напред назад Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]



По повод другия живот


" – Кой Фердинанд, госпожо Мюлерова? - запита Швейк,
без да прекъсне да разтрива коленете си.
- Аз зная двама (...)"

 

 

Връщаме се към възможностите на литературната история със съзнанието, че го правим за пореден път. Мотивира ни многократно обявяваният и нереализиран неин "нов проект". Подреждането и описването на литературната емпирия все още често се извършва в категории, основани преимуществено на национално-литературната принадлежност.

Ще припомним, че в историята на научното познание значимостта на този тип принадлежност подчертават позитивистите. Вод иги градивното убеждение, че всеки текст съдържа в себе си националната индивидуалност, а работата на литературния историк е да извлече, открои и събере в авторитетно дебели томове еманацията на наационалното. Следващата стъпка на учения (и до днес много често отъждествяван с филолога) е вграждането на избраните от него текстове в описанието на епохата, която ги поражда. Причината за обръщането към контекстуалното поле се явява, "когато разгръщането на националната индивидуалност се оказва недостатъчно, за да бъде свързваща червена нишка" (Яус, 1998:32). Следващата категория, представителна за припомняния проект на литературната история, е ключовата фигура на писателя. Натоварена е с ролята на медиатор между литературната рефлексия и рефлектираните идеи, а те могат да имат и най-често са с екстралитературен характер. Предпочитанията обикновено са насочени към автори, чиито биографии могат допълнително да илюстрират и докажат обоснования характер в заниманията на литературния историк с конкретни текстове. Не на последно място класическата позитивистична история на литературата подминава най-новото състояние на литературния процес, изоставя го в стремежа си към историческа дистанцираност и обективна надпоставеност. Вследствие на това "златно правило" на завършеността историята поднася най-вече неоспоримо класически проеизведения.

Неоспоримото право на съществуване на подобен тип антологични занимания – с характерната за тях подчиненост на индивидуалния поглед върху прочетеното, много често води до некомуникативност на литературно-историческото съчинение. Най-често отношението към антологията, вместена в критическия жанр на "литературната истори", се провявява в неаналитичното репродуциране или пълното отрицание и незачитане. Първата възможна реакция ни отпраща към относително безкритичната публика и често води след себе си до делничната употреба на литературната история като институция. Освен отрицанието вторият тип отношение съдържа и усилието, насочено към актуализирането на литературната история с нейните познавателни възможности и опити върху литературата. Естественият път на на реабилитация най-често и закономерно минава през задължителното преподреждане на собствената, или поне на добре познатата национална литературна емпирия. И все така закономерно национално-литературната рамка се надскача, за да се изберат опорни точки в аргументацията на все още несъстоялата се дискредитация. В съчетанието на споменатите две закономерности – от национален и наднационален порядък, виждаме едно от основните противоречия по пътя към възстановяване на доверието в литературно-историческото писане.

Поводът за настоящия текст е "другият" живот на структуралното литературознание и неговата концепция за литературната история. Примерният текст, в който тя заживява втори живот, е ерудитски аргументираната провокация на Х. Р. Яус към литературознанието от 70-те години насам. Почти без отпратки към литературни явления от родната за автора немскоезична традиция, студията подчертава намеренията си да провокира научните среди "у дома". Познатото и родното, мотивирали Х. Р. Яус, е дискредитацията на литературната история в немска среда, белязана още тридесет години по-рано с идеологически предопределеното отъждествяване на литературно-критическа апология на националния дух и националсоциалистическата партийна доктрина. Не е необходимо авторът на студията да откроява всички причини за провокативния характер на текста. Сред мотивите за връщането към възможностите на преосмислена литературна история Яус негласно допуска също така дълго отлаганото и крайно необходимо деидеологизиране на литературно-­историческото съчинение. По този начин провокацията е адресирана към всички онези, които не проявяват охота да мислят върху нов проект на литературна история, защото идентифицират нейната функция с националните и държавно-партийни институции от годините преди последната световна война. С други думи, адресирана е към всички онези, които две десетилетия не забърсват от грамофонните плочи със записи на Рихард Вагнер, защото по нещастно за композитора течение на обстоятелства и вкусове той става любимец на фюрера.

През 60-те години на ХХ век – период, от който Х. Р. Яус черпи мотивация за студията си, литературознанието предлага много странични мотиви. От своя страна те закономерно надхвърлят ограничените възможности, наложени от вглеждането в национално-литературната традиция. Акцентът е поставен върху осъзнатото от литературоведа връщане към читателското възприятие и този импулс неслучайно се ражда именно през 60-те. Защото по същото вмреме извън Констанц вече започва поредното "раждане" и "умъртвяване" на литературоведски категории, свързани с компенсаторния механизъм на априорната взаимозаменяемост (авторът и читателят при Р. Барт). До средата на 70-те години заключенията върху значението на структуралната методология, мислена или издавана на френски език, вече се разглеждат в тясна връзка с читателската компетентност и умения (обобщенията на Джонатан Кълър върху върху структуралните поетики след края на съвместната работа на опоязовци). Успоредно сподготвяния проект на Х. Р. Яус още в началото на десетилетието се обосновават проявите на имплицитно читателско присъствие в художествения текст, което критиците на В. Изер проблематизират, за да се стигне до необходимостта от защита на читателската активност (1976 г.) Не без значение е отношението на Яус и към разработването на интертекстуалността: "... сигурно е възможно чрез синхронен разрез на даден момент в развитието да се съчлени хетерогенното многообразие на парарлелно създаваните произведения на еквивалентни, противоположни и йерархични структури и така да се разкрие по-общата система от взаимоотношения в литературата за даден период" (Яус, 1998:66). Възможните валентности на проекта, предложен от немския учен, спрямо разнородните производни категории на термина "нтертекстуалност" – и подигравателно определяни като негови вторични хипостази, очакват обстойните си коментари (имаме предвид диалогичността на Р. Лахман, интерсемантичността на В. Шмид и контактните отношения между текстовете на У. Хебел). Следва да допуснем, че актуализираните методологически основания за съществуването на литературна история се обуславят в много по-голяма степен от наднационалната история на идеи, сред които работи екипът от учен ив Констанц. Ще се ограничим със споменатите отпратки към 60-те години и апологията, на която се радва читателят. Изброените концепции очертават контекста, в който е обясним произхода на патоса в научната реабилитация. Вниманието ни е привлечено от историческата аргументация на Х. Р. Яус в полз на привличането на читателското възприятие като продуктивна новост в префункционализирането на литературната история.

Няма да скрием искреното учудване, породено от успоредяването на два проекта върху предмета и задачите на литературната история. Първият е на Х. Р. Яус (1970), а вторият го предхожда с близо три десетилетия (1942) и е предложен от междувоенния структурализъм. Имаме предвид студията, която макар и подписана от Феликс Водичка, предлага на вниманието ни резултатите от дългогодишната колективна работа на участниците в кръжока. Текстът на литературния историк е представителен за цялата школа и затова нашите обобщения се отнасят като коментар към концепцията на кръжочниците. Отношението между двата проекта може да се изясни чрез въпроса: какво би пропуснал или добавил Х. Р. Яус в случай, че познавал концепцията на Ф. Водичка.

Вместо отговор предлагаме коментара на тезите, изложени от Р. Якобсон и Ю. Тинянов на страниците на списание "Новый Леф" през 1928 г. "Проблеми на изследването на литературата и езика" е опорна точка в заниманията на Х. Р. Яус с концепцията, предложена от формалистите. Избираме посредничеството на този текст като общо място, свързващо 1942-ра и 1970-та, за да изясним пренаписаните тезиси в проекта на немския литературовед.

Общите места в работата на формалисти и структуралисти започват с търсените и от двете школи иманентни закони в историческото развитие на литературата. Познатото затваряне в самодостатъчността на литературния текст губи валидността си именно при прегледа на предмета и задачите на литературната история. Припомняме познатото, но го правим със съзнанието, че ще си обясним крайния иманентизъм в ранните трудове на ОПОЯЗ, а впоследствие и на Пражката школа. Той се преодолява посредством съотнасянето на литературните и екстралитературните причини, обуславящи промените в литературния процес. Вторият тезис на Р. Якобсон и Ю. Тинянов задава разграничението между "литературния ред и останалите исторически редове", а текстът на Ф. Водичка поставя акцент върху иманентните причини на литературното развитие като определящи при въвеждането и подреждането на литературната емпирия в редове.

Съполагането на студиите, подписани от Яус и Водичка, породи изненадата от закъснялото реабилитиране на читателя в литературната история. Рецептивно-естетическата концепция на немския учен предлага два термина (познатите ни "читателски хоризонт" и "естетическа дистанция"), както за да определи отношението на някогашните читатели към конкретен литературен текст, така и за да реконструира литературния опит на възприемателя. Тридесет години по-рано Ф. Водичка включва читателската активност като съставна част от писането на литературната история под знаменателя на отношението между художествената норма и нейните алтернативи. Всеки "актуален опит" заедно с "литературния опит" на читателя при Х. Р. Яус са формулирани от чешките структуралисти като динамично отношение между литературния текст и очакванията и вкуса на възприемателя, които се оказват решаващи за историята на публичния живот на произведението. Нормата е вероятната определяща величина, с която се съобразява авторът. Поведението на автора – в обяснението на Ф. Водичка – изцяло се обуславя от нагласите на читателя. Именно на тази основа категорията автор (освен че е разпозната като ключова за позитивистичната литературна история) се появява и в междувоенното литературознание. Този път обаче е изцяло зависима от предразположенията на публиката. Дори при появата на произведение, чието възприемане не може да се състои поради отсъствието на необходимия читателски опит, авторската фигура се съотнася с литературната норма. Тогава се проявява предвидливо констатираната от структуралния проект обратна връзка - нормата постепенно усвоява нагласата, която е необходима за публичността на новото и неусвоеното. Адекватен пример в родната литературна традиция може да бъде отговорът на въпроса защо стихотворенията на Ст. Стамболов отдавна не се пеят и са изключени от учебната програма на българското училище.

Съполагането на двата литературно-исторически проекта изисква да предложим и опит за терминологична унификация. Студиите на двамата литературоведи обаче са резултат от влиянието на различни научни парадигми. По тази причина единствено ще набележим възможните смислово-функционални близости на някои понятия. Х. Р. Яус прецизира въведеното от Ф. Водичка отношение между нормата и новото литературно събитие, въвеждайки в своята трета теза определението за естетическа дистанция: "разстоянието между предварително съществуващия хоризонт на очакване и появата на новото произведение" (Яус, 1998:53). Идентичните търсения на учените довеждат до съвпадението, при което в немския текст се предлага реконструирането на дистанцията с помощта на "спектъра от реакции на публиката и оценки на критиката", а у чешкия структуралист ще прочетем обособена част, посветена на възможните промени на естетическата дистанция, с непретенциозното подзаглавие "История на отзвука на литературните произведения" (Водичка, 1969: 34-42).

Генеалогията на проекта на Ф. Водичка и структуралистите от междувоенния период ни връща назад в развитието на историческото познание и литературознанието. Цялата студия е наситена с категории, които са еднакво градивни колкото в метаезика на позитивизма, толкова и в тезисите на ОПОЯЗ. На първо място, преосмислени са познатите литературно-историографски термини - топоси като автор, жанр, национален език и национална литература, извори на текста, литературни влияния, животът на твореца като извор за литературната творба. На второ място, студията на чешкия литературовед търси балансираната връзка между демодираните от критическия език на позитивизма категории и проекта на формалистите. Целта на синтеза е не примиряването на две различни концепции, а създаването на нова литературна история, която във всички случаи следва да се съобразява и със спецификите на националния литературен процес. За пореден път са надхвърлени споделените от Ян Мукаржовски в края на 20-те години благородни намерения, признаващи целенасоченото търсене на опорни точки за създаването на родна литературоведска традиция. Потвърждението ни предлага една трудно забележимата отпратка в бележките на Х. Р. Яус към аналитичния прочит на Ян Неруда, с който Водичка онагледява методологията на издадения година по-късно проект за нова литературна история.

Сред ключовите категории на студията, както може да предположим, не е пропусната и литературната структура. Определението на термина звучи така: "онази нематериална съвкупност от елементи, проявяваща се във всички литературни творби и съхранена в подсъзнанието на читателите" (Водичка, 1969:18) Зад това понятие обаче е вложено значение, съобразено предимно с употребата на за целите на литературно-историческата концепция. Новото съдържание на термина, от една страна, отчита необходимостта от читателската активност и динамиката при възприемането на текста. От друга страна, предполага специфичното балансирано отношение между изразните средства в текста - система, което Р. Якобсон през 1935 г. формулира зад значението на доминантата, а структуралното литературознание разработва до края на 40-те години.

Успоредяването на двата проекта, посветени на изграждането на нова литературна история, насочва вниманието ни към привидно случайни съвпадения. За всеки, който споделя аксиоматичността на иманентната логика в развитието на литературознанието, това успоредяване предлага нова възможност за попълване на бели полета. Ще допълним още един коректив за репликата на Х. Р. Яус. Тя е отправена към френското структурално литературознание поради отказа му от създаване на литературно-историографски проект. Според немския учен този отказ означава явното съмнение и недоверие в аналитизма и методологическите решения на една нова литературна история, означава нежелание за нейната реабилитация.

Привидността на съвпаденията ни подсеща, че заключенията върху случилото се в литературната историография на ХХ век са пълноценни и научно коректни, едва когато кръгозорът ни е пределно широк. Затова ако перифразираме репликата на главния герой от мотото, стремежът ни към евристична изчерпателност може да звучи така: "Кой структурализъм, госпожо Мюлерова? Ние знаем два..."

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

ЯУС, Ханс Роберт

1970  Literaturgeschichte als Provokation der Literaturwissenschaft. (Литературната история като провокация нa литературознанието. - Исторически опит и литературна херменевтика. С., 1998, УИ "Св. Климент Охридски", с. 27-87.)

ВОДИЧКА, Феликс

1942  Literární historie, její problémy a úkoly. (Struktura vývoje. Praha, 1969, Odeon, s. 13-53.)

ЯКОБСОН, Роман, ТЫНЯНОВ, Юрий

1928  Проблемы изучения литературы и языка. (Рroblémy zkoumání literatury a jazyka. - Roman Jakobson : Poetická funkce. Praha, 1995, H&H, s. 34-36.

 


напред горе назад Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]

 

© Добромир Григоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух