напред назад Обратно към: [Димитрина Савова за изкачването на Фудзияма][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Пирдоп


Скоро след първата ни среща в Бургас. Вървим двете с Димитрина Савова из нейния роден град и тя ми разказва историята на даскал Тодор Пирдопски и на първото частно училище в града, говори ми за духовното наследство на това място. На един от паметниците в центъра е написано името на дядо й — Димитър Савов. Училището е създадено благодарение и на нейния баща — Симеон Савов.

Той успял да убеди хората, собственици на тези места /есаци, ливади/ да ги дарят. Хората не са били богати, но дали имотите си безвъзмездно за училище. Да се лишиш ти от един декар есак?! Кой от нас е готов на такова лишение сега?!

„Е, това не е ли оценка колко свято е било за тях просвещението“, казва Димитрина и споделя вярата си, че това огънче не би могло да изчезне през всичките тези години. То е в природната жажда на българина към истинските ценности.

Отправяме се към църквата — това свято място, където всички пирдопчани биват кръстени, венчани и ще бъдат опети и където е центърът на този духовен кръговрат. Секвоите по пътя ни и в двора на църквата се поклащат, като че ли в потвърждение на легендите и притчите, които Димитрина толкова мъдро ми предава...

През 1930 година опечален от смъртта на 18-годишния си син лесовъд засажда 18 секвои. Никой днес не знае името на човека и на неговия син, но секвоите напомнят за тях двамата и придават особен облик и атмосфера на града.

Църквата е подновена с дарения от всички пирдопчани. Направен е нов купол. Покривът е препокрит, за да запази ценните стенописи и икони, изографисани от някогашните майстори от Дебърската школа. На повече от сто години са и книгите, по които се извършват службите. Когато е строена църквата, в стените й са вградили глинени гърнета. Така не само зидовете са дебели, но и акустиката е голяма.

Като малка Димитрина е пяла в църковния хор. Сега в храма се извисява гласът на Иван, синът на местния свещеник отец Недко Бръмбаров. Това е първата за деня благодарствена молитва към Бога. Благодарих Му в мислите си и аз, че е запазил това място и че ми позволи да го видя и усетя…

Много са легендите, които се мъчат да дадат обяснение за произхода на името и града Пирдоп. Една от тях, според мен най-правдоподобната, свързва началото му със заселването на голяма група хора около мощен дъб. На това място сега се намира църквата. И тя е мощният дъб, около който се движи кръговратът на живота в Пирдоп.

Днешното си име градът носи от 17 век. То е едно от загадъчните имена, каквито често се срещат из България. Това вероятно се дължи на древен произход или на езика на някой от многото народи, които са минавали, престоявали, заселвали се и се преселвали по тези места.

На около 6 километра северозападно от града са останали развалините на грандиозна базилика — Еленската. Недалеч от нея има следи от обширно антично селище. Предполага се, че това е изчезналият древен тракийски град Бурдана, споменат от византийския хронописец Прокопий. Може жилищата на първите пирдопчани, обединени в античния град Бурдана, да са били именно около руините на Еленската базилика, в полите на Балкана.

Едно е безспорно — Пирдопската котловина е била населена много преди новата ера и тук е кипял бурен живот. Над 250 надгробни тракийски могили и 17 средновековни калета недвусмислено показват, че векове наред тук са се кръстосвали съдбините на различни племена и вождове. А историческите документи сочат, че Пирдоп е оказал героична съпротива на османските нашественици по време на похода им за завладяване на котловината. Войските на местния владетел княз Момчил Пирдопски години наред с нечуван героизъм са отбранявали югозападните граници на Шишманова България. За това четем в една преписка на Пирдопския апостол от ХІІІ век.

Свободолюбивият дух на пирдопчани им отрежда достойно място в националноосвободителните борби на България. Връх на тези борби е организираният от Тодор Каблешков Таен революционен комитет през есента на 1875 година с председател Симеон Сърдаров и двама четници от четата на Христо Ботев — Димитър Ночев и Спас Соколов.

Пирдоп няма пряко участие в Априлското въстание, но хората са се подготвяли за него. Даскал Симеон Сърданов е събирал младежите уж да играят гимнастика, но всъщност това е било военно обучение.

В годините на Възраждането предприемчиви пирдопчани успели да издигнат ролята на града като стопански и културен център. Пирдопските аби, шаеци, гайтани, халища, губери, свещи и сапуни били търсени на международните пазари във Виена, Будапеща, Цариград, Солун, Александрия.

Солидната икономическа база и будният средногорски дух скоро превърнали Пирдоп и в културно средище. Първото килийно училище в града е от 1698 година, взаимното училище — от 1840 година, а девическото — от 1863 година.

През 1869 г. е открито читалище. Година по-рано учителят Георги написва своя граматика, с която поставя началото на образователната дейност в града и околностите. Същият автор написва и Тихонравов дамаскин. Книгата се пази и до днес в Държавната библиотека в Москва.

Дълги години в Пирдоп е работила една от известните преписвачески школи през Възраждането — школата на даскал Тодор Пирдопски. Той е оставил на българската литература седемнадесет намерени дамаскина и един великолепен препис на „История славянобългарская“ от Паисий Хилендарски, отбелязва Георги Янакиев в книгата „Пирдоп. Култура. Манастири“.

Всъщност първите писмени сведения за Пирдоп датират от 12 век, когато е написана Хрониката на града — ценен литературен източник, който се съхранява в Националната библиотека „Св.Св.Кирил и Методий“ в София.

Някои наричат Пирдоп любовно "Градът на щъркелите". Казват, че е обитаван от снажни хора и от красиви птици. Щъркеловата история по-късно ми разказа Димитрина.

Преди това разбирам, че един от честите гости в дома на нейните родители Симеон и Цона Савови е бил известният писател и обществен деец Тодор Влайков. По това време той е председател на Съюза на писателите и един от инициаторите за спасяването на българските евреи.

„Имахме нещо като аркада от японски рози в градината и помня как двамата с баща ми се разхождаха под нея и разговаряха“, разказва Димитрина, когато минаваме по същия път и се прибираме в дома й. Показва ми всички съчинения, подарени от Влайков на баща й с посвещение: „Симеону. Бае му Тошо.“

При откриването на паметника на Тодор Влайков в Пирдоп Димитрина е рецитирала „Нещо иде“ от неговата книга „Преживяното“.

Тя е подарила на общината в Пирдоп и на клуб „Родолюбие“ част от архива на баща си Симеон Савов. През 1999 г. издава спомените му „Под открито небе“. Наред с всичко друго, книгата е поучителна с това как един почтен човек се е изучил, служил на хората и семейството си и е живял непривилегировано за себе си.

През 2004 г. Димитрина Савова издава и спомените за своята майка в книгата „Кино ми е пред очите“.

Това е едно достойно дело за запазване на родовата памет и своеобразна историография за времето, хората и събитията. Всъщност тази памет се превръща в истинското родово дърво, в духовното наследство за поколенията.

 


напред горе назад Обратно към: [Димитрина Савова за изкачването на Фудзияма][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух