напред назад Обратно към: [Перо от огъня][Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Крепостни души


Не е случаен пътникът,

нарамил всичко,

което можем да сберем в торба:

мечта и хляб, самотност и огнище

и побеляла от праха съдба.

 

Виелици стоусти са го хапали,

до кости го е мокрил бавен дъжд,

изтичали са дните му на капки.

И все пак пътникът ни беше чужд.

 

 

Не стигат думите – ушите много.

Коя събира

людете в тълпа?

Опипваха го подковани погледи,

кобура си

там някой разкопча.

 

Мълчаха всички – като пред обесен.

Миришеше на позволена смърт.

Да бе дошъл след век,

                                       година,

                                                  месец,

да бе предупредил,

че е на път!

 

Страхливи,

неподготвени

             и смъртни

изпращахме горчивия му гръб.

Отиваше си пътникът, размътил

душите ни с библейската си скръб.

 

А беше ден обикновен,

безличен:

ни за веселие,

ни за сълзи.

Вървеше пътникът,

нарамил всичко,

което можеше да ни спаси.

 


напред горе назад Обратно към: [Перо от огъня][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух