напред назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]



„Вуцидей“: автобиография, антиутопия и факшън


100 години от рождението и 40 години от смъртта на проф. Асен Христофоров

В памет на Николай Бонев

 

Когато прочетох за пръв път „Вуцидей“ на Асен Христофоров, когото знаех като преводач на „Трима души в една лодка“ от Джером К. Джером и „Дъблинчани“ от Джеймс Джойс (достатъчно трудни, впрочем, като стил и език автори според мнозина специалисти), освен удоволствието от четенето и гузното неудобство за лично, но толкова закъсняло откритие на великолепен белетрист, изпитах и чувство на недоумение: как е било възможно изобщо да излезе през ситото на тоталитарната цензура книга, в която неприкрито се осмиват както процесът на създаване на ТКЗС, така и очевидният му провал още през първите години на насилственото коопериране?

Още повече след като всички са били наясно, че авторът е уволнен от Софийския университет, защото е бил критично настроен към новата власт и към лансираната държавна планова икономика, която един истински икономист, завършил в Англия, не би могъл да приеме нито на теория, нито на практика.

Всъщност всички книги на Христофоров са били издавани – и преводните, и неговите собствени. Това говори красноречиво за лицемерната и привидна „доброта“, за перфидността на комунистическия режим: неудобният от партийна и политическа гледна точка икономист и критик е уволнен, отнето му е софийското жителство и му е забранено да живее в родния Пловдив, а същевременно щедро и великодушно е оставен да преживява „на воля“ в дълбоката селска действителност, едва свързвайки двата края с писателски и преводачески труд, като дори критичните му текстове са били оставяни да видят бял свят. Има и друго обяснение: властта е била дотолкова сигурна в „окончателната победа на социализЪма“, че не би имала нищо против някоя и друга заядлива забележка от страна на очевидно обезсиления класов и партиен враг, колкото да изпусне малко пара. Или обяснението е в обстоятелството, че книгата е издадена в издателство „Български писател“, като неин редактор е бил не кой да е, а Ивайло Петров, комуто темата за насилственото коопериране е особено близка и който може би още по онова време (1958- 1962 г.) вече е бил набелязал основните моменти от своята творба „Хайка за вълци“.

Не това обаче е целта на моето по- скоро публицистично, отколкото литературоведско изложение, както не е и да правя литературен анализ на творбата, която авторът е определил като повест. Смятам „Вуцидей“ за `художествен роман от висока класа, въпреки че, от една страна, книгата е чисто автобиографична, а, от друга, след всеки прочит не ме напуска впечатлението, че героите и техните съдби са художествено истински, но по такъв начин, както са живи и истински само създадените от въображението на голям художник персонажи. Това не е странно, след като е добре известно, че онова, което се случва в живота, не винаги е толкова правдоподобно, колкото онова, което се описва в художествена творба.

Прави впечатление, че Асен Христофоров – внук на мирови съдия и син на адвокат, сам завършил икономика – проявява блестящи езикови познания: и по отношение на английския език, и по отношение на родния български. Дали би продължил така усърдно да се занимава с писателска и преводаческа дейност, ако комунистите не бяха го изгонили от университета? Не ми се иска да гадая, защото знам, че, първо, шило в торба не стои, и, второ, човек може да изпадне в състоянието на краен цинизъм, какъвто демонстрира мой познат, казвайки по повод „случая Асен Христофоров“:че „то всяко зло за добро – изселили го, но пък за сметка на това той написал такива чудесни книги!Иначе нямаше да ги напише!“

По този повод само мимоходом ще спомена: този т. нар. случай (който обаче не е единичен, както е добре известно) показва за сетен път колко по- висш е духът пред грубата сила на работническо- селската власт, която въртя безнаказано сърп и чук в България цели 45 години! Оставен на произвола на съдбата и почти без препитание, този истински български интелигент, интелектуалец и мислител показва на „победилия“ овластен градски и селски лумпениат своето превъзходство по неподражаем и непредсказуем начин – чрез явния или прикрития си талант на човек, хуманист, писател, преводач. Асен Христофоров сам побеждава и системата (става, например, по собствените му думи от „професор по икономика професор по гъбите“, защото интелигентният човек знае и две, и двеста), и средата, и природата, за да утвърди непреходните ценности на естествените човешки права и свободи, които бяха потъпквани насилствено у нас от комунистическите лакеи на Москва по време на републиката на работниците и селяните, от чието име управляваха комунистите.

Естествено, отчитам факта, че две години преди излизането на „Мацакурци“ се е състоял прословутият „априлски“ пленум на ЦК на БКП, който развенчава култа към личността и прокламира връщането на лениновите норми на партиен и държавен живот.

Що се отнася до изкуството, смекчават се донякъде класово-партийните изисквания, според които „поетът първо е гражданин, а после – творец“, припомня се марксовото изискване за повече художественост и по- малко тенденциозност в изкуството; изобщо отпуска се донякъде идеологическата хватка, но много скоро априлските „екстри“ ще бъдат отново замразени във фризера на догматизма.

Тъй или инак, социалистическият реализъм остава единственият меродавен „художествен“ метод, комунистът е положителният герой на епохата, а гръбнакът на българската литература – политически. Естествено, Асен Христофоров със своя „лошокласов“ произход и английско образование не може да се радва на доброто отношение, каквото партията- кърмилница има към казионните певци на социалистическото строителство. Освен това вече е лежал без присъда и две години в Белене (1951- 1953 г.) и трябва повторно да се върне в Говедарци, за да заживее сред познатите си вече герои.

Понеже по- горе засегнах бегло въпроса за жанровото определение на „Вуцидей“, тук бих добавил, че романът е и едно от първите произведения у нас, които бихме могли да причислим към нашумелия в началото на 70- те години на миналия век (ако не бъркам)  „факшън“ – тази модерна за времето си смес от факт и фикция, произвеждаща вълнуваща художествена проза върху основата на действителни събития, истории, случки, хора, места. С хвалебствени отзиви по онова време се появи у нас романът „Хладнокръвно“ от Труман Капуоти. Разбира се, уточняваше се, че на основата на чисто фактологичното авторът би могъл да прояви (и обикновено го прави) и своето художническо въображение, т.е. да доизмисли тук или там по някой правдоподобен детайл или елемент, за да постигне по- въздействащо обобщение.

 

„Вуцидей“ като факшън

Но ето, десетина години преди това на българския книжовен хоризонт вече е греело първото издание на „Вуцидей“ – „Мацакурци“ (1958 г.), което представлява чиста проба документален роман, но толкова художествено въздействащ и обобщаващ, че не му е нужна дори щипка измислица, за да се превърне в един от художествените шедьоври на българската белетристика за всички времена. Като започнем от езика на автора – богат, сочен, изразителен, с точно премерен, за да не натежава, диалектен пласт (в репликите на селските персонажи), експресивен, цветист, обемен, сякаш триизмерен. Повествованието следва естествения си ход като река – с бързеи, с бавни места, с дълбоки вирове и плитчини; естествен е и разказваческият слог на автора, диалозите му са майсторски и направо „готови“ за театрална постановка или филм; попадаме в жива галерия с образи на местни хора, пришълци и летовници, описани с много внимание, разбиране, любов, хумор. На места можем да открием някои от усмивките на Джером К. Джером и О`Хенри; това не означава, че Христофоров се е влияел от тях, но неизбежно е бил проникнат от заразителния пример на великите хумористи. (Впрочем, по подобен на техните герои начин Христофоров приема мъдро, философски и с усмивка и най- големите удари на съдбата, колкото и да са трагични те; смешни са само когато се понасят от чуждата гърбина. Такива са 17- те ограбвания на вилата му. Примери много.)

Няма да се спирам специално на описанията на природни картини – тук художествената мощ на Асен Христофоров по нищо не отстъпва на майстори като Емилиян Станев. Като художник Асен Христофоров е ни повече, ни по- малко достоен продължител и на Елин- Пелиновската и Йордан- Йовковската проза.

Селските хора на Христофоров са неподправени, естествени, реални, живи, неидеализирани – направо като съчинени от перото на демиург. Те са индивидуализирани и се запомнят веднага, читателят заживява с техните вълнения и тревоги, радости и неволи, стават му близки, разбираеми, симпатични. От погледа на Христофоров нищо не убягва – шопската хитрост и наглост, склонността към аванта и кражба, невинните задевки, опасните изблици, „естественото“, исторически обусловено насилие над животните и жените – изобщо целия естествено богат и ограничен селски бит и живот преди, по време и след колективизацията.

Христофоров се заселва в Мацакурово (Говедарци) година след изгонването си от университета. В книгата обаче той не споменава това буквално: „лирическият герой“ Христофоров, леко дистанциран от автора, е подал сам оставката си от преподавателското място, тъй като вече не можел да се търпи как пише двойки на студентите си. Той, видите ли, бил „опак човек“. Просто не можех да слушам подмятанията на студентите, че съм опак човек....“ („Ех, какви ли ще да са били тия студенти, които биха си позволили да обвиняват самия професор, че е опак човек, а?) „... И то заради бележките им. ...Пишех цели колони от двойки, но след всяка слаба бележка чувствах как нещо вехне и съхне в душата ми“. (Тук елементът на самокритика е искрен, въпреки че очевидно студентите комсомолци и комунисти едва ли са заслужавали и единици... Но отговорен човек като Христофоров – станал професор на 34- годишна възраст – е чувствал и някаква своя трагическа вина.) „...Лоша, досадна професия за един още млад човек. Затова подадох оставка. Като научиха вестта, студентите за лишен път се увериха в правотата си и засияха от щастие...“(Очевидно натискът върху младия професор немарксист е бил огромен и удовлетворението на всички е било нескрито показано.)

Самотата нямаше да ме гнети. Щях да превеждам чуждестранни романи за бившите ми студенти, а след време можеше и сам да напиша нещо. Навярно с псевдоним...“ (И тук иронията е убийствена; студентите може и да завършат някаква икономика, но отличното владеене на чужд език е друга опера.)

Бях решил да се поселя в планината и да спася последните нежни чувства, останали в душата ми след упоритото и продължително насилие над нея от писането на слаби бележки.“ (Тук иронията е толкова горчива, че на човек му става пределно ясно колко заслужени са били всъщност поставяните от професор Христофоров двойки на студенти, събрани от кол и въже след преврата, за да се „изучат“ бъдещите стопански кадри на комунистическата власт...)

Нямало е как 37-годишният професор по икономика да каже истината: че студентите комунисти (какви ли оценки са получавали те без него, как ли са завършили и какво са работили след това няма да е безинтересно да се проследи!) са бойкотирали лекциите му под предлог, че са безинтересни. Дали е бил принуден да подаде оставка, или е бил уволнен направо, не е толкова важно; по- важното е, че е бил неудобен и се е изказвал критично против плановата икономика. Достатъчно, за да бъде изхвърлен от университета и да му бъде забранено да преподава до края на живота. Утеха ли е, че от това печели българската литература? Може би, ако приемем нещата „философски“.

Същевременно Вуцидей – главният герой на Христофоров – го поздравява най- сърдечно: „Щом са те изволнили, дай си ръката!“ Така че е ясно за каква оставка по „взаимно (не)съгласие“ става дума.

Вуцидей е и кръстник на вилата на автора – Бърлогата. „Защо бърлога“, учудва се Христофоров.

„- Изволнили човека, хемен  подгонили го и он баш у гората, като звяр у бърлога... Разбираш, нали? – И Вуцидей ме погледна с най- нежния си поглед.“

(Всъщност Вуцидей има такъв външен вид, щото човек мило и драго би трябвало да дава да не го среща сам в гората нощно време...)

Това е явна препратка към библейския израз „птицата си има гнездо, звярът – бърлога, а Синът Человечески няма къде глава да подслони“. Да, в атеистичното време на комунизма или си част от колектива и имаш работа и подслон, или си звяр и трябва да се задоволиш с една бърлога. За Сина Человечески и дума не става.

Още един щрих към „хуманизма“ на новата власт: „Това не попречи на бирника в селото да обяви къщурката ми за триетажна масивна постройка, включвайки избата и мансардния таван, и с бирническа вежливост да я обложи с тройно по- голям данък върху новите сгради.“ (Така де, врагът на народа трябва да се дере двойно и тройно).

Вуцидей е не само основен персонаж; той е събирателният образ на естествената българска (не само за Мацакурово) съпротива срещу колективизацията и текезесацията на българското село, която скъпоплатените социалистически псевдописатели възпяваха бездарно в поезия и проза, получаваха за това награди, звания и ордени, софийско жителство, апартаменти, синекурни служби и безброй благинки, които без време опоскваха и без друго оскъдния им талантец....

По- късно партийните драскачи биваха призовавани от партията и лично от Тато (след като „превзеха“, образно казано, София, и  изпълниха до козирката литературните редакции) да отидат „по- близо до живота, по- близо до народа“, както гласеше партийният лозунг (и мнозина от тях биваха командировани да живеят по национални обекти, като за написаните от тях бездарни в повечето случаи творби са получавали и тлъсти хонорари), то Асен Христофоров просто е бил директно изселен там.

Как отвръща на удара духовно извисената личност? Стоически и с едни от най- хубавите произведения, излезли изпод перото на български писател и на български език. Роденият белетрист в неподражаема художествена форма описва тези процеси, създавайки прекрасни образи на „хора от народа“ и открито – съвсем правдоподобно, без сянка на предварително заета поза от гледна точка на икономическите си убеждения и познания – разгромява мъртвородените опити да се създаде социалистическо селско стопанство. Слабостите и пороците, които се проявяват веднага и които не убягват от окото на разказвача, са предадени реалистично, в канавата на повествованието, без да се изтъкват на преден план и да се набиват в очи; и човек се учудва как е било възможно след тези очевидни и явно присъщи, вродени, неизкореними пороци сляпата комунистическа върхушка да не се откаже овреме от зловещия си експеримент с българското село и с повсеместната престъпна индустриализация, а да упорства и да докара красивата България до днешния й хал, който е следствие именно на онези първи години на социалистическо строителство.

Не е препоръчително обаче провалът на соцексперимента да се обяснява с обективни причини и икономическа логика; за да "мине" критиката, вината трябва да се търси другаде, защото, като знаем, Партията не греши. Затова в Мацакурово за всичко е виновна ... мацакурщината. Дори приятелят на Христофоров Вуцидей не може да избяга от вродената си мацакурска същност. „Мацакурец ли е, бегай от него – поучава Вуцидей автора. – Лажат, море, лажат, кога требе и кога не требе!

 

Вуцидей кваси мляко за Асен Христофоров.

„- Рядко ти е млякото – бях го подкачил.
- Я видим дека не е много гасто....
- Защо?
- Или млекото му е дошло малко, или водата множко – дойде отговорът.“

Авторът е свидетел и на разприте между двама братя.

„- Брат! – възкликна Петре, сякаш за първи път чуваше тая дума. – Без брат се не може, казуваш? Ако беше арно да сме двоица братя, и Господ щеше да има брат!

 

Владо, син на неговия „снабдител“ с дървен материал за Бърлогата – Косте, е станал комунистически агитатор. „Владо беше служил нейде в Северна  България и Косте казваше, че там, в казармите, били „развалили“ младежа. От казармите се бил върнал с тоя кооперативен мерак.“ (Веднага става ясно, че „развалили“ е употребено умишлено в кавички – за да стане ясно, че развалата е съвсем истинска).

 

Като анекдот и до днес се разпространява следната случка.

„Бърлогата си беше на мястото, но някакъв човек се беше покачил върху покрива на бъдещия кокошарник и грижливо отковаваше черната мушама.
- Защо сваляш мушамата? – викнах сърдито.

- Требе ми!  – лаконично отвърна непознатият, застанал прав на покрива.

- Като ти трябва мушама, защо не си купиш, а сваляш чуждата?
- Па дека да тража, дека да найда такава?

- В Самоков – отвърнах, смаян от нахалството му.

- Ех, кой че ти ходи чак у градо! – промълви мацакурецът и поклати глава.“

 

Една от главните героини на Христофоров и негова приятелка, която му носи пощата от селото веднъж седмично, е 74- годишната баба Минка. Авторът незабавно я прякоросва Минка Пощальонката.

 

Още преди да започне строежът на Бърлогата, Христофоров нарича селяните, които му обещават срещу солидна предплата строителните материали, свои бъдещи доставчици; после, когато започват да изпълняват доставките – макар и след още много черпня и кандърми в селската кръчма – снабдители; а Косте, който му е снабдителят с дървен материал, дори е повишен в чин бракониер, понеже сече нощем в държавната гора.

Заловен от горския, Косте е принуден да влезе в стопанството, за да не му съставят акт, както и да продаде две овце на Христофоров, за да влезе и той в стопанството и да даде – като „учен човек“ – пример на дърпащите се от кооператива селяни. Христофоров няма как да се измъкне и се съгласява да стане кооператор „в името на общото дело“; но той няма предвид делото на Партията, а „общото дело“ с Косте относно строежа на бъдещата му къщурка. Тук играта на думи с „общото дело“ е открито сатирично подмятане спрямо комунистическите мераци да обхванат всички в своите кооперативни колективистични планове. Неслучайно Вуцидей е готов да запази своите „40 овце дори с цената на трета световна война само за да не бъде някак принуден да влезе в кооперативното стопанство.“

Минка Пощальонката има двамина синове и живее ту при единия, ту при другия. „Сега съм при оня, дето не сака да влезе у стопанството. „Дърта жена имам у кащи – казува им сино. (На агитаторите – б.а.) – Она не може да работи, а я не могу да трупам трудодни и за нея!

Когато Христофоров проявява интерес към историческото минало на този край и търси съдействие от селските соцпървенци, показвайки им уникални артефакти и други свидетелства за необходимостта от археологически проучвания и съхранение на откритите антики, те му отказват под предлог, че не е държавен учен, а частник.

 

Антиутопичният характер на „Вуцидей“

По характер и същност „Вуцидей“ е ни повече, ни по- малко антиутопия от вида на „Чевенгур“ на Андрей Платонов, тъй като и в двете произведения утопията се развенчава в известен смисъл в реално време, докато се осъществява на практика (или докато не се осъществява, все едно).

Това се вижда особено добре днес, от висотата на новото време. И докато героите на Платонов тръгват да търсят из Русия поне едно място, където да се е осъществила поне отчасти комунистическата идея, попадайки само на нейните неизбежни извращения, то при Христофоров – чрез чисто реалистичен метод и подход – са разкрити в самия си зародиш пороците и слабостите на социалистическата система, несъстоятелността на тезата за новия социалистически човек и на социалистическия начин на живот, илюзорността на „изпълването на историческите категории с ново, социалистическо съдържание“.

Асен Христофоров също потегля на път, но не за да търси някъде реализирана комунистическата утопия, а да си осигури подслон. И отива в Мацакурово, където е купил малка нива в окрайнината на селото с намерение да си издигне малка къщурка. „Там щях да издигна къщичката на отшелничеството си,  за да се върна назад към природата.“ (Какво ти отшелничество в години, когато се върви към колективизация, към създаването на здрави, единни трудови колективи, а „цепенето от колектива“ се смята за саботаж! Но „ученият“ човек има с какво да „оправдае“ опакото си деяние: с лозунга на Русо за връщане към природата.)

Срещу течението! Тая мисъл ме осени в другия, преносния смисъл. Не тръгвах ли срещу течението в живота, като поемах пътя на отшелничеството, и не потвърждавах ли с това всеобщото мнение, че съм опак човек! Не, положително не!... Природата облагородява и възвисява, а аз исках да се отърва от необходимостта да дебна всяка дума на студентите, да пълня протокола с двойки и да въздишам от мъка. Там, в окрайнинатана гората, щях да въздишам от умиление пред красотата на околните върхове...“. (Ето как Христофоров – автор и лирически герой на своята факшън- антиутопия – решава важен екзистенциален проблем: бягство от икономическото и духовното безумие на социалистическото строителство, съхраняване на човешкото у себе си, запазването на своята вътрешна свобода.)

Както може да се очаква, основната нишка на повествованието следва – кога по- отдалече, кога съвсем отблизо – създаването на кооператива. Това е съдбовен въпрос, около който се осъществява в реално време „общото място“ на мацакуровските съдби – на селото и на отделните мацакурци.

Всеки е длъжен да се определи в един или друг момент и никой не успява да избяга от дилемата, която виси над главите на всички като дамоклев меч. Като се има предвид отношението на автора към „плановата икономика“, очевидно от него не може да се очаква симпатия към действията на новата власт. Но тъй като това би биело прекалено много на очи, авторът използва друг похват: без да афишира открито своето отношение, той използва пъстрата галерия от персонажи, населяваща неголямото му, но изключително богато на личности и истории повествование, за да разкрие дълбоката драма на колективизацията.

Тъй като Христофоров своите герои и техните драми и трагедии с незлоблив хумор, читателят не винаги успява да осмисли докрай както истинския мащаб на „агитаторския“ натиск върху селяните, така и семейните трагедии, до които води той. „Харен човек беше и имот си имаше, но отка` решиха синовете му да влезнат у стопанството, он се поболе от мъка и псовиса...“ (Минка Пощальонката).

Вуцидей заявява по повод кооперативните мераци на агитаторите: „Жива мечка кожата си не дава!“

Очевидно Христофоров прибягва до този похват, за да прокара вижданията си за несъстоятелността на новата форма на земеделие и управление на селското стопанство. Още току- що създадено, „социалистическото предприятие“ показва онези свои вътрешно присъщи пороци, които няма да го напуснат чак до 10 ноември 1989 г. Злоупотреби, кражби, шуробаджанащина, кръшкане, напускане на младите хора, работа през куп за грош, начети на магазинери, които вече са си издигнали нови къщи, но са пратени за "наказание" на по- "отговорна" работа – все неща, които са ни до болка познати, но за които Христофоров пише съвсем открито още през 1958 г.  Но никой сякаш не разбира, че тази реалност ще остане такава до падането на комунизма.

Лани позакъснеха с компирите и май много сено се зяноса в Лакатица....“;Йощ немат ред у кърската работа, па и бригадирите им едни... като улави се мотат.“; „Частниците вече бяха извадили и картофите от нивите, а кооператорите още се маеха из Лакатица да прибират сеното...“; даскал Итко се записва в стопанството, но укрива част от имота си, знаейки, че като стане известно това, ще бъде изключен: „Баш това искам! Хем пример да дам, хем частник да остана!“; „...сеното стои неприбрано, компирите са още в земята, добитъкът в кооперативните яхъри е изпосталял, председателят е отишъл на лов през работно време....“; „... в селото вече разправяли, че войници щели да дойдат от града, за да помагат при ваденето на картофите...“; „... как така издават пълномощно на една неука жена сама да обикаля страната и да сключва договори за продажба на кооперативните картофи? Сключвала тя договори, вземала капаро, па с парите накупила брашно и го продала като търговка на други места. Печалбата задържала за себе си, а и парите от капарото не върнала в стопанството... А защо докарали прасета чак от Дунавските земи, когато тия на пазара в Самоков били по- евтини и от по- добър сой? Кой ще тегли загубата от тия прескъпи прасета? Защо бригадирите отделят все най- меките ниви за звеното, в което работели жените и щерките на ръководителите? Нали за да изкарат по две норми на ден, докато другите се мъчат и блъскат нозе в камънаците на твърдите ниви...“; „Тъй да знаеш за каруцарите: тръгнат навам с пуни кола компири и бутнат един чувал у смриките, па дойдат у темно да го дигнат“; „...нещо все куца там, в общия кюп“; „...сегашният ръководител на селкоопа решил бил къща да гради и в това нямало нищо лошо, ако си гледал работата, но той занемарил нуждите на трите магазина на селкоопа, а издигнал къщата си точно срещу новостроящата се сграда на читалището. Същите работници, които строели читалищната сграда, иззиждали и неговата къща – уж през часовете за почивка и в извънработно време, но и материалите за градежа някак се смесвали, та не се знаело кое е общинско и кое частно“; „През последните години в трите магазина на селкоопа бяха служили 23- ма магазинери, начетени до един с по- големи или по- малки суми“; „Само трима от 23- ата начетени магазинери били отишли на препитание в затвора. Неколцина доизграждали новите си къщи, а другите били на служба било в лесничейството, било в селсъвета или при геолозите...“; „...Решихме да изволним оня магазинер, дека го фатахме два пъти у кражба, а он, директорот, го прати да служи у другийо магазин!“;

Като същински ренесансов по характер и пълнокръвие герой Вуцидей прибягва и до разни хитрости. За да не изпълнява големите наряди по държавните доставки, крие овце и ги обявява за разкъсани от вълци. Дори бяга в болница в града и артистично имитира болки от апандисит, за да бъде опериран и да остане известно време извън село, спасявайки се по този начин продължаващия върху него жесток агитаторски натиск. Готов е и на още операции, но няма друго сляпо черво. Сеща се за сливиците си.

„- И тях ли отрязаха? – неволно възкликнах.

- Па отрезаа ги, белким са ми притребвали – отвърна Вуцидей и се засмя. – И да знаеш що сладолед изручах посред зима....“

 „- Чуй! – ми бе казал Вуцидей. – И ти си като менека

Не бях очаквал такъв комплимент и го погледнах учудено.

- Като менека си и ти! – казваше той. – На, крадци те обират, барата те залива, огин те пали, а ти пак се не даваш!

Какво ли бе искал да каже?“

Този въпрос на автора е откровено наивно- риторичен и се подразбира защо: Вуцидей и Христофоров са „опаки люде“ докрай; те са автентични противници на новия социалистически начин на живот, който БКП натрапва и налага с всички средства, включително и с насилия и престъпления, на българския народ.

И като знаем, че това историческо нещастие сполетява цяла България, виждаме как Мацакурово израства до символ на трагедията на българското село изобщо. И както става във великите творби, регионалното се издига до национално, а частният случай – до обобщение.

Влизането в стопанството на всички, колкото и да се съпротивляват, е неизбежно, защото последните частници постепенно биват изтласкани в неплодородни ниви и пасища, притискани с непосилни наряди и откровено дискриминарин. Най- точно изразява това състояние на нещата овчарят бай Димитър: „Я видим, дека от тоя ветър нема завет!“ 

За Вуцидей целият свят се заключава в Мацакурово и се върти между него самия, от една страна, и вълците в гората и кооператорите в селото, от друга страна. И едните, и другите искат да го лишат от смисъла на живота му, като му вземат овцете – вълците постепенно, шиле подир шиле, а кооператорите наведнъж, като включат неговите 40 брави в общото стадо. Той ще се брани с тояга срещу едните и с ината си срещу другите. Особено срещу техните ръководители. Те седят на столове, не са пасли овце и не разбират от овчарски огньове.“

За своите 40 овце Вуцидей ще каже: „Я съм ги дал, я съм умрял!“ И с истинско настървение чете позивите срещу социализма, които все още съществуващите противници на новия строй от опозицията разпространяват по неведоми пътища. А авторът – за да угоди в аванс на евентуалните си критици хардлаейнери – упреква, макар и на смях, Вуцидей за неговото „частнособственическо чувство“.

За да смекчи до известна степен очевидно негативните си изводи за „развитието“ на кооперативното стопанство, Христофоров умишлено наивно обяснява това с „язвата на мацакурщината“, така както обяснява напускането на университета с опакия си характер и писането на „колони от слаби оценки“ в студентските книжки.

Даже на моменти прозвучават искрената загриженост за бъдещето на стопанството и увереността му, че „младите хора в селото ще оправят нещата“.  Въпреки очевидната несъстоятелност на партийната политика, подхранването на илюзиите, че все някога нещата ще се "оправят", продължи, както знаем, почти до самия 10 ноември 1989 г. и завърши с разтурянето на ТКЗС още през първите години на демократизацията. Да бяха живи героите на Христофоров, със сигурност биха рекли: „Е па оти ги ручахме тогава жабетата?!“

В глави като „Политическа зоология“ и „Делнични мацакурщини“ авторът (макар и на други места в романа да привежда безчет мацакурски персонажи- чешити с техните житейски истории) описва сладкодумно и увлекателно десетки забавни, трогателни, идилични, драматични и дори трагични, произтичащи от тъмните, примитивни и все още неизкоренени дивашки нрави и рецидиви на „мацакурщината“, случки. Това наистина ще се окаже приемлив за блюстителите на социалистическия реализъм подход, позволяващ на Христофоров чрез думите и действията на своите герои да разкрие истинската същност на социализма – лишен от икономическа логика и чужд на човешката природа.

Само реплика на Вуцидей като „повечето от новите къщи са на бившите магазинери“ е достатъчна, за да покаже и настоящето, и бъдещето на социализма, което и до днес е наша реалност. Това прави антиутопията на Христофоров актуална и сега. „Жените строят социализма, мъжете го вардят“ – така формулира Вуцидей още една бъдеща (и даже днешна) особеност и реалност на социализма и постсоциализма. „Ти сакаш да си дам овцете, а она (някаква селкоопска служителка – б. а.) да им руча благината у София? Не, тая нема да я биде!

Характерно за структурата на повествованието на „Вуцидей“ е включването на отделни истории и епизоди, на които авторът е бил или свидетел, или ги е научил от своите събеседници. Тези „пълнежи“ се разполагат съвсем естествено и логично в канавата на цялостния разказ, а Христофоров с умението си на голям разказвач увенчава всяка от тях с остроумни изводи и обобщения, нерядко постигайки иносказателност и притчовост. По този начин творбата получава особено голяма плътност, галерията от образи и случки от далечното и близкото минало и от ромАновото настояще се обогатява неимоверно. (Някои от героите му са имали реални срещи с цар Фердинанд, цар Борис Трети и принц Кирил, за които разказват без екзалтация, като нещо съвсем в реда на нещата.)

Христофоров показва респектиращо майсторство при „финализирането“ на творбата. Очевидно той прибягва до използване на ромАново време, въпреки че повествованието е документално, биографично и хронологично.

Христофоров живее в Говедарци от 1948 до 1951 г., след което е затворен за две години в Белене. Когато е освободен, отново се връща в Говедарци, защото няма къде другаде да отиде. „Мацакурци“ (първото издание) излиза през 1958 г. Но във „Вуцидей“ няма прекъсване на разказа; повествованието започва с пристигането на автора- герой в Мацакурово, житието- битието му там сред неговите жители и природа и приключва с последното ограбване на Бърлогата от злосторници (дали наистина някои от набезите са били чисти „мацакурщини“, или е имала пръст „народната милиция“, това е трудно да се определи).

 

Началото на края

Едно наводнение, което превръща хубавия двор на Бърлогата в дълбоко дере, и един пожар, предизвикан от непохватна градска гостенка на Христофоров, предопределят „началото на края“. Те са стихии, подобни на настъпващия по „всички фронтове“ див социализъм, от който спасение няма. „Бях дошъл да диря красота, а пожънах грозота“, пише Христофоров.

Обяснявайки повечето неблагополучия – лични и обществени – със субективни причини, на финала на романа си Христофоров се опитва да внуши някои оптимистични нотки. Пише за „някакъв нов вятър в Мацакурово“,  повял след завръщането на предишни, по- читави ръководители на стопанството, както и с отстраняването на „лошия“ счетоводител. Икономистът Христофоров възкликва: „Никога не бях предполагал, че един счетоводител, сух като самите цифри, педантичен и без никакво въображение, може да спъне и дори да разстрои живота на едно още неукрепнало стопанство. Разбира се, не всички беди идеха от счетоводството, но то възпираше всеки опит да се подобри организацията на труда. А хората се трудеха! Ала трудът им не спореше тъй, както в истинските пчелни общежития. При пчелите може би няма счетоводители...“

По- горе споменах, че Христофоров включва в канавата на основния разказ десетки истории и случки с поучителен финал, изчерпвайки до край „драматургичната ситуация“ в тях и извеждайки някаква афористична поанта – както умеят талантливите поети. По такъв начин завършва той и своя роман.

През тия седмици прескачах по няколко пъти до големия град, за да търся книги за превеждане. Обикалях издателствата и получавах все същия отговор: плановете още не били утвърдени!  Гледах усмихнатите лица на редакторите и съжалявах, че не бях довел и Вуцидей със себе си, та поне да ми олекне. „Оти лажете човека?“ – да викне той, да се изблещи веднъж и да тупне с лапа по масата, а аз да му пригласям отстрани с „ега ви вуци изедат!

Но и Вуцидей все повече е притискан до стената да влезе в стопанството, както Христофоров – измъчван от изолацията и липсата на доходи. Без да го натрапва,  авторът посочва истинския извод: няма бъдеще за личността извън колектива, независимо дали иде реч за обикновен овчар, който иска да остане частник, или за бивш университетски професор по икономика, който иска да остане индивидуалност и личност.

Защото социализмът настъпва вече не само в сферата на материалното, а ще посегне и към душите и мислите на хората. „Какви бяха тия приказки на Ваньето (партиен функционер- агитатор – б.а.) за някаква „разорана целина,за нуждата да се дълбае с длето съзнанието на хората, просто да се разорават непокътнатите целини в главите на кооператорите!

- Я се виж колкав си щръклец у косата – прекъсна го Вуцидей, – па тогиз да плевиш бурени от чуждите глави!

Един от най- големите противници на кооперацията – старият овчар Михал Моравия – се е прекършил и е влязъл в стопанството. Той казва веднъж пред Вуцидей и Христофоров:

„- Оти не видиш, дека и хората са като овците? Кое шиле се дели от стадото, оно само се затрива....

Двамата с Вуцидей се спогледахме. И той навярно мислеше, че тия прости и мъдри слова не се отнасят до него. (Подч. мое, Сл. Г.).

„- Книги Божем писуваш – продължи Моравия. – Оти не направиш една книга и за назе, за мацакурци. Харни, лоши, те тия сме!...

- Бива, бай Михале – рекох и скочих на крака.

- И за лошото, и за доброто! – добави той с наставнически тон. – И за старото, и за новото.“

Дали се е състоял такъв диалог, не бих могъл да твърдя. Възможно е Христофоров да прибягва до измислица, за да придаде по- рамкиран вид на творбата, но и за да инициира написването й със задна дата. Що се отнася до препоръките на стария овчар да опише „и старото, и новото“, като изречени от врял и патил възрастен човек с голям житейски опит - истински представител на народа, станал в крайна сметка кооператор – те придават повече легитимност и на критиките към кооперирането, и на някои изразени по неизбежност симпатии към него, каквито авторът изказва няколко пъти.

Баба Минка не е съгласна.

„- Немой, сине! Ти немой за лошото да писуваш, зер они че ти запалят кащето!

Вуцидей също изглежда разочарован. Какво ли добро може да дойде от града, си мисли той. (Тук отново авторът използва принципа „от болната глава на здравата“, т.е. градът е виновен, а не партията или системата. „Вселото пак били дошли агитатори от града!“, неведнъж се оплаква Минка Пощальонката.)

Никоя човешка съдба не е изцяло лична!“, ще обобщи Асен Христофоров, разсъждавайки върху своя объркан и самотен живот, може би не съзнавайки докрай, че извършва изключителен житейски и литературен подвиг.

И така, авторът заключва многократно обираната Бърлога с два големи катинара и полека тръгва през поляната към селото. Вуцидей вече е изкарал 40- те си скъпоценни брави на паша във все по- стеснявания от властта свободен за частници периметър и бодро надава познатия от началото на романа зов:

- Де, вуци, дей!

А Асен Христофоров завършва повествованието си така: „Ех ти, Вуцидей!...

Възклицанието не само е многозначно. В него се съдържат едновременно и болка, и преклонение, и съучастие, и исторически песимизъм пред неизбежното зло, но и нотка на също такъв исторически оптимизъм, който в крайна сметка е оправдан – и ние днес сме свидетели именно на този развой. Видяхме как комунистите връщат земеделските земи в реални граници, мамейки безсрамно истинските собственици, но социализмът им все пак безславно умря.

Може би не са стопроцентово точни моите изводи, че „Вуцидей“ е биографичен роман- антиутопия, написан в стил „факшън“. Но какво е тогава? Автобиографично документално повествование от толкова висок художествен разред, че се превръща в чисто художествена творба с голям обобщаващ смисъл, който разкрива ненатрапчиво, чрез героите и техните съдби, несъстоятелността на социалистическото строителство в самия му зародиш и разкрива бъдещия му неминуем разпад, както става при всяка утопия.

Това ако не е антиутопия, какво друго?

 


напред горе назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух