напред назад Обратно към: [Лица 2][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Мария Дубарова - писателка


Мария Дубарова: Дошъл е моментът за премълчаната истина

 

Петя е била сама и неразбрана, а я наказаха за назидание, смята майката Мария Дубарова

 

Мария ДубароваНаскоро се навършиха 20 години, откакто Петя реши и просто си отиде. Била е само на 17 години. Като си помисля колко много неща е можела още да сътвори. Можела е да завърши Английската гимназия, после сигурно и филология, да срещне отново шведа Пер — единствената й любов. А може би щеше да се влюби в друг и да познае и това щастие... Може би щеше да има деца, повече от две, както е искала. Вероятно щяха да издадат книгите й приживе. Можеше никога да не нагълта тези сънотворни хапчета... Може би щяхме да се познаваме и дори да бъдем приятелки. Не съм сигурна само, че би избегнала Самотата, Завистта, Полуистините и че би се примирила с тях...

За Петя Дубарова е писано много и все вдъхновено. Само Георги Дюлгеров успя да покаже живата Петя във филма "Трампа" като едно от нещата, изпреварили времето си.

След смъртта й бяха издадени много книги и музикални албуми. Най-много песни по стиховете на Петя написа композиторът Тончо Русев. Стефан Диомов също направи чудесни песни. Георги Константинов събра и издаде първата й стихосбирка. За да напише "Соната за Петя Дубарова" след смъртта й, Веселин Андреев я направи част от живота си. Йорданка Кузманова издаде рецитала си по нейни стихове на плоча.

През 1984 година Ваня Костова, Стефан Диомов, Стефан Маринов, Пейо Пантелеев и други приятели направиха спектакъл за Петя в Дома на армията в Бургас. Спомням се, че имаше стълпотворение от хора. Наложи се да заключат вратите, а след 10 часа вечерта повториха спектакъла, за да го видят и тези, които чакаха отвън.

Елена Начева-Лафазанова направи спектакъла "Нестинарка" по стихове и писма, които двете с Петя са си писали като приятелки в Английската гимназия.

Николай Йотов засне два филма за Петя — единият беше дипломна работа, която после прерастна в двучасов документален филм. Той направи впечатление на критиката и беше отличен на Балкански филмов фестивал.

Художници се вдъхновяват и рисуват образа й по снимки или представи, а чужденците като се дивят на портретите, питат "Това българската мадона ли е?"

Стотици хора посещават музея на Петя Дубарова в Бургас, а такива, на които тя ще остане винаги връстница, ежегодно четат там свои стихове в нейна памет и по повод Националния конкурс на името й. Петя ще продължава да се преражда по този начин.

В статия, по повод излязла нейна книга в САЩ, се казва: "Което е истинско, то не може да се загуби"...

С този разговор майката Мария Дубарова реши да каже истината за Петя и прозренията си за смъртта й.

 

 

Майката гледала веднъж Петя и си мислела: "Господи, тази красота, това създание не е мое, то не ми принадлежи".

А Петя живяла твърде бързо... Стиховете си пишела така естествено, както диша и се учудвала, че другите не могат да пишат.

"Когато се връщахме от детските ясли (после от детската градина), ми казваше стихчета. Аз я питах: "В детската градина ли ви ги казаха?" Тя: "Не". "В книжка ли ги прочете?" Отговаряше пак с "не". "Откъде ги знаеш?" Казваше само: "Аз". Не обръщах внимание, мислех, че ги е запаметила несъзнателно. За първи път осъзнах, че е казвала свои стихотворения, когато завърши първи клас и отидохме на почивка. Тогава написа на татко си дълго писмо в стихотворна форма. Така картинно описваше природата и нашите преживявания, че място за съмнение нямаше — дадено й бе от Бога да пише стихове."

Учителката й повярвала едва в трети клас, когато към съчиненията в проза, Петя започнала да прибавя и стихотворение на същата тема. В редакцията на вестник "Септемврийче" й казали: "Петя, Петя, колко сме лоши ние, възрастните, не ти повярвахме, преровихме всички стихосбирки на поети, за да видим откъде си вземала..."

В "Родна реч" се получило същото. Майката изпратила към трийсетина стихотворения, но секретарката не счела за нужно да ги покаже на редакторите. Едва след година ги измъкнала гузно от едно чекмедже. Григор Ленков ги погледнал и засиял. Нямало и сянка от недоверие. Веднага започнали да я печатат, макар, че Петя още не била средношколка.

"Истинският творец веднага усеща твореца", разказва Мария и как се трогнал Христо Фотев, когато за първи път видял стихове на Петя. "Млъкнете бе, млъкнете, чуйте едно дете как пише! И ние се мислим за поети...", говорел той и разнасял между масите в Клуба на дейците на културата стиховете й. Именно той втълпил на Петя да не слуша никого как се пише поезия — да го прави, както й идва отвътре. И Петя не давала един предлог, един съюз да й се махне. "Ако съм искала да напиша друга дума, щях да я напиша", казвала. Когато излязло първото й стихотворение в "Септемврийче", вместо да се радва, както би направило всяко дете, тя плакала, защото било поправено.

По това време Петя пишела по пет-шест стихотворения на ден. Била истински извор на поезия.

"По този повод искам да кажа, че в последните си години тя пишеше по-малко, не защото Музата й беше изневерила, а защото съсредоточи вниманието си в прозата, която по художествена стойност не отстъпва на поезията й", уточнява майката. Според нея има много грешки или корекции в издадените за Петя книги. "Всичко, което е излязло, го има написано с ръчицата на Петя и ако се преиздава, трябва да се сверява с оригинала", настоява тя.

"Петя беше една волна птица. Свиреше добре на китара и пееше. Общуваше с най-различни деца. Обичаше да щурее, а другите й подражаваха. Често казваше: "Който се събере с мен, става щур като мен."

Високите оценки изкарвала благодарение на това, което й е дадено от Бога. През есента на девети клас Петя се променила, съсредоточила се върху училищните задължения. "Връщаше се капнала от умора, не "за да се докаже", а "да бъде полезна". За бригадата споделяше, че "много е брала, много се е трудила". Стремеше се да бъде добра, полезна, да дава... Как да намеря точните думи за едно такова душевно състояние, когато човек иска да бъде добър, да се раздава... Точно тогава я наказаха..."

Според Мария извисените хора и носителите на истински талант са с "многопластова" същност и само равен на тях може да стигне до съкровената им дълбина и да ги разбере. С останалите те просто общуват. Петя била сама и неразбрана. "Всъщност, дори аз не съм прониквала толкова дълбоко в нея", разбира майката едва след като изчита дневниците й.

"Страхувах се, че ще престане да учи, че ще я смъкнат от висините и ще подрежат крилете й. Преди да я накажат, разговарях с директорката Соня Бахчеванова и заместник-директорката Ирина Берберова. Обясних какво е в момента душевното състояние на Петя. Бахчеванова не ми говореше за Петя, а за провиненията в класа и лошата дисциплина на цялата гимназия по време на практиката в бирената фабрика. Трябвало да накажат, дори да изключат няколко души, за да укрепят авторитета на гимназията. Като педагог на педагози, после като майка на майки се помъчих да обясня защо не бива да я наказват. Петя беше в полет и едно наказание щеше да я сломи, да убие вярата й в доброто. Тя беше много чувствителна и болезнено реагираше на несправедливостта. Не смеех да спомена, че е поетеса... Но те знаеха...

Ако я бяха наказали предишната година, когато беше небрежна, щеше да бъде друго..." (Тогава "провиненията" на Петя били, че ходела или без номер, или под престилката й се виждала червената й блузка, или косите й били разпуснати... б.ред.)

Мария е написала новела и е представила всички с прототипи. Смята, че много неща досега е премълчавала и е дошло времето да ги каже. Безспорно е имало взаимна неприязън между директорката (вече покойница), заместник-директорката, отговорничката по практика Рибова и Петя, която не се е поддавала на "омесване в общото тесто".

Без да предполага, че дневниците й ще бъдат четени, Петя е спонтанно откровена, когато пише, че е "много красива и ужасна", за Берберова определението й е "червенокожа змия" — когато се ядосвала, ставала Червена, а за Бахчеванова — "духовна пустота". В рецензия на писмена работа Бахчеванова й написала строго: "Опитваш се да оригиналничиш, много хвърчиш."

След съдбовния учителски съвет, Петя задала на майка си само един въпрос — дали всички са гласували за намаляване на поведението й. "Всички като машинки са вдигнали ръка." Петя не казала нищо...

"Това й е подействало отчайващо", смята сега майката. "За нея беше ужасяващо не това, че са намалили поведението й, а че не са й повярвали."

Преди да напише "Соната за Петя Дубарова", Веселин Андреев ходил навсякъде и питал какво и как се е случило. От техника по поддръжката на машините в бирената фабрика, където учениците ходели на практика, разбрал, че повредата не е била проблем. Пластмасовата част от брояча на машината паднала. Владимир се опитал да я закрепи с кибритена клечка, но не успял. Няколко бутилки минали неотброени. Рибова видяла в случая повод да накаже Петя...

"Стоя до болничната стая на 3 срещу 4 декември през нощта и слушам как дежурният екип си разказва ловни истории. Попитах плахо има ли нужда да повикам за консултация и други лекари. Дежурният лекар Гинев каза: "Имам нужда да ми се махнете от главата." Разбрах, че няколко години след това е починал при катастрофа. Дано е имало до него някой да му затвори очите. Защото до Петя нямаше. Погребахме я с отворени очи. На сутринта, когато дошла в съзнание, отворила очи и е трябвало да й се даде кислород. Сестрата викаше по коридора: "Къде е ключът, къде е ключът за кислородния апарат?" Не намериха ключа навреме. В този момент д-р Душепеев, шеф на реанимацията, ни извика в кабинета да ни занимава с милицията. Беше не само трагично, но и грозно."

Най-човешкото в цялата история е била реакцията на санитарката. Излязла да успокои родителите: "Момиченцето отвори очи, събуди се..." След това се понесе слух, че с вертолет е пристигнал лекарски екип от София да спасява Петя. "Нищо подобно!"-казва огорчената майка.

В знак на протест учениците няколко дни не влизали в час. Пишели по стените на училището, по чинове и катедри "убийци". Обаждали са се по телефона на директорката. (А тя си е мислела, че това е реакция на майката). "Ужасих се от начина, по който в един видеофилм тя говореше за нашето нещастие. Все едно че казваше: "Случва се човек да настъпи мравка."

Петя от малка живеела със съзнанието, че е поетеса и че трябва да се осъществи като такава, да направи нещо голямо. Това било в мислите й. "С радост бих се пръснала на хиляди светли капчици, за да раздам своето синьо, неуморно щастие на хората...", пише тя.

"Когато се изправи непреодолима стена пред подобни хора, те се виждат в безизходица. Те живеят с мисълта, че им е предопределено да направят нещо значимо за хората, а издигат стена пред тях и животът им се обезсмисля!"

Мария Дубарова пише романите си "Избраният" и "Синята жена" от духовна необходимост. Казва: "Идва момент, когато "усещаш порива непреодолимо"... Пише ги през 1982 и 1983 година, без да мисли, че някога ще бъдат публикувани. Издава ги през 1994 година. "Трябваше да ги напиша, за да се разтоваря..."

"Много се пазих Петя да не ми повлияе с творчеството си, но нямаше начин това да не стане... Нещо от нея се е преляло... Обикновено родителите са, които дават, а при мен импулсът дойде от детето ми... Аз съм в нейната сянка и това ме радва и удовлетворява. Петя разшири кръгозора ми, научи ме да търся дълбините на хората, да ги усещам по-добре, да откривам скритото в множеството... Не винаги това, което е на повърхността, е същностното", смята майката. И още нещо е научила от Петя. Че завистта е "една малка смърт", която отнема нещо и от този, у когото се е породила, и от този, към когото е насочена.

"На полето на учебника си беше написала: "Аз съм Волфганг Амадеус Моцарт" и аз я скастрих... Тя само ме погледна през рамо. По-късно, когато прочетох романизираната монография на композитора, разбрах какво е имала предвид — Моцарт е бил съпътстван от страшна завист, от стремеж да бъде смачкан и унищожен. Тя е чувствала същото"...

"Като си помисли човек — малки и големи — всички течем по една и съща посока и ще се влеем в Лета — реката на забравата... Накрая всичко се изравнява...

И в живота има уравниловка. Отделният човек, колектив или група представляват нещо като скачени съдове — преливат от един в друг и се уравновесяват... Резки граници между нещата няма. Човекът е Венец на природата, най-извисеното същество, но за да има уравниловка, му е даден не само полет на духа, а и падение — завист, престъпност, пороци."

Талантът трябва да се насърчава. Ако е истински, той ще намери начин да поникне и да излезе наяве. Най-малко на поезия, на творчество можеш да научиш някого. Някои казват, че трябва упоритост, труд. Мария е убедена, че преди всичко има предопределение свише. Дето казват: "Каквото е писано, то ще стане".

Мария продължава да търси и да открива непрекъснато Петя... Написала е новела, в която разказва за 9-годишно дете с необикновена дарба в науката. Докато е живо, никой не му помага, а след това му издигат паметник и ходят там да се зареждат с енергия. Всички казват, че са го видели, когато то е имало нужда от тях. Но не казват, че не са му помогнали...

Това е темата за творците, за това как докато мислят, че талантът е малък (не само физически), маститите го приемат, хвалят го дори, но когато усетят, че извисява ръст над тях, стига да могат, са готови и да го унищожат.

В сънищата на майката Петя е винаги 12-13-годишна. "Някои се боят да ми говорят за нея, за да не ме натъжават. Напротив! Ако се интересуват искрено от Петя, това означава, че тя е в мислите и в сърцето им, че е жива. Това е добре, защото Петя е една светлинка и чистота."

Къщата, в която живеят на "Гладстон" 68 в Бургас, е превърната от самосебе си в музей. "Отначало хората идваха поотделно — млади и възрастни, с различни професии. Цели класове се организираха, идваха и работнически колективи. Искаха да надникнат, да видят къде е израснала Петя. А ние живеехме там. Излизала съм и по нощница. Още от вратата усещах кой носи в сърцето си Петя..."

Някои искали "явлението Петя" да бъде ограничено. Веселин Андреев бил този, който им казал: "Ако забраните на хората да ходят в къщата на Петя или да се провеждат спектакли за нея, ще стане по-лошо. Петя е станала "неуправляем процес".

И тъй като в тия години не можеха да се събират хора извън контрола на партията, Министерският съвет вземал решение къщата на Дубарови да стане музей, а на тях предоставили жилище в един от кварталите на Бургас.

И докато преди Дубарови получавали писма (пазят цели книжни чували), написани на листчета мисли, сега в книгата за посещения хората направо се обръщат към Петя: "Ако бях сляп по рождение и някой ми беше прочел няколко реда от твоите стихотворения, съвсем откровено ти казвам, мила Петя, щях да остана с впечатлението, че никога не съм бил сляп", пише й Роман Йорданов от Ловеч. "Тебе те има, Петя! Тебе винаги те е имало. Като слънчев лъч или плисък на вълна, като вик на гларус. Ти присъстваш в душата на всеки човек и идва ден, когато той разбира, че ти съществуваш. Като легенда и като реалност. Тогава той е сигурен, че е човек, че диша, живее, обича.

Благодаря ти, Петя! Чрез теб и чрез твоята поезия открих себе си", споделя й Боряна Калайджиева от Свиленград.

"Сега, когато се срещнах с теб, аз никога няма да бъда сама, сега винаги ще бъда с теб и ти винаги така осезателно ще присъстваш.

От теб се уча на доброта, пред теб изповядвам душата си и се пречиствам, пред теб... прекланям глава!" С обич: Ваня Душева и твоите приятели Даниела, Екатерина, Райчо от с. Зетьово, Старозагорски окръг.

Оприличават Петя на Слънце, светлина, най-близък човек.

В "Избраният" Мария Дубарова пише, че героят й вижда звуците в цвят. На мен ми разказа, че това всъщност е нейно усещане, което пазела в тайна. Според нея звукът "а" например е бял, "и" — червен, "о" — кафяв, "у" — черен. "Е" — може да е резедаво, жълтеникаво, а "с" е с ослепителен червен цвят и с формата на шиш. "З" има по-наситен червен цвят. Казва ми, че думите в нейния свят имат и форма и че слънцето не е кръгло...

Виждам, че жълто, оранжево и червено доминират в дома й. Според нея тези цветове имитират слънцето.

Споделя ми, че в нейното "цветно чуване" няма синьо, докато Петя пише "синя красота", "синьо щастие". Озаглавила е романа си "Синята жена", заради русалката, но тя би могла да бъде бяла, жълта, розова... Най-вероятно несъзнателно е взела синьото от душевността на Петя.

Главната героиня в "Синята жена" Жейна е искала да бъде силна, волева, като жената от вира. Петя е искала да бъде такава. И когато пише:

 

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,

аз съм толкова млада за пръв път до днес,

несравнима съм с цвят на напъпила вишна.

Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

 

Нося тъмния чар на червена лъвица,

цяла в пищния хаос на джунгли и дни,

а съм всъщност и морска, и в мойте зеници

властно вдига морето зелени стени.

 

Нося синята кръв на жена индианка,

с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.

Вижте, вижте сърцето на моята сянка -

многосърца, стоцветна, различна съм аз,

 

а съм само една ...

.......................................

 

юли 2000 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 2][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух