напред назад Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]



За какво ни служи понятието семантичен жест?


Изборът на проблема в заглавието е мотивиран от досегашните коментари върху термина. Различията в изказаните мнения се проявяват най-вече в избора на контекст, в който се оглежда понятието. Общо място на много от вижданията все още си остава раздвоението между възможните употреби и непригодността на термина за нуждите на анализационната практика. Текстовете, които дефинират семантичния жест, се отличават с пределна яснота на формулирането и съзнателно избягват заиграването с многозначността на метаезика. Една от възможностите да оразличим концепцията на структурализма в чешки контекст от по-късната  й разновидност във френското литературознание е отказът от възприемането на метаезика като материал на художествения текст. Пиететът към евристичната функция като основополагаща за критическото писане принася в жертва представата, че то може да бъде и творчески акт.

Въпреки това нееднократно се пораждат съмнения в операционализацията на понятието. Съмняват се не само задгранични познавачи на Пражката школа, но и нейни последователи и ценители в чешкото литературознание. Затова семантичният жест е удачен пример за ограниченията, които могат да охладят сляпото възхищение или стремежа на всеки адепт към механично приложение изобщо. Причина за този тип ограничения е отсъствието на очакваната христоматийна краткост при формулирането на термина; това отсъствие всъщност създава представата за неяснота. Предлагаме бележки и кратък коментар върху дефинирането и някои от по-късните трактовки на понятието.

Колебанието в интерпретациите на семантичния жест се поляризират и в някои случаи стига до крайност. На него се гледа едновременно като на "привлекателен постулат" или като на "едно от най-дразнещите понятия от цялата концепция на пражкия структурализъм" (KAЧEР, 1968), като на "химера" или "практически употребим термин" (ШВАРЦ, 1989). Пестеливото обобщение "неточна формулка" (MAЦУРA, 1977) допълнително засилва съмненията на литературоведите и затова не може да бъде изненада пълното отрицание на концепта (БУРГ, 1985). Противоречивостта на мненията не е в зависимост от връзката на семантичния жест с цялостния проект на междувоенното чешко литературознание. Напротив, именно терминологията на структурализма предоставя поле за коментари и допълнения с цел прецизиране на дефиницията. Освен това обвързаността на термина с понятийния апарат на "кръжочниците" е едно от възможните основания за неизкушени и последователи да се връщат назад към историята на школата.

Всяко преосмисляне и допълнение на семантичния жест актуализира два въпроса. Първият от тях се отнася до възможностите за приложение на понятието извън чешкия литературен материал, респ. извън ограниченията, налагани от конкретна националнолитературна картография1. В този мотив се крие рискът на инерцията. Тя означава да се впуснем в апологично изложение на структуралното литературознание и да съзерцаваме със скръстени ръце различни възможни взаимодействия в йерархии - както на формално-литературно, така и на терминологично равнище. Това също така означава да се задоволим с описанието на семантичния жест единствено чрез връзките му с други понятия на Пражката школа2. В настоящото изложение се отказваме от подобна насока, за да посочим очертанията на ново изследователско поле, в което терминът ще може да се актуализира. От противоречивостта на понятието произтича вторият въпрос за операционализацията. Преосмислянето от гледна точка на възможните употреби изисква да уточним следващия ни мотив. Аргументите "за" или "против" операционализацията на термина не съвпадат с неговата реабилитация. До каква степен, от една страна, и от друга, пред каква публика може да се реабилитира едно понятие са проблеми, които остават встрани. Тяхното изясняване е във връзк, например, с причините, довели до окъснялото обръщане към междувоенния структурализъм извън границите на чешкото национално литературно пространство.

Щом разлистим коментарите върху употребимостта на семантичния жест, се натъкваме на недостатъчно изясненото съдържание, вложено в него. Трудната операционализция е логически парадокс, тъй като става дума за термин, който остава добре положен в анализационнта практика на Ян Мукаржовски. Парадоксът се засилва от съмнението на по-късните коментари по отношение на възможността и необходимостта понятието да функционира извън контекста на интерпретациите, които косвено го дефинират. Затова накратко ще уточним в кога, с какво съдържание се появява вербалното означение, и също така как се допълва схващането на семантичния жест.

 

Началният хронологически ориентир на появата е първата половина на 20-те години на ХХ век, когато Ян Мукаржовски подготвя студията си "За моторното осъществяване в поезията"3 (MУКАРЖОВСКИ, 1985). Основа на текста е полемиката на автора с възгледа на Анри Бремон за "чистата поезия". Конструктивният изход от задочния дебат е в обособяването и възприемането на теза, разработена по-късно от чешкия литературовед в следващи негови текстове. В тях е застъпена и кристализира концепцията за семантичния жест. Коментираната теза на Бремон отрича водещата роля и влиянието, които за прочита имат формалните и съдържателните признаци на текста. Ирационалното отрицание на тогавашния метаезик у Бремон се мотивира с въвеждането на понятието "поток". Ян Мукаржовски преосмисля акта на възприемане на творбата като "еднопосочно движение, носено от всички елементи на стихотворението". Оттук следва и обобщението върху моторния характер на поетичното слово: "[...] същността на поезията се състои в еднократното моторно осъществяване, носено от всички елементи на поетичната творба". Още в този ранен етап от развитието на Ян Мукаржовски се съдържат първите "предпоставки за бъдещата формулировка на семантичния жест" (ЯНКОВИЧ, 1985/1991:18). В тази енергията на смисъла и жестовостта като негов материален носител за първи път се извеждат на преден план като доминантен признак на поетичната творба.

 

Подробната реконструкция, която описва генеалогията на термина, откроява любопитен сюжет. Към него ни насочват и констатациите на Милан Янкович – един от учениците на Ян Мукаржовски. Сюжетът подсказва възможнстта да препрочетем отново отношението на приемственост между руската формална школа и престоя на руските учени в Чехословакия от 1928 до 1938 г. Освен това разкрива част от обстоятелствата, които обединени характеризират духовния живот преди създаването на кръжока, т. е. дават яснота по въпроса какво заварват "в Прага" руските формалисти. В сюжета се крие неохотата, която остава трудно доловима в контекста на общите методологически търсения в новосъздадения кръжок. (Това е неохотата (или индиферентност?), която ще посочим като възможната причина семантичният жест да остане встрани от проекта на структуралното литературознание; при това, както знаем, в периода на най-висока продуктивност на създателите на проекта). Най-сигурното доказателство за това е пренасочването на анализационните усилия на Ян Мукаржовски встрани от конкретизирането на схващането за семантичния жест. Стига се до своеобразно отлагане, тъй като преди този период няма да открием текстове, посветени или пък методологически ориентирани чрез това понятие. Свързващият термин (Verbindungsbegriff), както го определя Х. Шмид, през всички фази на почти четвъртвековното търсене на Мукаржовски не е един – това не е семантичният жест, а цяла поредица понятия, в която се включват "подход", "художествен подход", "вид", "формално средство", и преди всичко "форма" (ШМИД, 1982:212). Преди трайното установяване на руските учени в Прага или Бърно последният за този период труд, който се опира на семантичния жест, е хабилитационният текст на Ян Мукаржовски "Май на Маха" (MУКАРЖОВСКИ, 1928/1948). Едва десет години по-късно ученият се връща към проблематиката, свързана със семантичното поле на литературния жест. Какво следва по-нататък?

Всъщност едва през 1938 г. "жест" вече се легитимира със статута и функцията на термина, който ни е познат днес. Източниците са няколко монографични студии, които интерпретират творчеството на чешки писатели – "Генетика на смисъла в поезията на Маха" (1938), "Семантичен анализ на поетичната творба: "Абсолютният гробар на Незвал" (1938), "Смислов строеж и композиционна основа на епиката на Карел Чапек" (1939) (MУКАРЖОВСКИ, 1938, 1939/1948). Всяка една от тях единствено в уводната си част съдържа пестеливо предложените опорни точки колкото на предстоящия анализ, толкова и на концепцията за жеста. Освен в "интерпретационните" си студии Ян Мукаржовски доразвива схващането за семантичния жест в два теоретични текста. Това са сравнително популярните у нас работи за поетическия език (1940) и дефинирането на антиномията "преднамереност - непреднамереност" (1943). Въпреки лаконизма на формулировките в тях понятието е изяснено най-изчерпателно. И така, какво определение за семантичния жест ни предлагат всички изброени текстове?

Дефинирането се мисли чрез съотнасянето спрямо ключови понятия от литературоведска концепция на структуралистите. Функционирането на семантичния жест е възможно като принцип, обединяващ всички формални елементи на поетичната структура под общия знаменател на смисъла. Всеки елемент поотделно носи смисъл, а същевременно не е необходимо да влиза във взаимодействие с елементите от други нива. Следователно смисловото равнище на творбата не е единственото поле, в чиито рамки се проявява активността на семантичния жест. Схващането за понятието изключва йерархичната съотнесеност между отделните нива на произведението. Аналитичният подход на интерпретатора означава и изисква реконструкцията на "онзи съдържателно неспецифизиран (и в този смисъл - ако искаме - формален) жест, с който поетът е избирал и свързвал в смислово единство елементите на своята творба." (МУКАРЖОВСКИ, 1938/1993)

Негативното дефиниране на жеста е една от най-честите реторични техники на формулирането на понятието. Оттук следва, например, оразличителната констатация, че смисловото единство на творбата не се подсказва от нейните композиционни особености. Единството се достига благодарение на динамичния характер на конструктивния принцип, а той се реализира при систематизацията на елементите. Формалните компоненти на творбата търпят непрекъсната трансформация, която се определя от начините на тяхната употреба в цялостната литературна структура  (МУКАРЖОВСКИ, 1938/1948). Семантичният жест организира текста като динамична цялост от най-елементарните градивни единици до най-общите очертания и представлява "смислова интенция, макар и качествено неопределена" (МУКАРЖОВСКИ, 1940/1948).

В концепцията за семантичния жест извънтекстовите характеристики на творбата се легитимират като реабилитация на нейната "външната" обусловеност. Обусловеността се очертава в две насоки – както от самоидентификацията на автора, така и от разнородните полета на социо-културна активност на литературата. Екстралитературните валентности на термина означават задължително съчетание на смисловия строеж на литературния текст с неговата публичност. Съчетанието обикновено се обяснява с насоката и резултатите от търсенията на структуралния проект. От друга страна, то свидетелства за преодоляването на "домашния" чешки изкуствоведски формализъм, наричан за краткост "хербартовски" формализъм (СУС, 1968). Анализът обвързва езиковите и тематичните елементи, проявяващи се на различни равнища в художествения текст, с намерението да се откаже от самоцелното описание на неговата смислова динамика. Затова (особено внимание на това се обръща в студията "За поетическия език") в практиката на Ян Мукаржовски изречението функционира като езиково-граматична единица единствено в ролята на отправна точка. По-нататък то променя статута си в минимална градивна единица на смисъла, тъй като преминава границата на изказването и се доближава до съждението. Дефинирането на семантичния жест чрез прилежащите към смисъла елементи, от една страна, и от друга, чрез разполагането им в различни равнища демонстрира качествено нов поглед върху литературния текст. Освен като принцип на смислобразуването понятието се определя и като процес, който обуславя възприемането на творбата и нейното отношение към реалността. В анализа на текстове от Карел Чапек се извежда взаимовръзката между процеса на генериране на смисъла, който скрепява цялостта на произведението, и влиянието върху акта на прочита. По този начин се равнопоставят художествения светоглед на създателя на творбата и читателското светоусещане, възприемано като променливо и податливо на въздействие. Следователно семантичният жест се отнася едновременно до няколко аспекта на художествената творба: единството на текста, авторовата индивидуалност, рецепцията на  и процеса на четенето, в който се акумулира смисъл и се интерпретират следващи значения, както и до промените на извънтекстовата нелитературна реалност (ГРИГАР, 1999:227-228). Възможността за избор на смислопораждащите единици в текста прави възможна употребата на жеста в аналитичната практика като категория от историчен порядък. Той поема функцията на типологически признак, характеризиращ конкретен исторически период или жанрова разновидност.

Периодът на постулиране на термина се вписва и съвпада с непрекъснатия, явен или задочен дебат от първите десетилетия на ХХ век върху отношенията в антиномията "формално – съдържателно". Осъзнаването на този контекст, подкрепено отново от негативната дефиницията, допълва схващането за семантичния жест. Терминът се откроява чрез оразличаване спрямо схващането за идеята (извън нейните разнопосочни интерпретации в историята на философията): "[...]различието между "идеята" и семантичния жест е това, че идеята явно е от съдържателен порядък, има определено смислово качество, докато по отношение на семантичния жест разликата между форма и съдържание е ирелевантна [...]" (МУКАРЖОВСКИ, 1943/1993). Оразличаването на семантичния жест чрез дистанцирането от идеята като носител и доминация на съдържателния план в литературната творба е обяснимо не само в контекста на споменатия дебат. Ще добавим гледната точка на анализационната практика. Един от критериите за избора на художествени текстове, в чиито анализ се полагат методологическите основи и терминологичния облик на школата, е свързан пряко със социо-културната активност на литературата.

От чешката литературна емпирия между 1918 и 1938 г. Ян Мукаржовски грижливо подбира именно текстове, които не търсят доброволното обвързване на словесното изкуство с идеологически постулати от междувоенната културна история. Литературна историография припомня сюжета на трескавото търсене след 1918 г. От тази дата започва търсене на "ново съдържание" (по думите на поета В. Незвал), с което литературата може да оправдае своето съществуване. Националната независимост лишава литературната институция от една извънредно важно предназначение, на което самата литература е придавала изключително значение. То се изразява в заместването и запазването на държавната традиция, както и в обслужването на националната кауза. Все пак държавната формация се въстановява под формата на т. нар. Първа република и доброволно избраната от словесното изкуство обусловеност от националната идеологема остава в историята. Ако перифразираме руските формалисти, това ще рече, че в миналото остава необходимостта от самоосъзнаването на част от литературата с несвойнствени за нея занимания. Следствието от изгубената социо-културна и идеологическа полезност е възкресяване на стремежа да се търси и намери "новото съдържание на поезията". Това е следващ щрих към контекста, в който се търси дефиниция на семантичния жест чрез оразличаването му спрямо идеята. Ян Мукаржовски внимателно си подбира художествени текстове, чиято интерпретация не налага диференцирането на идеологема и смислово единство. Т. е. грижливият подбор подминава доброволното социализиране на междувоенния литературен авангард. Твърдим това макар, че тази констатация може да прозвучи еретично след многократно и категорично подчертаваната зависимост на структуралното литературознание от авангардното изкуство. От своя страна анализационната практика на Р. Якобсон (от неговия т. нар. "чешки период", ако приемем неоснователно безкритично основанията "за" такъв период) също не ни предлага много доказателства за афинитета на водещия структуралист към ангажимента на словесното изкуство спрямо идеологемата. По този начин семантичният жест става показателен критерий за еднозначното и едностранчиво успоредяване на влиянието, което анализационна практика може да окаже върху неедин от теоретичните концепти на цялата структурална школа.

Историята на упреците, отправени към практическата употреба на семантичния жест, онагледява още една негова характеристика. Няколко десетилетия по-късно марксисткото литературознание ни предлага сюжет, като заговаря отново за необходимостта от ангажименти пред литературата. Логично се появява и необходимостта от адекватна читателска реакция, която да санкционира и обслужва, да напътства художественото слово по пътя му към постигането на образци, "издържани в идейно и съдържателно отношение". Оттогава датира провинението на семантичния жест в аисторична абстрактност и прекалена метафизичност. В полемиката не се включва самият създател на понятието и макар приживе остава безмълвен свидетел на отправените упреци. В дискусия встъпва негов ученик и последовател (ЯНКОВИЧ, 1965), който още тогава подсказва нова възможност за операционализацията на термина.

Апологията на семантичния жест е мотивирана от убеждението в непреходната му и несъмнена приложимост, изповядвана до много скоро от някои последователи на Ян Мукаржовски. Освен това спорът предлага колкото аргументи от научен порядък, толкова зад него се крие емоционално-аксиологична и идеологическа мотивация. Защитава се не само понятието, а и цялата програма на структуралното литературознание, в която то се впвисва, и чрез която може да бъде обяснено и мотивирано. Т. е. теоретичният концепт поема ролята на представителен, синекдотично избран знак на цялата школа в идеологическата полемика в литературния живот от края на 50-те и началото на 60-те години. Защитата извежда на преден план напрежението между "действителността на творбата" (Янкович, 1965:321) и нейните вероятни прототипове, по В. Изер - централно място и пресечна точка на коментарите са употребите на  "реалността на фикцията".

В критиката на термина защитата разпознава подмяната на "смислотворния принцип" на литературния жест с познавателния принцип на нелитературни идеологически системи. Отхвърлянето на понятието се основава на връзката на идеологемата и познанието, на каузалната връзка на общата идея, която произтича и е пряк резултат от познавателния акт на емпиричната действителност. За Ян Мукаржовски "отношението към реалността" играе важна роля при констатацията на значимостта на авторовата индивидуалност за избора на градивните единици на смисъла в художествения текст (МУКАРЖОВСКИ, 1940/1948). Напрежението между идеологема и семантичен жест се поддържа именно при допира им с фигурата на автора. Тази фигура играе важна роля за функнционирането на две категории с разнородни функции и характер в една естетическа система.

Схващането за идеята е в тясна връзка с ангажиментите от аксиологично-социален характер, вменявани на създателя на художественото произведение. Другото предназначение на автора подчертава значимостта на неговия избор за функционирането на жеста като методически и градивен принцип на смисъла в литературната творба. Предметът на спора не изключва съотнасянето с нелитературната реалност. Семантичният жест надраства структуралната методология, тъй като предоставя на художествения текст изключително широко пространство на реализация. Затова още моторният характер на поетичната жестовост - първият ориентир в търсенето Ян Мукаржовски от 20-те години, означен по-късно като градивна единица в полето на смисъла - съдържа необходимостта от крайна точка; от реализацията на поетичния текст - за разлика от "чистата поезия" на Бремон, в читателския акт; от организиращ принцип, стоящ встрани и над антиномичното конфронтиране между формалните и съдържателните признаци на творбата, както и от нейното осъществяване, преодоляващо методологически ограничителната самодостатъчност.

Потенциалната енергия на текста вътре в самия него окончателно се свързва с нейното въздействие върху индивида и социума. Подчертаваме тази констатация въпреки поляризацията на тези две крайности в литературознанието преди и след Пражката школа. Изборът на литературна емпирия от страна на Ян Мукаржовски и марксистите - критици на семантичния жест ни насочват към доказуемата употребимост на понятието. Тя става възможна най-вече в прочита на литературно време, което конфронтира в литературния процес изборът и отказът от ангажимент, и което противопоставя доброволната и наложената обусловеност на литературния текст от идейни схеми. Терминът отправя скрито предизвикателство към интерпетацията, тъй като операционализацията е проява на нашата увереност в адекватно четене. Семантичната енергия в литературния текст вероятно не винаги се подава (или пък подчинява) на нашата увереност в собствените ни възможности. Конструкцията на изследователския прочит не винаги може да се гарантира от синхрона между метаезика и смисловата динамика в творбата.

Вероятно затова Милан Янкович предлага два типа осъществяване на смисъла в художествения текст. Разполага ги в класически структурална опозиция - но не като адепт на школата, а с цел да ги противопостави. Това са две равнища, в които се съдържат всички възможни значения на литературната творба. Първото ниво е на заиграното (rozehraný význam, displayd, enacted meaning), а второто – на резултативното значение (vysledný význam, resultative meaning) (ЯНКОВИЧ, 1991:23). Функцията на обединяващ фактор в полето на резултативното значение поема идеята, а в рамките на заиграното значение с това предназначение се натоварва семантичният жест (вж. също ДАВИДОВ, 1985:109).

Ако семантичната енергия на литературната творба гравитира между полюсите на резултативното и заиграното значение, то критическата интерпретация прави това между увереността в сигурния краен резултат и реалната възможност част от смисъла да й се изплъзне. Това може да означава, че конструирането на четенето не включва достатъчно носители на смисъла, въпреки че най-вече чрез тях той подлежи на описание. Рискът при реконструирането на семантични интенции си остава предвидимата и неизбежна непълнота. Затова нееднократно се проявяват съмнения по отношение на предназначението на литературознанието като инструментариум, създаден в името на по-пълно познание, актуализирано или адекватно спрямо своя изследователски обект. Затова саморефлексията на анализационната практика многократно досега включва и неувереността в собствените й възможности. Сюжетите, чрез които се скицират променливите схващания за конкретно понятие на един от структуралните проекти през ХХ век, онагледяват скептичното саморазколебаване на литературната интерпретация; освен това онагледяват и една от генеалогиите на скептицизма, проявяван към непоколебимата увереност в окончателното очертаване и достигане до жестовете на смисъла в литературния текст.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

БУРГ, Петер, BURG, Peter

   1985 Jan Mukařovský. Genese und System des tschechischen strukturaelen Aesthetik. Hyeronymus Verlag Neuried.

ДАВИДОВ, Сергей, DAVYDOV, Sergej

   1985 From "Dominant" to "Semantic Gesture": A Link Between Russian Formalism and Czech Structuralism. - Russian Formalism: A Retrospective Glance. New Haven.

ГРИГАР, Моймир, GRYGAR, Mojmír

   1999 Sémantické gesto. - Terminologický slovník českého strukturalismu. Brno, Host, s. 222-229.

ЯНКОВИЧ, Милан, JANKOVIČ, Milan

   1965 K pojetí sémantického gesta. - Česká literatura, č. 4, s. 319-326.

   1985/1991 Svébytná koncepce individuálního stylu. - Nesamozřejmost smyslu. Praha, Československý spisovatel, s. 11-22.

   1991 Perspektivy sémantického gesta. - Nesamozřejmost smyslu. Praha, Československý spisovatel, s. 23-40

КАЧЕР, Мирослав, KAČER, Miroslav

   1973 Mukařovský’s Terminus "Semantische Geste" und Barthes "Écritur". - Postilla Bohemica, Jahrgang 2/3, Heft 4-5, S. 88-94.

МАЦУРА, Владимир, MACURA, Vladimír

   1977 Sémantické gesto. - Slovník literární teorie. Praha, Československý spisovatel, s. 345.

МУКАРЖОВСКИ, Ян, MUKAŘOVSKÝ, Jan

   1927/1985 O motorickém dění v poezii. Praha, Odeon.

   1928/1948 Machův Máj. - Kapitoly z české poetiky III. Praha.

   1938/1993 Генетика на смисъла в поезията на Маха. – Карел Хинек Маха или гласът на падналата арфа. Пловдив, Euroslavica/Mакрос 2000, s. 98-191.

   1938/1948 Sémantický rozbor básnického díla: Nezvalův Absolutní hrobář. - Kapitoly z české poetiky II. Praha, Svoboda, s. 269-289.

   1939/1948 Významová výstavba a komposiční osnova epiky Karla Čapka. - Kapitoly z české poetiky II. Praha, Svoboda, s. 374-401.

   1940/1948 O jazyce básnickém. - Kapitoly z české poetiky I. Praha, Svoboda, s. 78-128.

   1943/1993 Преднамереност и непреднамереност. – Студии по теория на изкуството. С., "Наука и изкуство", с. 150-193.

ШМИД, Херта, SCHMID, Herta

   1982 Die "Semantische Geste" als Schluesselbegriff des Prager literaturwissentschaftlichen Strukturalismus. - Amsterdamer Beitraege zu neueren Germanistik. - Band 15,S. 209-259.

ШВАРЦ, Волфганг Фридрих, SCHWARZ, Wolfgang Friedrich

   1989 Mukařovského "sémantické gesto" - chiméra alebo prakticky využiteľný pojem? K problematice vývinu a operacionálizacie jednej literárnesemiotickej koncepcie? – Slovenská literatúra, č. 5, s. 459-472.

СУС, Олег, SUS, Oleg

   1968 Typologie tzv. slovanského formalismu a problémy přechodu od formálních škol ke strukturalismu. – Československé přednášky VI. mezinárodní sjezd slavistů. Praha, s. 293-300.


 


1 При избора на такъв контекст може да се актуализират коментари върху историчността и упреци в неисторичността на схващането за семантичния жест.

2 Немислимо е откъсването на понятието от контекста анализационната практика на структуралното литературознание, тъй като тя съдържа предпоставки за актуализиране на операционализацията.

3 Лекцията е прочетена на 27 март 1927 г. пред участниците в Пражкия лингвистичен кръжок.

 


напред горе назад Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]

 

© Добромир Григоров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух