напред назад Обратно към: [Иван Христов][СЛОВОТО]



Кръгът "Стрелец" и Никола Фурнаджиев. Идеята за родното


В няколко статии на в. „Изток“ Константин Гълъбов се опитва да утвърди естетиката на експресионизма. В тази насока той е безспорен продължител на линията на списание „Везни“. Но постепенно неговата привързаност към експресионизма отслабва и от бр. 53 той заема дистанцирана позиция спрямо него. Тук ще се спрем на отношението на Гълъбов към Никола Фурнаджиев, изразено в статията „На един златорожки сътрудник“1. Естетиката на експресионизма се оказва неприложима към поета от сп. „Златорог“. Критикът е категоричен, че Фурнаджиев „заслужава кръгло отрицание“. Можем ли да отдадем тази крайна оценка единствено и само на личната вражда на Гълъбов с кръга около списание „Златорог“, и по-точно с Владимир Василев или по-скоро става въпрос за срещата на две съвсем различни концепции за това, как трябва да се прави литература? И ако отношението на Багряна към външния свят, макар и „импресивно“, все пак е „близко до действителността“2, то Фурнаджиев според Гълъбов „гледа на нещата през напуканото стъкло на една груба гротескност“.

Далчев и Пантелеев проявяват същото неразбиране по отношение на Фурнаджиев. В статията „Мъртва поезия“ те го определят като символист. Ето и пасажа, посветен на него там:

Останалите два-три примера взимаме от сбирката „Пролетен вятър“ на Н. Фурнаджиев, поет на „силни образи“:

 

И разправям на моите биволи

с колко черна любов ги обичам...

 

И на „трагични“ сравнения:

 

Като свиня нощта се черна тръшна...

Като крави в нощта, като крави във кърви окъпани.

 

С една дума, поет със силно и трагично скотовъдно въображение.

На 11 стр. от тоя „Пролетен вятър“ е стихотв. „В кръчмата“ и там

 

ракията е бяла като гибел.

 

Ракията да е гибелна е понятно, макар и от гледището на въздържателите, но тук ракията не се сравнява с гибелта, а цветът на ракията – с белия цвят. Значи: гибелта е бяла като ракия.

На стр. 13:

 

Падат, стават и хора и улици

и дървета и гробища черни

от безкрайните смели приумици

на вечерния вятър неверен.

 

Разбираме, че могат да падат и да стават хората, разбираме дори, че и дърветата падат и стават – вятърът ги превива – но да падат и да стават и улиците, и гробищата: това вече са вятърничави приумици на самия поет.3

Далчев и Пантелеев допускат същата грешка както при четенето на поезията на Лилиев. Те наслагват една миметична и логоцентрична концепция върху поетика, която по принцип не е миметична и не е логоцентрична. И наистина, само в автономния свят на една митология ракията може да бъде бяла като гибел. В нейния ирационален свят могат да падат и да стават хора, дървета, улици и гробища, колкото и нелогично да изглежда това от някаква разумна гледна точка. Но нека да се опитаме да дадем отговор на въпроса, защо стрелците недооценяват Фурнаджиев.

В своята монография "Пролетен вятър" на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време" Александър Кьосев обръща внимание на нещо, което е изключително важно за осмислянето на контекста на 20-те години. Според изследователя в поетиката на Гео Милев и Асен Разцветников „се разрушава едно вече неактуално ограничение в идеята за родното – противопоставянето „наше–чуждо“ като форма на национална саморефлексия“. „След огромната културообразуваща роля, която то е играло през Възраждането, – заключава авторът – в една по-късна епоха то също придобива съмнителни идеологически измерения.“4 Кьосев уточнява5, че по времето на Междусъюзническата и Първата световна война мисълта за българското като разграничено и противопоставено на чуждото се е превърнала в семантическа основа на много стихотворения със съмнителна художествена стойност. Освен това противопоставянето родно – чуждо е започнало да произвежда клишета и стереотипни текстове с пряка патриотична тенденция, която бързо е станала манипулационно средство на една шовинистична политика.

След тези изключително точни наблюдения можем да допълним, че и кръгът „Стрелец“, и кръгът „Златорог“ не реабилитират възрожденското противопоставяне свое – чуждо. Това е белег за достигането до една относителна зрелост на културата. Но от друга страна, дебатът за родното е предизвикан от усещането за криза в националната идентичност след загубата на войната и въстанието от септември 1923 г. Оказва се, че през 20-те години наследяването на Възраждането е разполовено. Ако Фурнаджиев, Разцветников и Гео Милев наследяват неговия революционен етап, то стрелците се обръщат към неговия еволюционистко-просветителски етап. Това предопределя и различния статут на понятието „българско“. Ето защо „българско“ навсякъде и последователно при Фурнаджиев е заменено с „родно“. Отсъствието на „българско“ в художествения свят на Фурнаджиев според Кьосев6 сочи, че между неговия смисъл и смисъла на „родно“ има някакви разминавания. Стрелците обаче са по-смели в употребата на „българско“. За тях двете понятия не са така полюсно раздалечени.

Ако за Гълъбов и Далчев обект на интерпретация на литературата трябва да бъде преди всичко българската действителност, но гледана през филтъра на западноевропейската култура, то за Фурнаджиев обект на интерпретация са по-скоро митологичните пластове, които стоят в основата на родната традиция и фолклора и които той заимства от поезията на Христо Ботев7. И ако художествената условност на „Пролетен вятър“ изгражда един художествен модел, в който „напълно липсва пластът на културата и идеологията“8 (по Алексъндър Кьосев), то в концепцията на Гълъбов пластът на културата и идеологията е изключително важен елемент. Концепцията на Гълъбов за постигане на родното е логоцентристка, тя изисква да се тръгне към едно съзнателно европеизиране. Стрелците се обръщат към някои тематични пластове на Възраждането, като ги актуализират по един новаторски начин. Идеите за просвета, за близост до народа, за приобщаване с ценностите на западноевропейската култура са заимствани от епохата на Просвещението. Фактически кръгът „Стрелец“ осъществява връщане към някои аспекти на модерността. В стихосбирката на Фурнаджиев обаче е изградено едно митологизирано битие, в което всички културни пластове и идеологии, освен чисто митическата, отсъстват. Всички маркери на родното, важни за езика на национализма, всичко онова, което е силно идеологизирано във възрожденската литературна идеология, отсъства от текста на „Пролетен вятър“. Според Александър Кьосев поетическата вселена на Фурнаджиев е „едновременно семейна и национална, селска и космическа“, „космическата всеобхватност на Родината не може да побере в себе си нищо чуждо – целият свят е роден“9. Но това е космическата всеобхватност на митологичното съзнание, което не различава чуждостта по исторически или географски, а по етичен признак.

Елка Димитрова отива в тази посока, като разглежда стихосбирката на Фурнаджиев в отношение към една митологична система. Според нея частите на „Пролетен вятър“ очертават един сюжет на временна гибел и възкресение на лирическия герой, а самата книга може да бъде разчетена като „наратив“ за неговата инициация10. По този начин лирическият говорител учленява ракурса на субективното изживяване на едно събитие. Това обяснява странната самотност, в която лирическият герой преживява случилото се, сякаш наново след неговото същинско историческо случване. Тази позиция на говорене според Димитрова е подобна на изолацията при инициация, онова крайно изпитание, състоящо се в самостоятелното извървяване на пътя на предците, на пътя на общността11.

И наистина, ако погледнем на стихосбирката „Пролетен вятър“ като на инициационен ритуал в един по-съвременен смисъл, ще открием редица черти наследени от митологията. Мирча Елиаде12 обръща внимание на ритуалното очистване в обредната инициация. Според него смисълът на такова очистване е „едно изгаряне, унищожаване на прегрешенията и грешките както на индивида, така и на общността като цяло, а не просто „пречистване“. Така под възраждане той разбира едно „ново раждане“. Подобно тълкуване ясно показва присъствието на въстанието в „Пролетен вятър“, въпреки неговото отсъствие. Въстанието присъства по индиректен начин като криза на съзнанието. Разбира се, в универсалността на този дискурс кризата може да бъде предизвикана не само от конкретното събитие, а от злото въобще, от абстрактното зло, от престъпването на някакви хуманни граници изобщо. Така ежегодното изгонване на греховете и злините от митологичния човек в стихосбирката на Фурнаджиев е дадено като опит за миг да се възстанови митичното и първоначално време, „чистото“ време в мига на Сътворението – опит да бъде повторена космогонията.

Някои от разсъжденията на Елиаде разкриват смисъла на изповедната основа на „Пролетен вятър“. Според него13 в основата на изповедта стои магическата по същество идея за премахване на прегрешението, извършено чрез физическо действие. Така изповедта се явява „израз на необходимостта на примитивния човек да се освободи от спомена за „грешката“, т. е. от поредица „лични“ събития, чиято съвкупност представлява „Историята“. Така изповедта, изразена от един колективен говорител, съпътства колективното прераждане на общността чрез повторението на космогоничния акт.

Според Елка Димитрова14 произнасянето на историчната актуалност през митичното като всеобщ „емоционален“ модус на човешкото преживяване и световъзприятие прави стихосбирката въздействаща върху митичната нагласа на читателя. По този начин стиховете предизвикват съпреживяване, което надскача логическото следване на сюжета, историчното чувство за последователност и причинност. Изследователката се спира на специфичната митична нагласа, към която „Пролетен вятър“ провокира и която по думите на Гадамер „обхваща и носи“ разума. Тя стига до извода, че в действителност разумът не прави сам себе си възможен. Той е само една историческа възможност и шанс. Така както не разбира сам себе си, той не разбира и действителността на мита, която го „обхваща и носи“. Според Димитрова тъй като митовете не са маски на историческата действителност, разумът никога не може да ги снеме докрай от нещата, за да се реализира напълно като исторически разум. Тази специфика на митологичното съзнание обяснява защо към него не може да се приложи напълно една рационалистка концепция. Точно оттук идва неразбирането на Гълъбов, Далчев и Пантелеев.

Екстатичността или извънразумността на светогледа на „Пролетен вятър“ е не толкова резултат на емоционална свръхнапрегнатост, колкото завръщане в митичното битие през разпадащия се свят на историчния разум. Стихосбирката на Фурнаджиев може да бъде разглеждана не само като опит да бъде пренебрегнат историцизмът, но и самата история като такава. В този тип световъзприемане и реагиране на света можем да видим бунта срещу историческото време, който Елиаде15 вижда в митологията, усилие да се възстанови целостта на историческото време, обременено с човешки опит, вътре в космическото време, което е циклично и безкрайно. Елиаде конкретизира този мит като мит за вечното повторение или за унищожаването на времето. Според него колкото повече се засилва страхът от историята, колкото по-несигурно става съществуването, зависещо от историята, толкова повече отслабва доверието в позициите на историцизма.

Нека се спрем на едно от стихотворенията от „Пролетен вятър“ („Сватба – 1“), за да видим как в него се третира идеята за родното:

 

Ах, гърмят на небето големите, тъмните тъпани,

равнините горят, и високо, и страшно над тях,

като крави в нощта, като крави от блясък окъпани,

идат облаци зли, и потъват просторите в прах.

 

И дълбоко звънят равнините, и пеят клисурите –

буйни сватби гърмят над злочестата черна земя.

Аз съм тъмен жених, моя майко, и пламват лазурите

като мрачен пожар, като кръв, като вик на смъртта.

 

Аз издигам ръка и ви каня със пъстрата бъклица,

мои братя без път, мои братя със черни гърди,

във неделя е тя – мойта сватба, – елате ми с мъката

и със страшната скръб на безкрайните стари земи.

 

Като крави в нощта, като крави от кърви окъпани,

над главите ни бдят, тъмни облаци бавно пълзят.

Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани,

моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!

 

За разлика от Славейков и Гео Милев16, които предпочитат да интерпретират мита, отнасящ се към целия колектив, и се опират все пак на някакъв предварителен текст, то говоренето на Фурнаджиев е митологично, без да бъде вторично осъзнавано. Тук той се спира не на колективния, а на индивидуалния ритуал за встъпване в брак. Сам по себе си този ритуал е част от инициацията, от временното преминаване в другия свят и връщането, но вече с нов социален статус. Силното въздействие на това стихотворение обаче произтича от превръщането на индивидуалния ритуал по встъпване в брак в колективен. Освен това той смесва сватбеното и смъртното обредно действие. От друга страна, това стихотворение може да бъде прочетено като версия на Ботевото „На прощаване“, но ако при Ботев става въпрос за едно последователно и в известен смисъл логическо сюжетиране – първо, разказ за смъртта на героя, а после за неговата сватба, то при Фурнаджиев имаме едновременно случване на сватбата и смъртта. В този смисъл Фурнаджиев се доближава до архаичните пластове на митологията, където сватбата и смъртта са също обвързани. Тази черта на поетиката на „Пролетен вятър“ потвърждава тезата на Александър Кьосев, че Фурнаджиев повдига на степен Ботевата поетика.

В своята монография Кьосев отбелязва още, че в „художественото мислене на Възраждането България е именно „земя“, и то земя в своите географски и исторически предели“. Тя е родният край, представата за който е неотделимо свързана с географската емблематика – Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица, Вардар, и със също така емблемни възлови точки на българското историческо време – миналата слава и черното падение, имената на Крум, Симеон, Преслав, Търново. Като образцови примери на този възрожденски модел за художествено осмисляне-структуриране на образа на Родината той посочва Вазовото стихотворение „Де е България“ и стихотворението на Цветан Радославов „Горда Стара планина“. В тях Родината е именно „земя“: „Земьо, що си ме родила, / моя поклон приеми“17.

Безспорно е, че в интерпретацията на Фурнаджиев въобще не се акцентира на някакви исторически конкретности. За него имената на Крум, Преслав, Симеон, Търново не са представителни по отношение на родното, защото са плод на една историческа и рационалистка концепция за идентичност. Така ако при Вазов имаме единичното „земя“, която е конкретна и исторически зададена, то при Фурнаджиев имаме „злочестата черна земя“, „безкрайните стари земи“, които са абстрактни и исторически неопределени. Ако се вгледаме в лирическия говорител на Фурнаджиев, ще видим, че той е пределно обобщен и деиндивидуализиран. Това е така, защото подобно на говорителя в митологията той изразява една абстрактна идея, изразява същност, а не конкретна индивидуална гледна точка. Ако кръгът „Стрелец“ се обръща към просветителско-еволюционисткия етап на Българското възраждане и в него дири своите основания за съществуване в съвременността, то поетиката на Фурнаджиев се явява продължение на поетиката на модернистите, които търсят корените на родното в митологията. Ако Фурнаджиев тръгва към родното, като се връща към предмодерни стилове, то стрелците смятат, че към родното трябва да се тръгне през стилове на модерността. Оттук идва разминаването. Концепцията на кръга „Стрелец“, която е рационална, исторична и се опира на традицията на модерността, в известен смисъл се оказва противоположна на концепцията (доколкото можем да говорим за концепция в случая) на Фурнаджиев, която е ирационална, аисторична и се опира на предмодерната традиция.

Що се отнася до концепцията за родното на Константин Гълъбов и Атанас Далчев, за нея е характерна съществена промяна в гледната точка по отношение на предмодерната традиция, по отношение на митологията и фоклора. Ако предходният етап на българския модернизъм се обръща към митологията като средство да се излезе извън социалноисторическите и пространствено-времеви рамки, за да се прояви общочовешкото съдържание, то Гълъбов и Далчев отричат всяко словесно творчество, което стои далеч от действителността. Езикът на митологията според тях „отдалечава нещата в дрезгавите кръгозори на непонятното и им придава призрачни очертания“18. Чувството в народната песен – подобно на чувството в символистичната поезия – „хвърля своето прозирно було върху действителността и тя престава да бъде действителност“19. Човекът на кавала, чиято единствена културна проява е неговото народно творчество като мелодия и песен, митологичният човек, човекът на емоционалността, чужд на външния свят, е отречен като отминал етап в българската култура. Концепцията на Гълъбов и Далчев за постигане на родното осъществява синтез между реалистичната и символистичната традиция, макар всъщност да се оттласква от тях. Тяхното разбиране за постигане на родното се връща отново към разглеждане на изкуството като мимезис, характерно за реалистичната традиция. Но то не остава при битоописанието. Действителността се приема само като подстъп, за да се стигне отново до една модерна метафизичност. За Гълъбов и Далчев митологията и фолклорът не могат да бъдат подстъпи към родното поради своя неоплатонически характер, или поне не в такава степен. За тяхната концепция е характерно завръщане към всекидневната действителност, тя постига родното през филтъра на западноевропейската култура. За нея е важно връщане към сакралната простота на нещата, а не толкова към примитива. Тя реабилитира историчността и разсъдъчността, атакувани от предходните етапи на модернизма.

И тук е отговорът на въпроса, защо Далчев и Гълъбов недооценяват Фурнаджиев. Неразбирането идва оттам, че за тях основната промяна по отношение на идеята за родното се изразява във връщането към всекидневната действителност, докато за Фурнаджиев е от съществено значение връщането към фолклорно-митологичните пластове. Така разбирането на Гълъбов и Далчев за родното чрез връщането към действителността се явява противопоставено на символизма, но и на поетиката на Фурнаджиев. От друга страна обаче, Далчев и Гълъбов са своеобразни продължители на линията на символизма, който откъсва родината от фолклорното светоусещане; но те са и негови отрицатели по отношение на това, че в своето тълкуване запазват свързаността с историята. Фурнаджиев също в някакъв аспект се явява продължител на поетиката на символизма. Неговата поетика също е метафизична – именно поради своята свързаност с митологичните пластове.

За разлика от стрелците, Фурнаджиев разглежда идеята за родното през едно конкретно историческо събитие, но по възможно най-неисторичния начин. „Пролетен вятър“ произнася историчната актуалност през митичното. Понеже митологията се занимава с общовалидни проблеми, поетическата вселена на тази стихосбирка е едновременно родна и универсална, селска и космическа. Тази концепция осъществява завръщане към примитива в най-голяма степен, едно завръщане към митологичното съзнание. Тя предизвиква съпреживяване отвъд логическите категории на човешкия разум. Тя провокира към специфична митична нагласа, която „обхваща и носи“ разума. Тя е реакция срещу разпадащия се свят на историчния разум и представлява завръщане в митичното битие. Със своята аисторичност, антимиметичност и ирационалност тя се явява продължител на символизма. Точно тези нейни характеристики допринасят да не бъде разбрана от Гълъбов, Далчев и Пантелеев. В същото време тя е метафизична, но за разлика от символизма, възвръща фолклорното светоусещане и колективната насоченост на мита.

 


1 Гълъбов, К. На един златорожки сътрудник. // Изток, № 24, 27.03.1926 г., с. 3.

2 Пак там

3 Далчев, А., Д. Панталеев. Мъртва поезия. // Развигор, № 188, год. ІV, 1925 г.

4 Кьосев, Ал. „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време. Унив. изд. „Кл. Охридски“ : София, 1988, с. 152.

5 Пак там.

6 Пак там, с. 155.

7 Пак там, с. 169.,

8 Пак там, с. 154.

9 Пак там, с. 156.

10 Димитрова, Е. Изгубената история: Аспекти на митологичното и историчното в българската поезия от 20-те години на ХХ век (Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Николай Лилиев, Атанас Далчев). – София : ИЦ Боян Пенев, 2001, с. 176.

11 Пак там, с. 176.

12 Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. София, 1994, с. 67.

13 Пак там, с. 91.

14 Димитрова, Е. Цит. съч., с. 175.

15 Цит. съч., с. 176.

16 По този въпрос виж моята статия „Мотивът змейова сватба и българският модернизъм“ // сб. Изкуствоведски четения 2007 / Ред. Клер Леви, Българска академия на науките, Институт за изкуствознание София 2007, с. 72

17 Кьосев, Ал. Цит. съч., с. 136–137.

18 Гълъбов, К. Човекът на кавала. Човекът на Рибния буквар. Човекът на Балкана // Изток, № 15, 23 ян. 1926, с. 3.

19 Пак там, с. 3.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван Христов][СЛОВОТО]

 

© Иван Христов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух