напред назад Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]



За ключовите думи на романа и за Владимир Мацура


За своите романи, според свидетелствата на очевидци или връстници, Вл. Мàцура е говорел малко или не е споменавал почти нищо. Оставил е впечатлението, че художествените му текстове имат място, но като "странично увлечение", в сянката на литературната история. На тази литературна история, все още приемана като областта, в която той има най-много приноси, идентифицира го спрямо предходни поколения и го сближава със съвременниците му. За да изпреварим първоначалното колебание на част от четящите ще подскажем, че това е същият Вл. Мацура, чиито преведен през 1995 г. текст (Útěky či útoky) предизвика познатия (най-напред за читателите на "Литературен вестник") въпрос "Кой сте вие, г-н литературовед?"; чиито текст постави важен проблем за българското литературознание, не предизвика други отговори, но получи неофициалната публична оценка като "една от публикациите на годината", а пред погледа на останалите уважавани национални издания за литература (а дори и за култура) многократно надскочи популярността, предлагана от вестника.

За да разсеем следващото колебание - този път на тези, които очакват втора среща с литературоведа, предлагаме да не подминават "Гражданинът Монте Кристо". Романът не се стреми към отговори на споменатия въпрос - въпреки, че освен главно действащо лице в текста Петър Ламбда е член на секцията по "теория на литературата и литературна политика" във фикционалния Институт по комплексно изследване на културата. Към библиографията на писателя Мацура ще добавим сборника с разкази "С нежните ноктенца" (1983) и внушителната тетралогия, съставена от романите "Информаторът", "Комендантът", "Гувернантката" и "Медикус". Тяхното художествено времепространство е XIX век, т. е. белязани са както от ирационалността на възрожденските славянски мечти, така и от аналитизма на културно-историческия образ, конструиран от Мацура. На този образ, заедно с дейността на структуралиста Феликс Водичка, е отредено мястото на най-добрите чешки познавачи на възрожденската литературна историография. Критическите отзиви върху тетралогията обаче са единодушни в едно - прочитът на всеки от четирите романа не зависи от специализираното познание, ползвано от автора. Ако в научните си трудове Мацура разкрива културата на националното възраждане като изкуствен, т. е. вторичен "идеен конструкт", реално-историческите негови създатели се редуцират в знаци и емблеми (две от ключовите думи в семиотичните есета на литератора), то романът се интересува от реалността на личностни копнежи, сънища и познание. Затова въпросът, който романът формулира, не звучи песимистично, не издава или проповядва житейски цинизъм, и би могъл да прозвучи така: защо сме на този свят?

Текстът не ни оставя безразлични към своите големи сюжети -предателството и изневярата, трудността да посочим категорично жертвата и извършителя на отмъщението, прекалената самоувереност в контрола над личната ни съдба, търсенето на познанието за предназначението на човешкия живот, завистливите очи на осуетената надежда. Читателското съпричастие е постигнато с помощта чрез иронията на разказвача. Той се се движи между епизодично отъждествяване с главното действащо лице и дистанцията на безучастния наблюдател. От тези две позиции Петер Ламбда наблюдава и коментира или сам попада в шаржа на разказвача.

"Гражданинът Монте Кристо" е завършен през 1981 г., но излиза от печат едва в началото на 90-те години. Съдбата на текста вероятно би отредила мястото му в рубрики като "книги в чекмедже", "политически неудобна литература" и пр. Въпреки това все пак в речниците на забранявана или самиздатската литературна продукция  романите на Мацура почти не намират място. Дали остават неиздадени поради привидно случайното съвпадение на сюжетни фрагменти с реални лица и прототипове в текста? Дали романът прочитът на романа зависи от автобиографичното? За привържениците на тази позиция ще добавим: нека не избързваме - може би Петър Ламбда не е персонаж идентичен с фигурата на автора и вероятно не всички прилики с действителни лица и събития са преднамерено "оголени"; въпреки че и двамата са литературоведи; въпреки че и двамата усилено работят над специализирани литературни речници. Езикът на литературните енциклопедии има поне едно предназначение, което изключва той да бъде инструмент за разпознаването на фикционалните места и персонажи като реални. Какви са ролите на езика?

Петър Ламбда е достигнал необходимата сигурност на самопознанието. За него разказвачът пояснява: "Такава му е работата, да убива с думи фалшивите думи." Романът представя на читателя, въвежда го в езиците на всеки от доминиращите персонажи. Това са опознавателните белези - кодове, които очертават индивидуалността на всяко действащо лице в текста. Сравнително пълното описание на езиковите регистри посочва няколко кода: тайният език на семейството Ламбда в играта на карти: "[…] вие няма да играете никаква мастер-игра, защото тази игра си е наша игра, тя е онова, което крепи семейството ни, езикът, който говорим, […]" Вторият езиков регистър е представен във фрагментарните цитати на ромски изрази, стихове, песни и предания. Търсачите на автобиографичното биха вздъхнали с облекчение, когато разпознаят в Ботевата поетична молитва третият езиков регистър. За всеки, който лично е познавал Вл. Мацура, отпратката към родната поезия припомня нескриваната симпатия на автора към българската култура, нейните носители и познавачи. Най-използваният езиков регистър остава специализираният речник на литературоведа - равнището, в което най-ясно се проявяват иронията и самоиронията. Когато началото на романа ни въвежда в екстериора на "храма на науката", т. е. в сградата на института, разказвачът с охота илюстрира фрагменти от професионалната психология на литератора: "По стълбите се разминават специалисти по културата със специалисти по боите в работни престилки, опръскани с ярки цветни петна, още пресни, още миришещи. Пъстрите привидения на  химиците действат депресивно върху крехката психика на културолозите и после в бърлогите си потиснатите млади научни работници изчукват на раздрънканите си машинки основните тези на бъдещите трудове, които издават силно запленение и смирен възторг: "Символика на цветовете в поезията на чешките символисти", "Структура на цвета при Манес", " Обагреност на мелодията в Моята родина на Бедржих Сметана", "Значение на цвета в съвременната ни култура" (с. 35).

Втората роля на разнородните езици е да подпомогнат читателя. Можем да изберем и ползваме всеки един от тях като език на нашия прочит. "Гражданинът Монте Кристо", както и останалите романи на Вл. Мацура, не натрапва нито висшата математика на литературознанието, нито трудно разбираемия за непосветените ромски език. Текстът, както правеше винаги и Владимир Мацура, ни посвещава, постепенно въвежда в разноезичието като посвещение в езиците на тълкуването. От работна среда, от автобиографичен план на текста или от скучна и трудно разбираема терминология литературознанието се трансформира в ориентир за читателя. Ключовите думи на речниковите статии стават важна част от самопознанието на персонажите, поемат ролята и на опорни точки в трудния път към познанието за другия. Затова най-сигурното доказателство за обичта към любимия човек в текста ще разпознаем, когато всеки влюбен проговаря езика на любимия човек, т. е. усвоява ключовите думи на не-своя език. Романът създава разноезичен свят, за да ни припомни отново красотата на многообразието. А вероятно и за да ни предпази, с приятелско намигване и усмивка, от прекалено сериозното вживяване в собствения език. (Колко поучителен за литературоведа може да бъде този роман!)

Накрая малко и за усмивката на  Вл. Мацура. В свое интервю от 1998 г. той определя романите си като "белетристичен опит за елегия". И добавя: "[…] а тя съвсем не е пресъхнал, изчерпан жанр, антична находка…" В чешката литература от последните десетилетия зависимостта на човека от голямата анонимна Съдба, както и сюжетът на нескопосаното отмъщение като ирония същата тази съдба, нееднократно се актуализира в различни литературни интерпертации. Персонажите в романа по-скоро биха откъснали ябълката на познанието от райското дърво, отколкото да дочакат узряването й над главата на Нютон. Ламбда и институтската му компания създават цели две свои теории - за "спермичка пакостлива" и за Великия епик. Първата от тях авторът подсказва и в тетралогията, написана след "Гражданинът Монте Кристо", а освен споделяше и като собствена житейска философия: "да се родиш, това е голяма печалба от лотарията, нелепа случайност…" (с.31). Затова сюжетите на Мацура по-често имат горчивия вкус на опитите с не дотам успешен край. Но никога не провокират цинизма на отмъщението като личностна религия; персонажите предварително съзнават риска да пооследват Великия епик, "господаря на човешките съдби" - защото той "най-малко от всичко обича своите верни апостоли" и "кръвожадно разпъва на кръст собствените си последователи" (с.81).

В българското издание на романа преводачката Анжелина Пенчева прибавя и разказите на Вл. Мацура от цикъла "Игри различни". Един от тях преди шест години й послужи като доказателство на тезата, формулирана като "кундеризация на новата чешка проза". Аргументът, който хвърля сянката на съмнението по отношение на тази теза, е тъжната, прощаваща всичко усмивка на разказвача в "Гражданинът Монте Кристо", на автора Владимир Мацура и на литературоведа Ламбда. Както знаят читателите на М. Кундера, за разлика от Клима в разказа "И няма да се смее никой", Петер Ламбда все пак прощава великодушно и не отказва да напише рецензия за бездарния графоман.

В представянето на книгата усмивката е решение и на Виктор Паунов - художника на корицата. Тя съпровожда българския читател от първата до последната корица на романа и затваря кръга. И ние завършваме представянето с преднамерено търсената от творбата кръгова комозиция. Ще се върнем към "Литературен вестник" - започнахме с прототипа и завършваме с неговата фикционална проекция. Сред проблемните персонажи в текста на Мацура (проблемни за специализираното око на критиката) е черната котка, която "съвсем безшумно" съпровожда и наблюдава големите сюжети. Сюжетът "Лотман в Прага" подсказва какъв прочит на романа очаква авторът. Ето завръзката: "Сто и деветнайсета аудитория на факултета беше пълна с готови да чакат колкото е нужно студенти, с жадни за сензации философи, със страстни поклонници на литературната семиотика и бог знае с кого още, седяха плътно притиснати и изпъваха шии, сякаш бе дошъл Сартър или Гинсбърг." След изригването на множество пространствени модели, континууми и субконтинууми, по време на дискусията идва развръзката на сюжета. Студент пита учения:

"- Извините Юрий Михайлович… извинявайте, ами как стои въпросът с котката?

- Какая кошка? - стъписа се професор Лотман и пъхна тебеширени пръсти в дългите си вълнисти коси.

И студентът обясни, че в анализирания от професора разказ имало и котка, която преминавала от един пространствен континуум в друг, и то много лесно, хоп, през дупка в оградата.

Професор Лотман се взе в ръце, поусмихна се, явно заинтригуван, закима с глава и каза:

 - Ну, да, да, да.

април 2000

 

 


напред горе назад Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]

 

© Добромир Григоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух