напред назад Обратно към: [Милан Кундера и познанието на романа][Добромир Григоров][СЛОВОТО]



Как Милан Кундера помага на своя читател


 "Или критиката не служи за нищо (напълно защитимо твърдение), или критика означава да се казват за един автор точно онези неща, които ще го накарат да излезе от кожата си."
Г. К. Честъртън

"Самата интерпретация не се нуждае от защита; тя е наша неизменна спътница, но както повечето интелектуални дейности, представлява интерес само когато е наистина крайна."
Дж. Калър 1

 

Формулирането на това заглавие изисква задължително обяснение на намеренията, които мотивират гледната точка, или по думите на С. Зонтаг, ясния код на подобна интерпретация. Обяснението се налага и по още една причина: кундерологията вече има своите ключови текстове, но дори в тях този въпрос или се подминава с мълчание, или се споменава мимоходом. Така поставеният въпрос не е откроен като възможност в познатите досега интерпретации. Предложената гледна точка означава да предложим отговори на въпросите защо и как се стига до това изненадващо заглавие. Как да си обясним намеренията, предпочитанията, упътванията и подсказвания на автора, адресирани към читателя?

В началните редове на втората част от "Изкуството на романа"2 Милан Кундера предпочита сам да зададе началото на разговора върху "естетиката на своите романи". Отговорът изпреварва въпроса: според автора не е препоръчително романите да се четат като психологически. Или по-точно, допълва той, нека не ги четем през призмата на естетиката на романа, определян с термина  психологически. Какво би означавало това за нас? Вероятно да загърбим част от текстовете на Л. Гинсбург, или да се откажем от тезите и заключенията на психоаналитичното литературознание?

Нека разлистим първите страници от "Изкуството на романа", написани двадесет и шест години по-рано на чешки език3. В предговора ще узнаем, че студията, посветена на чешкия писател Владислав Ванчура, е резултат от търсенията на "теоретизиращия практик" на романа. Актуализирането на този автокоментар нямаше да се наложи, ако беше отминат с мълчание от литературната критика през 60-те години на ХХ в. В продължение на близо десет години - докато в Чехословакия все още може да се публикуват текстове за Милан Кундера, мнозина чешки интерпретатори непрестанно се връщат към саморефлексията на есеиста. Целта им е да улеснят собствените интерпретации. А като едно от обобщенията върху тази част от историята на четенето непременно се налага безспорната несамостоятелност на критиката в избора на гледна точка.

Трето. Преди 1985-та "Смешни любови" окончателно е определена като книга, която съдържа само седем от общо десетте написани разказа. Окончателното решение влиза в сила както за чешкия, така и за френския книжен пазар. Тогава Милан Кундера пише есето си "Пианото на Шопен"4, в което прецизно уточнява жанровата характеристика на седемте текста. Оказва се, че те не са последователно написани разкази, а седемте части на един от неговите романи. Сред причините за това най-важната е композиционна - всички романи на автора са съставени от седем части; това обяснява защо "Смешни любови" следва да се чете като романова цялост. Следователно трябва да приемем, че Милан Кундера вероятно никога не е писал разкази.

Не на последно място, след принудителното напускане на родината писателят влиза трайно в издателските планове в Западна Европа и отвъд океана. Като проява на издателската стратегия всяка новоиздадена книга изброява и припомня предходните заглавия на автора. Когато в англоезичните издания, например, потърсим рубриката "by the same author", романистът ни осведомява за няколко романа, пиесата "Жак и неговият господар" и две есеистични книги. Къде са обаче липсващите останали заглавия, подписани от Милан Кундера? Това са три стихосбирки от 50-те години на века5 и първата му пиеса със заглавие "Собствениците на ключове". Как да четем Милан Кундера - в раздвоението, породено от "преформатираната" представа за Текста на писателя или да се съобразим с предпочетения от него по-късен образ.

Четирите примера сочат само малка, но напълно достатъчна част от коментарите на автора. Зад избраното заглавие стои въпросът как Кундера предпочита да бъде четен. Примерите тушират съмненията в предизвикателно-непочтителното отношение на настоящия текст към мненията на романиста. Кои художествени текстове следва да прочетем в случай, че приемем избирателното отношение към тях от страна на автора им? Какво включва литературната компетентност, подсказана от писателя в неговите есета и белетристика? Кои са излишните блокове от информация, с които трябва да се раздели образцовият читател на М. Кундера? Какво трябва да умее идеалният читател на романиста? Защо най-доброто познаване на текстовете на писателя вероятно не съвпада с най-пълното познание върху тях? От какъв характер са причините за напътствията, адресирани към интерпретацията? Какъв е желаният интерпретатор и какви са неговите права? С какво е необходимо да се съобразява и необходима ли е изобщо интерпретацията? Всички тези въпроси са производни на избраното заглавие и оправдават първата част от настоящия текст. По-нататък ще очертаем възможните причини за появата и предназначението на напътствията за четене. Интерпретацията на романите, създадени от М. Кундера, се определя от контекста, който се конструира за нейните цели. Ще добавим уговорката, че самият автор посвещава много време и усилия на очертаването и ограничаването на конкретни контекстуални рамки. Тази констатация вече бе предложена във връзката на писателя с традицията на конкретна национална литература6. Конкретният контекст означава лесно предвидими крайни резултати на интерпретацията, когато се вземе под внимание "помощта" на романиста. Нещо повече - много внимателно се следи литературно-критическото "планетарно четене" (по думите на есеиста Кундера) на всяка страница от художествените му текстове. Затова една от целите ни е да опишем не контекстуалните рамки сами по себе си, а предопределеността им от активността на автора. Следователно, в тази част коментираме М. Кундера не като създател на романи, разкази, драми или поезия, а като автор на техните контекстове.

Очертаният въпрос налага неизбежно обособяването на две позиции в интерпретацията. Първата е на автора, а втората служи за нейното означаване с цел идентифициране и оразличаване. Оразличаването възниква като необходимост пред всеки изкушен читател независимо от степента на нейното осъзнаване. Означаването и идентифицирането на авторовата позиция е от особена важност за литературоведа. Причината много често се крие в неговите метаезикови предразсъдъци. Въпреки риска, до който понякога могат да доведат, те налагат пред-поставената нагласа на интерпретацията. Разликата между изкушения читател и критика като пред-убеден читател се определя от осъзнатата пред-определеност на прочита. Обикновено разликата се илюстрира чрез диференциацията между удоволствието от прочита и преобличането му във вторичен понятиен език. Милан Кундера разколебава именно множество вторични езици на литературно-критическата интерпретация. Тъй като езикът е едно от равнищата на нейната реализация. Едновременно с това мотивира описанието и систематизацията на причините, породили непрестанно проявяваната от автора охота да помага. Кои текстове на писателя позволяват да опишем "помощта" му?

Есетата на Милан Кундера позволяват сравнително изчерпателни коментари на неговата позиция. Изкушеният читател вероятно очаква да се посветим единствено на размислите върху изкуството на романа, събрани в две различни и написани в различно време книги с едно и също заглавие ("Изкуството на романа", 1960-та и 1986-та), и в сборника есета "Завети и предателства"7. Имаме предвид есетата и интервютата, подписани от автора за периода от началото на 60-те години на ХХ в. до днес, и няма да се ограничим единствено с текстовете, включени в трите посочени книги. Част от есетата, публикувани в книжните издания, имат първоначалното предназначение на предговори към многобройните издания на романите на М. Кундера по света. Друга част съвсем открито коментира и пояснява вече издадени художествени текстове на автора, които освен търсен продукт на книжния пазар са и обект на засилен литературно-критически интерес.

Интервюто е вторият жанр, който подсказва отговори на избрания от нас въпрос. През първите десет години от престоя си във Франция Милан Кундера многократно се подлага на интервюта. Авторът преднамерено се отказва от автобиографичния разказ през призмата на познатите клишета от топологията на емигрантството като отчуждаване, лишения, меланхолия или бездомност. Затова текстовият запис на разговорите с писателя оправдава в много малка степен очакването да открием информация от биографичен или библиографски характер8. За целите на бъдещите биографи на автора интервютата не предлагат сензационна фактология, от една страна, и от друга, малкото на брой сюжети са съчетани и подчинени на предложения от писателя коментар. Затова и читателят, който се надява да разбере как Милан Кундера пише романите си, ще остане разочарован.

След 1986 г. поведението на писателя в публичното пространство се променя - той се отказва от въпросите, формулирани без негово участие и все по-често отказва да отговаря. Обяснението, което самият той предлага, е оправдано от афинитета към манипулативност от страна на медиите. "Интервютата, такива, каквито се появяват в пресата, са просто приблизителни транскрипции на това, което казва интервюираният. Това не би било толкова сериозно, ако вашите думи не бяха цитирани от всеки, дори от учени и критици, като че ли са същността на вашите формулировки, на вашата редакция. Цялата точност е загубена в приближаването. Веднъж в интервю бях изложен не само погрешно, но и с идеи, които изобщо не бяха мои. Протестирах. Отговорът: журналистът запазва цитата. Разбрах едно много просто нещо: автор, цитиран веднъж от журналист, вече не е господар на думите си; той губи авторското право върху това, което казва. И това, разбира се, е недопустимо. Решението все пак е лесно, и надявам се, приемливо за вас: ние се срещнахме - вие и аз; говорихме подробно, приехме темите, които ни интересуват; вие композирахте въпросите; аз подготвих отговорите и накрая добавихме авторското право. Този път всичко е наред, всичко е коректна игра."9 Оттогава всеки нов текст на М. Кундера се авторизира. Между завършването на интервюто и неговото публикуване се извършва търпелива редакция и авторизация на текста, за да се достигне до окончателния вариант. Във варианта на "Изкуството на романа" от 1986 г. втора и четвърта част са съставени от въпросите, зададени към романиста, и от неговите отговори. Но жанровото определние "интервю" е заменено със заглавията "Диалог за изкуството на романа" и "Диалог за изкуството на композицията". Вместо "моментната снимка" на разговора разполагаме с поредния текст, подписан като авторски. В пространството, предоставено на рефлексиите на автора, не се допуска намесата на друг редактор.

Подсказванията, които М. Кундера адресира към своя читател, още повече засилват необходимостта от открояването на автономна изследователска позиция. Това не означава необходимост от неизбежно отъждествяването на литературоведския прочит със съвкупност от конкретни анализационни техники. Ако се решим на това, поемаме риска да се отдалечим от адекватността на нашето познание върху литературните текстове на всеки един автор. В конкретния случай автономният характер на прочита означава да се дистанцираме от авторовата позиция. За нас тя е пълноправна литературно-критическа авторефлексия. А сред основанията ни за означаването й не е предварително построеният метаезик на писателя-критик. Романистът се отказва от езиковите атрибути, които априорно идентифицират ролята на тълкувателя. Но въпреки това се възползва от нейното предназначение на посредник. За да бъде разбран от читателите си, за които литературната критика е странично, безцелно или напълно излишно начинание, Милан Кундера избягва строго специфичен терминологичен апарат.

Констатацията на авторефлексивността като характерна особеност в художествените текстове на М. Кундера, вече не е откритие. "В света на романите на Кундера може да се удивляваме на находчивата структура от значения и системи от значения, които взаимно се доказват"10. Наблюденията на С. Рихтерова актуализират теорема на логика Курт Гьодел, според чието доказателство в произволна затворена логическа система е невъзможно доказването на нейната кохерентност, истинност и валидност. На преден план излиза необходимостта от опорна точка над и извън избраната система. Затвореният кръг на спираловидното повторение онагледява графично логическата теза, от която обаче следва, че такава опорна точка не може да се открие в нито една надпоставена система (или надпоставен език). Всеки логически език (система), употребен за потвърждаването на  друга конкретна система (език), трябва да бъде доказан от следващ език, и т. н. Авторефлексивният характер на отношението между нехудожествени и литературни текстове у М. Кундера не се нуждае от доказване, а вече и по-скоро от коментар.

Парадоксът на спиралата онагледява отношението между затворената система, в която хронологически и логически са взаимосвързани есеистът и авторът на романи. Опорната точка на настоящото изложение е съзнателно търсената автономна позиция в прочита. Следователно отказът от строгите ограничения на терминологичното изразяване в критическите рефлексии на М. Кундера е обясним чрез самодостатъчността. Тя се отнася както към художествените текстове на писателя, така и към формулираните от него напътствия. Значението на самодостатъчност в избрания от нас контекст актуализира отношението между аксиома и теорема. Неведнъж предложени от М. Кундера коментари върху собствени литературни текстове функционират като априорно (и окончателно) възприети тези (аксиоми) в литературно-критически прочити. Автономната критическа гледна точка се определя в отношението спрямо самодостатъчността на съчетанието интерпретатор-автор. Тази гледна точка артикулира собствен метаезик и неговият достатъчен идентификационен признак е обозначаването на затворената система, определена като самодостатъчна. Отказът от "помощта", предложена от М. Кундера, означава да изберем различен критически език.

 


1 Джонатан Калър, 1997: В защита на свръхинтерпретацията. - Интерпретация и свръхинтерпретация. С., "Наука и изкуство, с. 99-111.

2 Milan Kundera, 1986: L’art du roman. (The Art of the Novel. 1988, New York, Harper and Row).

3 Milan Kundera, 1960: Umění románu. Cesta Vladislava Vančury za velkou epiku. Praha, Československý spisovatel.

4 Milan Kundera, 1985: Chopinovo piano. -

5 Хронологически последователно излизат от печат книгите "Човекът широка градина" (1953), "Последен май" (1955) и "Монолози" (1957), към които литературната критика се отнася с подчертан интерес.

6 Petr Bílek, 2000: Pojem exilu jako koncept neustálého zprostředkovávání a míjení (vnímání české exilové literatury 70. a 80. let). - Jak reflektujeme českou literaturu vzniklou v zahraničí. Praha, Obec spisovatelů, s. 22-32.

7 Milan Kundera, 1993: Les testaments trahis. (Testaments Betrayed. Faber & Faber, London/Boston, 1995)

8 Изключение в това отношение е Conversations with Milan Kundera. (Jordan Elgrably, 1987: Conversations with Milan Kundera. – Salmagundi, 73, Winter (Critical Essays on Milan Kundera.  New York, 1999, pp. 53-68).

9 "Interviews, such as they appear in the press, are merely approximate transcriptions of what the interviewee said. This wouldn't be quite so serious if your words weren't quoted by everyone, even by academics and critics, as though it were really a matter of your formulations, your wording. All exactitude is lost in approximation. Once, I was made to relate not only inaccuracies in an interview, but ideas that were not at all mine. I protested. The answer: The journalist is retaining the quote. I understood one very simple thing: An author, once quoted by a journalist, is no longer master of his word; he loses the author's rights to what he says. And this, of course, is unacceptable. The solution, however, is easy and, I hope, agreeable to you: We have met, you and I; we have spoken at length; we have agreed to the subjects that interest us; you have composed the questions; I have composed the answers and we are adding at the end a copyright. This way, everything is okay, everything is fair play." (Milan Kundera, 1989:  The Review of Contemporary Fiction, vol. 9, n. 2, Summer 1989, p. 8).

10 Sylvie Richterová, 1991: Otázka Boha ve světě bez boha. - Literární noviny, 28.03., č. 13, s. 5-6.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Милан Кундера и познанието на романа][Добромир Григоров][СЛОВОТО]

 

СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА ДОПЪЛВАНЕ!

© 2001 Добромир Григоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух