напред назад Обратно към: [Лица 2][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Петя Дубарова - поетеса


Петя ДубароваКакто в първата част на "Лица" открих, че, следвайки нишката, тя ме е водила там, където "обитава" духът на Христо Фотев, така във втората част разбрах, че тя ме е отвела при Петя Дубарова. За нея бяхме говорили с Георги Дюлгеров, обезсмъртил я във филма "Трампа". Тя бе в мислите на Елена Лафазанова и Ваня Костова. Можах да прочета следственото дело за смъртта на Петя, съдебно-медицинската експертиза, рапорта на дежурния следовател, спомените на хора, които смятат, че са я познавали — по-скоро техните показания...

Малцина са имали възможност да прочетат Следствено дело № 371 от 1979 година. Реших да напиша нещата така, както са документирани, а всеки да направи за себе си изводите за Петя и нейната смърт...

Когато споделях с приятели, че във втората част на "Лица" доминира Петя, те ме поглеждаха по различен начин, но винаги с недоумение. Не можех да си отговоря и аз защо е така, защо до Петя ме доведе "нишката"...

Много време трябваше да мине, за да се срещна с Майката. Без да знае какво преживявам, тя сама ме бе потърсила предварително и ми подари "Синя жена" и "Белязаният"... Но тогава аз още не бях готова за срещата...

Калина Тельянова, за която думата приятел би била твърде слаба, трябваше да изпълни тази мисия и да ни срещне. Когато най-после това стана и ние говорихме, се повтори същата ситуация, както при първата ми среща с Христо. Не усетихме кога са минали повече от пет часа...

Бях сигурна за момента, че "нишката" ме е водила по този път, защото Христо и Петя са двете гениални личности, с духа на които, слава Богу, е пропита една вселена, която тръгва от Бургас.

След това се затворих в една непозната стая , далеч от тях, колкото се може по-далеч, с цялата горчивина, която аз бях изпила. Тогава открих втората си "духовна сестра"...

И докато предварително с месеци се измъчвах за това — как ще разбера едно мъртво момиче, което не съм познавала, моят ангел-хранител вероятно пак ми помогна. Този път — да се доближа до Петя... Тогава разбрах колко й е било трудно... Повече от това не би могло да се сподели...

"И защо ти е това?" — попита ме един човек, когато разбра, че искам да науча Истината. Аз бях заложила всичко на това.

Тогава прочетох Петя:

 

"Ще бъда най-безавторна — щастлива...

Ще бъда просто малка тайна..."

 

Исках да стана дете и да нямам минало. Мислех си, че децата затова са щастливи...

Но преди това трябваше да се срещна с Петя. И да търся от нея истини, до които сама стигах. Например, че човек трябва да се страхува само от себе си и да е готов за всичко... — и за доброто, и за лошото.

 

Вече знам. След Истината (дори тя да боли, дори да ни поставя между живота и смъртта) следва Мъдростта. Човек мисли и търси Истината, докато не знае. Когато знае, той страда и помъдрява. Но само така може да продължи...

Тогава чух Ана Боянова да казва:

 

"... покажи на душата

как да отива далече,

въпреки болката."

 

 

Другите за Петя тогава, когато тя вече им липсва

 

Иван Сяров:

Не мога да си представя Петя в сивата маса на посредствеността. Има хора, които просто са създадени да остават незабелязани. Тя не бе от тях. Би могла да стане голяма поетеса, би могла да бъде и просто жена, би могла да постигне всичко и нищо, но във всички случаи би останала онази интересна, загадъчно-"лекомислена" Петя.

Не вярвам, че се самоубиват слабите характери. Един човек може да сложи край на живота си само когато е достатъчно задълбочен да осмисли своето съществуване и достатъчно силен, за да изпълни решението си.

1981

 

 

Елена Начева:

... Аз ти пиша. И знам, че никога не ще прочетеш тези писма. Но аз ти пиша. Ще си говоря с тебе, ще те сънувам... И мъртва, ти си по-близо до живота, отколкото много други, които чувам и да говорят, и да се смеят до мене.

В радост, гняв и обида съм споделяла всичко с тебе. Била си моя изповедник. В трудни часове ти ме спасяваш. Когато ти говоря, зная, че ме разбираш и съм спокойна...

Така ти вярва цялото възмъжало наше поколение.

Из "Неизпратени писма"

 

 

 

Мара Янкова:

Бях чувала за Петя Дубарова още преди да й преподавам. Чела бях някои нейни стихове в "Родна реч". Така че първата ми среща бе със стиховете й.

Не знаех точно в коя паралелка е, но още с влизането си в девети "г" клас разбрах коя е. Първото ми впечатление беше, че тя рязко се откроява от другите. И по външност, и по държание. Особеното във външността й идваше от очите — тъмни, красиви, големи и внимателни, с някакъв скрит огън, с някакъв спотаен тревожен въпрос. В държанието й имаше нещо напрегнато, неспокойно, поривисто.

.................

Петя седеше на чина с Жана — едно изключително умно, интелигентно момиче, сдържано и сериозно. На пръв поглед те не си подхождаха, но как дълбоко и истински се обичаха! Често виждах как в час Петя крадешком целува Жана по бузата. Това в началото ме учудваше, но после ме умиляваше и трогваше. Винаги, по последния си ден ще помня как бе разтърсена Жана от смъртта на Петя, как влезе при ковчега й. Още чувам плача й, виждам подпухналото й от сълзи и мъка лице. За два-три дни тя се смали, стопи се, остана без сили. Трудно можеше да се гледа вцепенението й, замръзналото от скръб лице. По-голяма скръб от тая у млад човек не съм виждала. Целият клас беше потресен, момичетата ридаеха, лицата на момчетата бяха измъчени от болка. Много дни беше болезнено трудно да се влиза при тях.

...................

Нейната смърт закова завинаги в главата ми един въпрос — защо?

Ще гори мъката ми по това прекрасно, гордо и талантливо момиче, което предизвикателно и дръзко си отиде от живота, забравило за живите.

 

 

 

Жана Желязкова:

За мене дружбата с Петя, макар и кратка като дихание, беше нещо голямо, неповторимо, такова, за каквото бях чела само в книгите. За пръв път в живота си имах такива тайни: нашата алея, нашето стихотворение, нашата пейка, за пръв път се докосвах до интелектуалната връзка, до едно пълноценно духовно общуване. С нея не можеше да не ти бъде хубаво и светло, беше много мила и нежна. Тя те завладяваше, изпълваше, проникваше неотразимо, до крайната фибра. През всичкото това време бях се опитвала да й се сърдя точно два пъти за дребни и нелепи неща, но и двата ми опита бяха безуспешни, просто защото не можеше да се сърдиш на едно такова лъчезарно, слънчево и обичливо дете.

Винаги, когато бях с нея, се чувствах сигурна, спокойно и някак си защитена от хората, те преставаха да ме интересуват. Важното беше, че бяхме заедно, че тя бе до мен, че ни беше радостно. Пръскаше около себе си светлина и вяра. Преливаше от енергия и жизненост и с това те заразяваше. Гордеех се много с нея.

...................

Искаше да изживее земния си път истински. Обичаше да се смее, да се забавлява, като всеки млад човек, самата тя беше духовита и остроумна. От всяко докосване до нея в душата ми ставаше леко и празнично. Беше влюбена в своя роден Бургас, в небето, в морето, обичаше да бъде волна скитница, вятърът да разпилява косите й, да чувства лъчите на слънцето. Умееше да мечтае истински и красиво, по човешки.

Остави ни осиротели, самотни, неуверени и разколебани, а току що се беше научила да лети...

 

 

Христо Фотев:

 

Преди няколко години, в най-тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?), внезапно от щастливо попадналата ми тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна... "О, пчела — огнено око си ти!" И още десетина истински стихове, които не помня, но помня — няма да забравя никога — как детското доверие в думите изпълни душата ми, как потрепера асфалтът — долу там — от скока на първите кокичета.

Оттогава, където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (И сВОбодата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу страха, инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче, което "дъжда причаква на ъгъла" и което мечтае за "дом, в който да се побере морето"...

Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите.

1976

 

 

Почни непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея — нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забранява това.

В сегашно и в бъдеще време ще говоря за нея аз — за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз — отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето, остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.

Тя просто се ражда с чувството на съпричастна с "благородната Вселена". С "изкуството да говори с водата под дъжда" (как изрече тя — още дете: "О, пчела — огнено око си ти"); със смелостта да се надвеси над "света на жабите, който мълчи, мълчи", да види как "извира радостта" самото водно конче, "и дори във блатото противно, заровено от тиня и листа, живее нещо хубаво и дивно, то има само своя красота". И отново дъждът, който я "причаква на ъгъла" на нейната улица, морето и майка й с "гласа на фея", баща й и първата тревога за морето — тя, слънчевата частица от плътта на благородната вселена, се чувства отговорна за живота... После "снега, бял като възглавница" (нейната още детска възглавница) и внезапното празнично откритие: "Да си горещ и снежен е чудесно нещо, да си цяла снежна и гореща пак".

А скокът от детството й — към небето? "Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз — от никого нечута, и цялото небе живее в мен." А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество? То още звучи в извисеността на нейната момичешка фигура, в свенливо-категоричното изящество на нейните жестове... Видяхме ли го ние това чудо? Заслужавахме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим?

"Защо не съм добър, среднощен влак? Тогава аз на всеки бих раздала завръщане... Но бих поела пак..." и внезапното — "Ще бъда най-безавторна-щастлива. Ще бъда просто малка тайна" — тя, която печати от дете — само кратките й стихотворения в "Септемврийче" са едно от най-чистите явления в детската ни поезия, поразяващи с автентичността си... А стихотворенията й в "Родна реч", които радваха редакторите на списанието и хилядите й връстници — немалко попаднаха (а можеше ли да бъде иначе) в орбитата на нейното чудесно влияние. Кой, който я познаваше, можеше да избегне влиянието на нейното празнично присъствие? Самият аз — и кой вече е в състояние да ме накара да се засрамя, да се ужася от незаконното си понякога съжителство с думите?

"Плачи ти, лято, бъдещо сираче. Ела сега, спасителю — Поете". Само тя можеше да изрече това, да ни призове с толкова болка, да ни тласне с крехките си ръце към онова, което е много повече от самите нас, и да остане завинаги, цяла и жива, в сърцето на своето поколение — прекрасното поколение на нашата Петя.

.....................

Петя Дубарова. Тя беше птица — и вярваше, че и ние сме такива, че приличаме на нея. В мига, когато се усъмни, че аз — че ние — сме престанали отдавна да вярваме в крилете си — Тя отлетя. Печалното изумление, с което следим полета й, е единственото, което ни остава. Всичко друго е в нейната книга.

             Христо Фотев

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 2][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух