напред назад Обратно към: [Лица 2][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Ана Боянова - поетеса


Ана Боянова: Нуждаем се от духовни учители

 

Не е важно кога и къде ще стигнеш, а всичко, което по пътя преживееш и което ще бъде твоя духовна опитност, казва поетесата

 

И аз съвсем естествено като че ли я избрах за свой духовен учител. По-скоро я почувствах като такава. Още преди да ми разкаже за философските си и житейски възгледи и търсения. Тя така е изградила стила си на живот и поведение, че са заразителни.

 

Ана БояноваАна Боянова е родена на 28 февруари 1958 година в София. Завършила e Националната академия за музикално и танцово изкуство (НАМТИЗ), но изявите й са повече в сферата на литературата. Първата й книга "Любов за двама и още някой" излиза през 1993 година под псевдоним. Следват книгите: стихосбирките "Мой фараоне" (1994) и "Музика за глухи" (1996), "Девет пиеси за маниак и оркестър" — разкази (1997), "Непредсказани мисли"— тристишия (1998), "Не вярва конят..."— стихове (1999), "Ангелски сънища"— повест (1999) и други.

От 1987-1990 година е в Полша, където съпругът й Анго Боянов работи. Както тя казва, докосването до полската култура и полския бит са я обогатили. След завръщането си превежда "Оса зад стъклото" от Юлиан Корнхаузер.

Дядо й е евреин от Бургас. Затова съдбовност и връщане към корените счита Ана моментът, когато открива къщата му в Бургас, а също и купуването на мансарда в този град. "Връщането ми към Бургас не е случайно и вярвам, че ще срещна хора, които ще окажат влияние върху по-нататъшната ми съдба...", сподели Ана Боянова.

 

Думи на Ана Боянова— Г-жо Боянова, казвате, че рано се е проявила духовната Ви нужда от общуване с литературата и музиката?

— На четиригодишна възраст "написах" първото си стихотворение. Още не можех да пиша, затова баба ми го драсна върху листа и го прибра. По-късно неусетно, без да искам, се оказа, че съм натрупала "голям актив" в тази област.

А интересът ми към музиката беше провокиран от моята майка, която свиреше много добре на пиано. Тя емигрира в Щатите, когато бях на седем години и оставайки сама с баба, изглежда естественото нещо, на което можех да се опра, беше общуването с пианото и с белия лист, където изливах изповедите на обидената си душа.

Помня как в един дъждовен ден вече нищо не беше в състояние да ме спре и буквално извлякох баба от къщи, за да ме заведе в музикалната школа и да ме запише на уроци по музика. Тя се оправдаваше с лошото време, но за нас това "лошо време" нямаше да свърши скоро и съдбата пожела точно в този ден да срещна своята учителка по пиано г-жа Луиза Мумджиева, която се оказа и първият ми духовен водач. Освен големият си професионализъм, тя притежаваше и невероятно благородство — преподаваше ми уроци срещу минимално заплащане, а последната година е събирала таксите ми и преди абитуриентския бал ми ги даде, за да си купя рокля. Тази жена е била изселена по времето на сталинизма и е ходила пеша по шест километра на ден от селото до големия град, за да преподава пиано на децата. Не я чух никога да се оплаква. До последните дни на живота си работеше за символични суми зиме и лете, стана учителка и на сина ми. Така пренесе светлата си обич и дарбата си на преподавател през три поколения. Почина през 1999 г. "на поста си".

Тя беше причината да следвам музика, въпреки голямото ми желание да се потопя в литературата. Изпрати ме на прослушване при г-жа Мария Бекярова и така започна моето обучение и по солово пеене. По-късно завърших Музикалната Академия в Пловдив. През цялото време пишех стихове, къси разкази, повести. Когато се омъжих за Анго Боянов, вече имах сериозен коректив. Той стана първият читател на текстовете ми. Пръв мой читател е и поетът Борис Христов. Много талантлив, сетивен и интуитивен, той ме напътства, поправя и поставя на място точната дума. Когато каже: "Анче, да, книгата е станала", за мен това е просветление, радост. А ако каже: "Поработи още", аз тръгвам с къртовски усилия да поправям нещата в посоката, която той ми е посочил, макар и бегло. Повече с интуиция се разбираме. Той "напипва моя пулс" в писането.

— Прозата или поезията е най-точният ви изказ?

— В последните години пиша предимно проза. Поезията е територията, в която изявявам страданието, разочарованието си. Докато прозата е това занимание, което във всяко състояние на духа мога да осъществя. Тя е по-сериозното ми занимание, чрез което търся някакво усъвършестване, духовно развитие.

— Вие обаче предпочитате да оставате в сянка, като творец. Защо не споделяте усилията на Анго Боянов за популяризиране на всяко творческо дело?

— Човек трябва да работи преди всичко навътре в себе си. Може да си много известен, конюнктурен и да не си постигнал нищо във вътрешното си развитие, а то за мен е по-големият капитал. Тази суета, която гъделичка много хора и се явява основен двигател на тяхното занимание или творчество, мен не ме касае. Приятно ми е ако някой човек със сетива, който съм почувствала като близък, ми каже, че моите неща му харесват. Не се влияя обаче от общоприетото мнение. Важно е вътрешното ми усещане, което ме води, и хората, на които вярвам, да ме одобрят. Но и това не е задължително. Просто копаеш си, докато намериш извора! А той не се намира в рамките на един живот... Задача прекрасна, трудна и спокойна. Не е важно кога и къде ще стигнеш, а всичко, което по пътя преживееш и което ще бъде твоя духовна опитност.

— До къде Ви е довело на този етап "търсенето на извора"?

— С Анго започнахме да се запознаваме с хора, изявени като духовни личности, много светли като излъчване, интересни със заниманията си. Когато с такива хора се "усетите", те споделят мисленето ти и са добронамерени с теб. Тогава се създава една връзка, която те тласка към духовно общение.

— Вегетарианството част от какво житейско верую е?

— Винаги съм се ограничавала лятно време да ям месо, но и съм си казвала, че към 35-годишна възраст ще стана вегетарианка. Дали си го бях закодирала или усещах, че тогава точно някаква промяна ще се извърши с мен, не знам, но точно така стана.

Вече бях срещнала и подходящите хора, които ми казаха да се замисля какво е отношението ми към света, дали е редно да се убиват животните и ти да бъдеш съпричастен, като ги изяждаш. Животното е същество от еволюцията, надарено също с усетливост, и то разбира, че ще бъде убито. Оттам идват и тия вредности, токсини, които медицината отчита. Разбира се, всеки човек може и от инат да каже: "От утре няма да ям месо" и това нищо да не означава. Много по-трудно е да започнеш да чистиш мисленето си. Но когато човек работи, чете, занимава се с духовен учител, може и да успее. Учителят е този, който има по-голям духовен опит. На друг етап друг човек ще ти се яви като учител. Нуждаем се от "учители". Това може да са твои приятели, роднини, но те да имат повече опит от тебе.

Човек не може да прогнозира какво ще се случи из пътя — има израстване, спадове. Целта е да гони своето състояние. Да се сравнява не с другите, а със себе си, с това какъв е бил вчера, какъв е днес, къде отива, какво преживява по пътя накъдето е тръгнал.

— Това е възприеманата в семейството ви истина. А как започнахте?

— Анго беше човекът, който преди години казваше: "Да не съм луд да ям като Людмила Живкова по три маслинки и по един морков." Ядеше пищно, богато, като един телец, който обича живота. Впоследствие при него ограничаването се превърна в концепция на размишление и усъвършенстване. Той започна да носи интересните книги в къщи, да прави тибетски упражнения. Съдбата започна да ни среща с все по-интересни личности, които нямаше начин да не ни поведат по един път на осъзнато вътрешно изчистване. После дойдоха и някои медитативни и мисловни практики на преоценка.

— В една от миниатюрите си казвате: "Ако ти падне хубава глина, Господи, направи си гърне за готвене, не човек. НЕ ТАКЪВ ЧОВЕК!" Какво влагате в тази реплика?

— В това "НЕ ТАКЪВ ЧОВЕК" съм имала предвид себе си. Сравнявайки се с това, което съм била вчера, смятам, че днес трябва да съм много по-напред, а имам чувството, че си стоя на едно място. В общи линии аз съм човек, който тепърва трябва да се обикне, което значи да обикне и Бога, да може да обича и другите. Не случайно е поставена мярката: "Обичай ближния, както себе си." Ще се научиш да обичаш и другите, ако себе си обичаш — това често ми се напомня от мой близък, който съм приела за учител. Така че, когато аз тепърва се науча да се обичам истински, може би ще се отрека от тези редове. Сега те са по-скоро един диалог със себе си и с Бога вътре в мен.

— Казвате още: "И ако Бог те взима — знам, че ми дава..."?

— Действително е така. Трябва да ти се отнеме нещо — първо, за да го оцениш; второ — за да минеш през страданието; трето — за да го срещнеш може би по-късно на друго ниво. Отнема ни се, за да ни се даде! Усетих го в последните години. Не бива да роптаем срещу съдбата, то просто трябва да се случи... Има нещо, които може да се опитаме да променим, но има и други, към които просто трябва да се отнесем със смирение и да ги изучим.

— Като казвате: "Дава ми смърт, за да се родя отново", имате предвид прераждането ли?

— И прераждането изобщо като явление в еволюционния свят, и едно вътрешно прераждане в рамките на един живот. Трябва да умре нещо в теб, за да се роди наново; трябва да приключиш със старото, ако то вече е спряло за развитието ти, за да дойде новото — това е езотеричната философия. Няма ситуация, в която да стоиш дълго на едно място — или деградираш, или се развиваш. Както няма изобщо енергия — тя или е негативна, или е позитивна. Щом не правиш нещо, за да вървиш нагоре, значи си тръгнал надолу.

— А каква "вина" носи човекът в себе си?

— Според мен човек има колкото вина, толкова и пътища за нейното изкупване, но и не трябва да мисли постоянно за нея, защото чувството за вина е един унищожителен фактор. Тоест, трябва да се живее така, като че всеки ден е последен и все пак да се гледа към вечността.

Вината се изкупва кармично. И всичко, което ни се случва, е изкупление. Дори да не го разбираме. Не случайно книгата, върху която работя в момента, се казва "Да се родиш виновен".

Какво значи да се родиш виновен? Едно ембрионче как може да бъде виновно? Освен, ако не приемеш закона за прераждането. Ако на едно шестгодишно дете, каквото бях аз, му се случат толкова драматични събития, то не може да е виновно — явно има да изкупва нещо отпреди...

— В каква посока вървят еволюцията и прераждането. Пак в човек ли се прераждаш?

— Еволюцията върви напред и нагоре, ако въобще има посоки. Не можеш да се преродиш в животно, ще се преродиш пак в човек и ще си изкупваш "греховете", докато си научиш "урока". В рамките на еволюцията можеш да имаш много прераждания, а вече вън от тази еволюция ти можеш да станеш друго същество, но не животно. Животните ще еволюират към хора, а хората — към други същества, по-високи като йерархия.

— Но какъв е смисълът да нямаш памет от предишното си прераждане?

— Нямаш памет, и слава Богу, защото може да си обременен с чувството за вина. Това значи да се раздвоиш, да помниш онова и да не можеш да направиш нищо ново. Ти не помниш, защото паметта е функция на мозъка като материален орган. Ти носиш духовния капитал отпреди, който ти дава възможност да се развиваш, но нямаш памет, за да не си обременен, за да не ти липсват в новия живот хора и събития от предишния. Иначе би бил обречен на вечни мъки. Ако има Ад, то това е да помниш преражданията.

— А в сегашния живот за какво трябва да имаме памет?

— За всичко, което вършим, защото това е и нашата отговорност. Нищо не минава "ей така". Казано е, че един лист да се откъсне от дървото, той вече нарушава предишното състояние. Както Борис Христов е казал: Ако вдигнеш ръка да погалиш някого, разместваш въздуха на цялата вселена."

За всичко носим отговорност, за помислите — много повече. Когато човек промени мисленето си, може да се каже, че е променил себе си. От него зависи дали това ще бъде в добра или в лоша посока.

Трябва да имаме памет, за да правим анализи и обобщения, да даваме сметка кому какво сме причинили. Не може просто да преминаваме през смета и да живеем както дойде, където сме взели-взели, където сме унищожили-унищожили. Трябва да имаме чувство за отговорност към всичко и към всяко живо същество, което чувство обаче да не ни притиска. И децата трябва да възпитаваме в любов към всичко живо.

— Човекът ли е най-можещото, знаещо и мъдро същество, от което зависи хармонията на видимия свят?

— В рамките на еволюцията през минерал-растение-животно-човек — да! Със свободната си воля човек може да променя доста от кармичните ситуации, които вървят като нишка през животите му. Както казах, обаче, има йерархии, които са по-високи от човека...

— Как се отразява толкова енергия наоколо върху човека?

— На човек му трябва положителна енергия, за да се развива. Затова, ако можеш, дай му. Има хора, които не поемат. Тогава насила не им давай, но ги усети, разбери ги, намери им отправната точка. Разбереш ли такъв човек, което е най-трудно, ти си го обикнал. Любовта е разбиране!

Енергията трябва да се използва за съзидание. Никой разрушителен процес, който дава духовни жертви, не може да е добър. Единствено, когато се разрушава старото, за да дойде новото, това не може да се смята за разрушение. То е акт на съзиданието.

— На човек, който няма знания в областта на изотериката и не се замисля за тези неща, но пък трябва да си направи изводи, да промени мисленето си към по-добро — може би действа житейската практика, опитът. Както казва Христо Фотев: "От нищо не искам да предпазя хората. Всичко трябва да се изживее, в буквалния смисъл на думата..."

— Така е. Не можеш да предпазиш човек от пътя му. Не бива да го спираш, само защото нещо може да му се случи. Дай Боже, да му се случва и да се поучава от това.

Пътят на еволюцията е необратим. Всеки върви по него — кой по-бавно, кой по-бързо...

— Тоталитаризмът изкуствено ограничаваше хората да се развиват свободно (а следователно и да трупат житейски опит). Видно е, че 10 години са твърде кратък период за съществени промени. В каква посока да бъдат изводите?

— Десет години дори не е и мигновение от цялостното развитие на Космоса, но все отнякъде трябва да се тръгне. Все пак трябва да се сложи основополагащия камък на "новата сграда". Не може да има стени между народите и да искаме да има развитие. Това значи, че ще има стени и в душите. Когато не можеш да "чуеш" душата си, не можеш да се усъвършенстваш и да правиш "велики" дела.

През тези десет години поне се сложи началото, събудиха се много умове. Свободата дава възможност не само да се развиваме, но и да решаваме сами развитието си, да не се страхуваме от забрани, дебнене и предателство.

Има я свободата на избора, което е доброто на тия няколко години, според мен.

— Казахте "предателство". Какво кара един човек да бъде предател и дори да печели от това?

— Агресията на дадена институция. Предателят може да е роден с тази предопределеност — да е по-мекушав и лабилен. Но предателят не се ражда, той се прави. Човек става предател в някаква крайна ситуация. Но един духовно богат човек ще отиде ли да предава?

Оказа се, че тоталитаризмът е бил една "школа" за предатели. Тези хора сега сигурно са пак наши близки и познати, но не бива да им се сърдим, защото по онова време всеки си "спасяваше кожата". Други, по-корави, отидоха в лагери...

Трябва да мине повече време (както Мойсей е въртял народа си 40 години в пустинята), едно поколение да си отиде, за да се забравят старите навици. Няма начин след един срив да не настъпи безредие. Поне едно поколение няма да има ценностна система, каквато ни се иска — по-висока.

С времето ще се възвърне и хармонията, която така или иначе я има, но ние я нарушаваме.

— Как бихте формулирала свободата?

— Свободата, според мен, е най-голямата отговорност в живота ни. Ако умеем да я "отгледаме", може да даде добри плодове. Но ако не знаем какво да я правим, може да се получи много голяма деформация. Тя има две страни, две лица, така, както всичко на този Божи свят!

— Какви са вашите лични творчески "пътища"?

— Пиша "Абсурдни миниатюри" — те са емоционални, раждат се спонтанно, а съдържат в пет-шест реда модела на едно голямо произведение.

Това, върху което най-сериозно работя в момента, е книгата "Да се родиш виновен" — автобиографична в основата си.

Пътят, който аз се опитвам да следвам, е един — на вътрешно обогатяване и усъвършенстване! Доколкото мога...

 

август 2000 г.

 

 

Недоумение

АКО слънцето е златната пита на деня,

а луната — сребърната погача на нощта,

защо земята е толкова мръсна нощтва?

 

Сантименти

АКО една свещ слуша с теб

цяла вечер Бетховен,

заслужава ли да я духнеш на съмване?

 

Молитва

АКО го няма и страдам; ако го няма и страдам;

АКО ГО НЯМА И СТРАДАМ,

помогни ми да го има, за да страдам повече!

 

Благодарност

АКО Ной беше опекъл и изял хвъркатите,

сега нямаше

да познаваме летенето!

 

Привилегия

АКО предадеш Христос,

а после се обесиш,

знай, че ВЪЗКРЕСЕНИЕТО е само за Него!

 

Условия

АКО на лицето му трябва грим,

а на душата — татуировка,

за духа е нужно изографисване.

 

Препоръка

АКО ти падне хубава глина, Господи,

направи си гърне за готвене,

не човек. НЕ ТАКЪВ ЧОВЕК!

 

из "Непредсказани мисли", 1998 година

 

 

 

Благодарност

И когато Бог те взима -

знам, че ми дава...

Дава ми молитва,

за да чуя себе си.

Дава ми скръб,

за да усетя живота си.

Дава ми смърт,

за да се родя отново...

Щедър Бог!...

 

Разминаване

Звъни ли някой?

Може би звъни...

С душата си.

Но как да чуя -

в тоя гневен рап — живота?

И как да видя -

в тоя гневен Божи раб -

опънатите струни,

вместо тетивата.

 

Не за стребла ръце протягам.

Не за стрелба.

 

 

 

Птици

Има три вида птици:

— никога наранявани -

красиви и кресливи;

— ранени -

кървящи и крещящи.

Третите са излекувани

и мълчаливи...

 

 

 

 

След всичко

Още съм жива -

след всички комети,

след всички потопи,

още съм жива;

за да видя, че не са сто

нито главите на змея,

нито ръцете на Шива.

 

Аз просто съм жива.

 

из "Не вярва конят...", 1999 година

 

 

 

 

 

 

 

 

Делфин

Той излезе от морската бездна,

непредсказан от никой, смутен

и готов всеки миг да изчезне

в безначалната пустош пред мен.

 

Поразгледа с очи дяволити

колко крехка е мойта съдба

и с езика делфинов опита

как нагарчам от много тъга.

 

По корема със длан го погалих,

той потръпна и в танц се изви.

Закипя неспокойният залив

край безумните наши глави.

 

Аз научих делфина да пее

и с човешка любов го дарих.

Не мислете в момента къде е -

от взаимност — превърна се в стих!

 

"Музика за глухи", 1996 г.

 

 

 

Аз видях Страха.

Бях се отпуснала върху безкрайно легло и се люлеех в прегръдките на някаква мътна музика. Тя нямаше ритъм, нито мелодия и въпреки всичко, усещах, че е музика.

Изведнъж в стомаха ми се отвори дупка, от която започна да извира графитено-сив страх. Струеше и променяше безформеността си — прояден, отвратителен, хлъзгав. Гледаше ме в упор. Омагьосваше ме. Опитах се да се отдръпна, той настъпи. Посегнах да го отблъсна — парализира ръката ми. Истински страх!

В миг осъзнах, че е късно за съпротива — кой знае откога настанен у мене, той се раждаше днес не за да си отиде, а за да ДОЙДЕ! Предлагаше присъствието си, ръката си, СЕБЕ СИ!

Неохотно приех. Просто бях победена.

И тъй като всяка игра има правила, аз бързо разбрах какво трябва да правя... Да се променям. Да се променям заедно с него. Според неговите навици, желания и хрумвания.

...Започнах бавно да омеквам. Постепенно се покрих със слуз, станах гладка, лъскава... Същинска риба! Не приличах на русалка, но тъй като бях лишена от крака, за бягство въобще не ставаше дума.

Погледнах имам ли опашка. Имах. И перки, и хриле имах. Главата ми бе сплесната странично, а от нея се кокореха едни безизразни очи...

Уплаших се. Повиках човешките си крайници, предишния си вид, опитах се да крещя, но само дивото пляскане на опашката доказваше, че ме има.

Така се мятах върху сухото легло и се усещах жива, жива, противно жива. Когато се уморих да тласкам лигавата си външност наляво, надясно и в хаотични движения, а според моите представи това продължи твърде много, аз се напрегнах, усетих сама себе си — дълбоко и навътре; събрах всичките си сили и се скъсах.

Забелязах кръв около главата си. Повдигнах се и тя падна. Изглежда бях обезглавила самата си същност, защото от мен до звездите нямаше кой да стори това — нито човек, нито звяр, нито каквото и да е друго същество.

...

Из непубликуваната книга "Да се родиш виновен"

 


напред горе назад Обратно към: [Лица 2][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух