на сцената правеше добре нещата, но това нямаше кой знае каква солидна връзка с натурата на живота. Изведнъж Слабаков се прояви като най-мъжествения тип, който тогава можа да извади българския театър. Това се потвърди и после, когато дойдохме в София и той стана едва ли не лицето на българското кино. Изигра с успех много роли, когато те отговаряха на неговия натюрел, на невероятната му органика. Всички правеха ролите, а той играеше себе си в обстоятелствата, без това да накърнява образа. Трудно можеше да се намери тогава актьор, който така да защитава някакви позиции. Не става дума толкова за граждански позиции, както бяхме свикнали, а за буйност срещу ограниченията на живота.

Като актьорско явление Петър Слабаков е някакво отрицание на академизма, ако възприемем академизма в неговата неприятна форма, която не дава възможност на артистите да се развихрят, да излъчват духовна и физическа сила.

Тази земна сила в него беше разковничето. По едно време дори се казваше като виц, че „Мярката на Българска кинематография е Петър Слабаков“.

 


напред горе назад Обратно към: [Петър Слабаков, който знае 3 и 300][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© 2004 Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух