напред назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Историята на едно "милионерско" детство


ПРЕДИ ДА ОТКРИЯТ НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

 

1.

„Баба ти е фашистка и в червата!“, бях чул да подмятат в село някакви полупознати хора от ранното ми „босоного детство“, както се изразяваха писателите социалистически реалисти, чиито произведения изучавахме в училище.

Запомнил съм тази сурова и безкомпромисна фраза, без да я разбирам, схващайки само, че, отнесена към определени хора, тя изразява нещо лошо, обидно и срамно, за което не трябва да се говори с никого и пред никого. Например за един чичо Васил, племенник на баба Тодорка, който бил лежал в Белене, защото бил николапетковист и не искал да си даде земята. За баче Васко – така го наричаше майка – също бях чул да подмятат, че бил фашист и народен враг, а аз и това не разбирах, тъй като познавах много малко хора и още не знаех какво е народ.

Така мълчеше и баба, когато я питах защо Божкова могила срещу Милин кладенец е била наша едно време, а днес не е...В интерес на истината, тя, макар и рядко – явно не я сдържаше и нещо все я ядеше отвътре – изпускаше стиснато някоя и друга дума, от която, за да изцедиш повече смисъл, трябваше да си силен като оня приказен великан, в чиито длани дори камъкът вода пускал.

– Ей ония нивя насреща – посочваше ми баба хълмистата местност, която виждахме откъм лозето, и очертаваше с ръка голяма дъга – беа всичките наши. Целото беше наше... – После замълчеше и добавеше като на себе си. – Ние най-късно влезохме в текезето...

И повече дума не обелваше. Така го наричаше тя, съкратено – текезето, вместо текезесето, както непрекъснато повтаряха по радиото;  и вечно ставаше дума за все по-големи и по-големи добиви от декар, а дядо Савко се подсмиваше някак тънко и иронично...

От дядо малко спомени имам, понеже почина млад. Кашляше много, с такава една раздираща гърдите кашлица, защото беше астматик; и особено кашляше, когато получеше криза. Кризите настъпваха редовно в определени часове от денонощието и тогава обикновено ме извеждаха навън, за да не се плаша, но дядо кашляше толкова силно, че аз все пак го чувах. Преди да се разболее, работеше в текезето, основно с каруцата, която обаче сигурно си беше наша, защото винаги я докарваше вкъщи. Често пъти докарваше в нея големи сребърни празни гюмове за мляко, които много рано на следващата сутрин откарваше обратно. Понякога всички спяхме в голямата стая на баба и дядо. В нея имаше два дървени кревата, единият с пружина, а другият с дъски, като нар. На него спяха баба и дядо и някое от внучетата, а на мекото легло – останалите. Като казвам „всички“, имам предвид мен, сестра ми и двете ни каки – братовчедките ми Дора и Милка, които много обичаха да ми рошат косата и гальовно ме наричаха „сладур в кочина“ и „галфон“. Дядо трябваше да отиде до Горния двор, където бяха стопанските сгради. Той си светеше по пътя с газен фенер. Когато минаваше покрай прозореца на стаята, спираше за малко и заплашително размахваше фенера, а ние, свити под топлите завивки, пищяхме от ужас и радост, защото това ни беше едно от големите забавления – като приказките за караконджули, самовили и лоши великани.

И така, по онова време притежавахме само два или три декара земя за лично ползване, както се казваше тогава, защото думата „частен“ и „частно“ е била строго забранена, мръсна, може би дори фашистка дума. Този имот беше жалък остатък от някогашните имоти, без дори да смятаме Върбака край река Вит, където също от прадедите сме наследили ливади, гори и овчарник. Въпреки името си, Дунавската равнина не е равна като тепсия – тя прилича повече на развълнувано море, чиито вълни се разливат докъдето поглед стига; гребените им – това са билата на отделните хълмове, сред които се виеха многобройни прашни пътища във всички посоки.

Та преди да влезем в текезето и да ни вземат Върбака, тук сечели дърва за огрев през зимата, която в този край винаги е люта. (Аз съм идвал тук и през зимните ваканции, но те не могат да се сравнят с летните.)

 На Върбака са идвали не само за дърва, а и за да гръстят коноп. Докарвали цяла каруца конопени снопи, накисвали ги в плитките води на Вит точно под Франгаджийския вир и ги оставяли така няколко денонощия, без някой да ги пази. После дядо ги хващал наръч по наръч, изправял се и се извивал в кръста, за да може да замахне силно, държейки наръча с две ръце, след го стоварвал във водата. Цялата операция продължавала дотогава, докато хубаво се обелят конопените стебла. За съжаление не съм виждал с очите си как се прави, знам го от разказите на майка, която много обичала да ходи на Вита. Е, и аз обичах, но ме водиха само няколко пъти и не ми даваха дори да припаря до Франгаджийския вир, в чиито страшни дълбоки подмоли се криели най-големите мустакати сомове в цял Вит. Вирът носеше името на човека, чиято земя стигала до самата река. Той бил ходил някога си до Франция по не знам си каква работа и като се върнал, веднага почнали да му викат Франгата, а после и на вира взели да казват така. Само един човек от селото имал смелостта да влиза в този вир, да се завира из подмолите и да измъква от тях мустакатите сомове. Веднъж един грамаден сом му откъснал пръст на дясната ръка, но селянинът не се отказал и продължавал да влиза във вира чак докато не остарял съвсем и вече не можел да го прави. Но и на това не съм бил свидетел – всичко по-приключенско сякаш бе ставало преди да влезем в текезето...

Като стана дума за дърва и дървета, трябва да кажа, че в равнината същински гори нямаше. От време навреме се срещаха акациеви горички, отделни дъбове, черници. Нерядко те растат на групи от по няколко дървета, сякаш за да си правят компания в еднообразието на хълмистия релеф.

Естествено, без въглища лютата зима на голата Дунавска равнина не можеше да се изкара, затова и мазето ни беше пълно с тях. То беше много дълбоко, за да бъде хладно и през горещото лято. В него държаха тенекиите с мас, с която баба готвеше и ми мажеше филия, поръсвайки я по желание или със захар, или със шарена сол от похлупците за следобедна закуска, но само когато не бяхме на лозето, а това през лятото се случваше рядко. За разлика от планинските села, тук не правеха сланина, а ако правеха, тя биваше съвсем, съвсем тъничка – не повече от сантиметър на дебелина. Тук също така не слагаха кисело зеле и не правеха туршии, осевн белене домати във високи буркани. За сметка на това сушаха чушки, кайсии и грозде. Десетки низи с едри червени чушки висяха под стрехите на проветриво, но винаги сенчесто място.

Баба приготвяше и лют пипер – часове наред блъскаше с тежкото желязно чукало дъното на един дълбок и много тесен съд, в който едвам можеше да си пъхнеш ръката. Удряше чушлетата дотогава, докато не станеха на ситен, ситен прашец. Редовно правеше и домашна юфка. Но не сама – винаги идваха да й помагат две-три съседки. Месеха тесто в големи нощви, после откъсваха големи безформени топки, разточваха ги на голямата маса в лятната кухня и след това майсторски, като че бяха жонгльорки, въртяха корите във въздуха над главите си дотогава, докато не изтънееха съвсем и не станеха почти прозрачни; нарязваха ги с нож на тънки ивици и накрая ги полагаха внимателно да съхнат на слънце върху чисти чаршафи, постлани върху тревата в двора, докато изсъхнат.

Ако кажа, че баба печеше във фурната най-хубавите питки на света, може и да не повярвате, но така си беше. Преди да я метне във фурната, тя я намазваше отгоре с оливие, пробождаше я на няколко места с вилица, а точно по средата правеше с палеца си една по-голяма дупка, като леко го завърташе с много бързо, почти недоловимо движение. Защо го правеше, така и не разбрах, но можех спокойно да изям половин пита с буца сирене и грамаден, напукан от зрелост и сок домат, откъснат направо от лехата пред кухнята.

Впрочем, баба готвеше много вкусно, както по принцип готвят бабите. Майка и до днес, колчем стане дума за готварските й умения, смята, че гозбите й ставали хубави, понеже нарязвала много лук. Но също така мас или оливие и червен пипер. Като се добавят и подправките, и ето на – ястията ставали един път! Въпреки че знаеше това, майка нито веднъж не успя да сготви боб, пилешка супа и попска яхния като баба и си го признава най-чистосърдечно. Готвеше толкова вкусно, че винаги оставяше за себе си главата и краката на кокошките, а останалите порции сипваше на останалите.

Трябва да спомена, че аз винаги си отопявах чинията, а баба редовно ме насърчаваше и дори получавах похвала, тъй като така съм бил излъсквал чинията с хляб, че нямало нужда да се мие. Татко пък твърдеше, че трябва да си отопявам чинията, защото така правел някой си Рокфелер и по този начин забогатял и станал милионер. И татко, и аз си отопявахме много добре чиниите, но не станахме милионери, или може би сме станали, но в някакъв друг смисъл. Аз обаче смятам, че не станах милионер, тъй като не си отопявах чинията с такава цел, а просто от удоволствие.

Най-много лук, естествено, баба използваше, когато правеше лученик. Така се казваше един вид баница, за която баба разточваше по-дебели кори; редеше ги в голяма кръгла тава една върху друга, а между тях обилно наръсваше нарязания лук. Каква беше тайната на лученика не знам, никой след баба вече не правеше лученик. И тиквеникът й ставаше много вкусен, но за него баба разточваше тънки-тънки кори.

 

2.

Тъй като в този полски черноземен край гори не растяха, за огън се използваше и последната лозова пръчка, каквито пък имаше в изобилие. Те се трупаха на клада в единия край на горния двор, досами дувара откъм улицата. Представете си четири дебели, къси до коляното диреци, очертаващи голям четириъгълник, съединени с дъски и образуващи рамка; върху рамката бяха препречени накръст и от четирите й страни здрави летви, заковани върху дъските.  Получаваше се някакъв чудноват грамаден креват с рядка пружина, подходящ за великана от приказките. Вместо великана обаче върху кревата се излягаха още суровите лозови пръчки, докарани на няколко курса с каруцата; нареждаха пръчките върху тази проста, лека и здрава конструкция точно като клада; така те не опираха о̀ земята, което ги предпазваше от влагата. Слънцето ги изсушаваше и макар че не ги покриваха, та всеки дъжд ги намокряше, те пак бързо изсъхваха и винаги се разпалваха и разгаряха лесно.

На достатъчно предпазно разстояние от кладата край същия дувар откъм улицата беше издълбано плитко в земята най-обикновено открито огнище с голяма пиростия в средата, върху която винаги бдеше на разположение като страж грамаден, почернял от пламъци и пушеци казан, в който баба вареше сапун, изваряваше захабени дрехи или вареше буркани с компот от кайсии.

Освен лозето, на Милин кладенец имахме зеленчукова градина, която през ден ходехме да поливаме с вода от кладенеца с най-студената и сладка вода на километри околовръст. Съседите до нас също имаха лозе, градина и  кладенец, но неговата вода не беше добра за пиене. Ето защо за да си налеят вода при нас дохождаха хора от целия необятен кър, който баба понякога наричаше и проган. (Аз пък си мислех, че му казват така, защото са прогонвали чак дотук добитъка от селото, за да пасе на воля.)

Понякога баба с гордост обобщаваше:

– Из целия топрак няма по-убава вода от нашата!

Топрак беше събирателно име, което включва всички местности в околността – Милин кладенец, Божкова могила, Джириза, Върбака и разхвърляните на десетки места акациеви горички, някои от които бяха твърде сенчести и гъсти, за да имам каквото и желание да припарвам до тях.

Най-голяма част от градината се заемаше от пипера, насаден в десетина и повече големи и дълбоки фитарии; освен пипер,  имахме и няколко лехи с домати (те не бяха толкова много, защото и в двата ни двора в село – долния и горния – баба също отглеждаше множество зеленчуци – домати, краставици, зеле, люти чушки, магданоз, копър, както и памук, царевица и слънчоглед, даже метли...).

В непосредствена близост до кладенеца растеше воден лук, както го наричашe тя; всяка кофа вода (40 ги бях преброил веднъж, за да бъде полят  достатъчно добре и последният жаден стрък), която баба вадеше с дългата кобилица (кобилицата се състоеше от два съвършено гладки и излъскани от употреба прътове, свързани един за друг с метални халки) и сетне изливаше в улея, отвеждащ живителната течност към градината, минаваше първо през лехата с водния лук, затова той растеше във вечно удавено положение, но пък ставаше много сладък и се използваше за салата с краставици и домати, а можеше и направо да се яде, защото никак не лютеше.

На срещуположния на кладенеца край растеше стара крива черница, сред чиито клони обичах да се крия, тъй като бяха много гъсти и зашумени, свивах си сред тях и гнездо, където можех да прекарвам с часове, наблюдавайки като индиански съгледвач движението на хора и добитък из околността.

Край черницата се издигаше неголяма могилка от натрупана пръст, камъни и глина, обрасла с треви, бурени и храсти, която също можеше да служи на индианските съгледвачи за тайно наземно скривалище.

Някога на това място се издигала здрава двукатна дървена барака, която наричали простичко колибата. Помещението долу използвали за почивка при по-лошо време и при големи жеги, а горното било на разположение на пъдарите. Качвали се и слизали по проста подвижна стълба и нямали много работа, казваше баба, но ги наемали за всеки случай. Тогава много малко се крадяло. Крадците се появиха по-късно – когато откриха нефта и надойдоха сондьори от цялата страна, „от кол и въже“ по думите на баба, и след като откриха техникума по нефтодобив.

Не помня пред коя година е станало, но дошла баба един следобед да нагледа градината и установила нещо невиждано до тоя момент и от незапомнени времена из целия тоя богат край: във фитариите с пипера личали дълбоки човешки стъпки, много стъбла били изпочупени или изтръгнати и захвърлени, а най-едрите чушки били обрани до шушка. Оттогава баба стана още по-сурова и мълчалива. Кълнеше крадците и не ми даваше да ходя никъде без нея, камо ли да се отдалечавам из полето и да правя експедиции, каквито дотогава често предприемах. Защото наоколо вече са навъртали лошите хора.

- Нямат от хората срам и от Бога страх! – гневеше се тя, докато вършеше нещо. Защото ръцете й – напукани, изгорели и загрубели от слънце, вятър и вода – не спираха да работят.

След време вуйчо ми – брат на майка – с едно кратко изречение изрази онова непоправимо, което беше сполетяло народа ни през онези години:

Абе само развалиа ората!

В подножието на възвишението Божкова могила, където сме имали наши ниви, минаваше железопътната линия от София за Варна, до която също ми беше забранено да припарвам. Спазвах без колебания забраната, защото под линията течеше някаква плитка, но широка баричка, която се разливаше във всички посоки и заблатяваше местността, а аз нямах никакво желание да затъвам в някакво си тресавище. Тук растяха жилави блатни треви, папури и тръстики, квакаха жаби, жужаха пчели и мухи и планираха умело с неуморно бръмчене големи синьокрили водни кончета. Само когато си попълвах хербария, се осмелявах да доближа тези мочури, за да издиря някое непознато на науката полско цвете. Питах баба как се казват цветята, но имената, с които тя ги назоваваше, изобщо не съответстваха на онези в учебника, и това ме огорчаваше, но нищо не можеше да се направи. Баба беше строга, дори сурова на вид жена и рядко се усмихваше, но тогава недоволно стиснатите й устни се разтваряха в широка усмивка и тя ме просвещаваше:

– На село за всичко имаме наши имена, селски. Във вашите учебници имената са купешки!

Аз пък си мислех, че тя просто не знае истинските имената на всички тия полски цветя и треви, които неистово цъфтяха и изпълваха проганя с упойващ, нагрят от слънцето аромат, който се сливаше с дълбоката и тежка тишина, в която се долавяше едва-едва, ако не се заслушаш нарочно, непрестанното жужене на насекомите – сякаш стоях край някой от онези стълбове с високо напрежение, които стърчаха в далечината; в маранята изглеждаше, че те крачат неспирно в северна посока, където, казваше баба, е река Вит.

Когато се покатерех на черницата и вперех поглед на север, виждах на самия ръб на хоризонта тъмнозелена линия, очертана от върбовите дървета, растящи по бреговете на тази легендарна река, където ме бяха водили няколко пъти и до която не смеех да пристъпя, освен на брода под Франгаджийския вир. Там Вит беше плитък и водите му плавно се носеха по камъните, пясъчните наноси, заклещените между камъните клони и корени... Във Франгаджийския вир – тъмен, дълбок, със зеленикав цвят, ограден от огромни дънери на върби с грамадни клони и реси, спускащи до самата вода, се въдели най-големите сомове, но това било едно време, казваше баба и не пропускаше да спомене как един лудетина се удавил на това място, а на друг смелчага сом, голям колкото теле, му отхапал ръката до китката...

Не ще и дума, че при такива крайно застрашаващи живота и здравето обстоятелства не беше нужно повече да ми се повтаря да стоя далече от високия бряг над Франгаджийския вир, кръстен така по прякора на някогашния собственик на тукашния върбак – някой си Франгата, на когото пък викали така, тъй като ходил някога чак до Франция. Той донесъл на дядо оттам една тежка медна френска пръскачка, с която дядо или вуйчо пръскаха лозето със син или зелен камик, което беше друга загадка за мен – като знаех какво представляват камъните, не можех да проумея как така се пръска с тях, при все че са цветни. Скришно от баба обаче се промъквах сред върбаците до вира, макар и на почетно разстояние, и от място хвърлях камъни в тихата зелено-кафява вода; те пльосваха в нея с такова застрашително клокване, че и без обяснения ми ставаше ясно колко е голяма дълбочината.

Помня как дядо по риза и с кърпа на главата бавно крачи между редовете, нарамил френската пръскачка. Наблюдавах тази операция отдалече, защото синият камък бил силно отровен. С една ръка дядо държеше накрайника, от който излизаше почти невидима фуниеобразна струя, а с другата държеше ръчката, с която от време навреме, когато струята съвсем отслабнеше, напомпваше пръскачката, за да поддържа вътре нужното налягане.

Впрочем, за дядо никой не ми беше казвал, че е бил фашист и в червата, каквато е била баба. Той имаше четинеста късо подстригана бяла коса, черни вежди и чупеше орехите със зъби. Обаче бил от малцината средняци, които си купили земя след 9 септември 1944 г., понеже цената й била паднала примамливо и по-прозорливите селяни продавали, а наивниците купували. Дядо бил от наивниците и до последно не вярвал, че някой идиот може да вземе на хората земята. Дядо просто искал да си разшири имотите и да уедри нивите чрез комасация – дума, която лесно запомних не само защото помнех добре, а и защото ми наподобяваше думата комат, която баба понякога използваше за парче хляб, макар че станеше ли дума за филия, тя употребяваше порязаница.

Впрочем, речникът ми през летните ваканции се обогатяваше много. Когато й досаждах с въпроси или й се пречках, баба казваше строго:

- Я не ме закъкръцвай, мола ти са!

Когато ме предупреждаваше да не излизам да си играя с някои от селските момчетии, тя ми заявяваше:

- Те са келеметоре! Ще те изколцатят!

Това значеше, че щели ме развалят...

Аз обаче нерядко си играех и с тях, но не им позволих да ме изколцатят, дори и те да са искали да го постигнат по някакъв начин. Вярно, че събирахме по-големите фасове, хвърлени на улицата от възрастните, и като се криехме сред храсталаците в сенчестия пуст парк, където се намираше и лятното кино, пушехме с голяма строго забранена наслада. Нямаше опасност някой да ме надуши, защото нито вуйчо и вуйна се натискаха да ме целуват, нито баба, която, както казах, беше сурова и строга, нито дядо, който работеше в текезето, излизаше много рано, прибираше се по мръкнало, а и почина много рано. На този дядо, впрочем, съм кръстен.

Когато пък искаше някой да се покаже - например майка, за да може да я види  и главно за да й нареди да свърши нещо, баба се провикваше:

- Живке, я пъкнѝ!

А мен и сестра ми често ни предупреждаваше, когато търчахме нагоре-надолу, да си гледаме в краката, за да не се споринем.

Баба готвеше за обяд само когато не отидехме на лозето, което ставаше рядко, особено при хубаво време.  А работата нямаше свършване: трябваше да се наглежда лозето, да се плеви и полива градината, да се скубят млади царевични стъбла за кравата.

По-големи количества царевични стебла събирахме чак наесен, след като комбайните ожънеха кооперативната нива на Божкова могила и приберяха мамулите. Тогава баба ме пращаше до онази нива, която някога е била наша, а сега е собственост на текезето, като ми заръчваше да бързам и да внимавам да не ме види някой, макар че привечер по това време вече нямаше жива душа из полето; аз изприпквах на бегом, заобикалях мочурливите места, прескачах баричката на най-тясното място, изкатервах се на един дъх по железопътния насип; на линията се оглеждах наляво и надясно да не изскочи някой внезапен товарен влак. На пътническите и на бързите влакове баба знаеше разписанието наизуст, защото с тях идвахме ние от София през ваканциите.

(Казвам ние, защото по-рано идвахме често заедно със сестра ми, но като стана тя по-голяма, взе да идва по-нарядко, което по-късно направих и аз, та баба тогава започна да чака от нас писма; дядо беше починал вече, а ние все не намирахме време да пишем писма и да пращаме картички и баба се сърдеше, затова по някой път пристигаше да ни види в София. Но не оставаше задълго, защото й беше чоглаво да стои затворена в панелния апартамент, след като бе свикнала още като пристъпи прага на къщата, и да се намери сред зеленина и цветя.)

Стъпил на горещата релса, аз правех няколко акробатични стъпки по нея, като балансирах умело, и жадно поглъщах силния и възбуждащ, разпалващ моето пътешественическо въображение мирис на железопътна линия, събрал в едно цяло аромата на напечената от слънцето и излъскана от колелетата на влаковете стомана на релсите, и острата миризма на тъмнокафявите, дори черни дървени траверси, които по-късно замениха с циментови... (Но по това време вече бях престанал да идвам на село, особено след като откриха нефта и ни отчуждиха и този имот, а насред лозето издигнаха сонда, с която да се доберат до нефтения хоризонт; а като стигнаха до него, сложиха грамадна нефтена помпа, която по нещо наподобяваше геранилото, с чиято помощ баба вадеше една след друга 40 кофи вода от кладенеца, за да полее хубаво градината, докато аз отварях и затварях с малка мотика фитариите, за да стигне водата и до последния прежаднял стрък. Народната власт построи цял завод край Плевен заради този нефт, а той се оказа малко и с ниско качество и само изпоотрови водата и земята околовръст.)

– Бабо ма, ние сега едвам това лозе и тая градина гледаме, а вие как сте обработвали и останалите ни ниви? – попитах я веднъж.

Баба ме измери със синьозелените си остри очи, в които имаше голяма почуда как ми е хрумнал подобен въпрос, и частица присмех, и голяма доза частнособственическа горчивина. След кратко мълчание тя изрече фраза, която помня и до днес, и то заедно с резкия й безапелационен глас на човек, който е разбрал достатъчно, за да заключи без никакво колебание:

Голема амалогия беше, ама си беше наше!

Ето тази естествена, потомствена, предана и дори фанатична привързаност към земята, към имота, към собствеността, към тежкия селски труд другариатът бе нарекъл частнособственическа стихия и с всички сили и средства се бе нахвърлил да я изтръгне во веки веков от сърцето и душата на българина, който по природа и в далеч по-голямата си част е бил просто трудолюбив и миролюбив селски човек.

 

3.

„Голема амалогия беше, ама си беше наше!“

 

Трябваше много вода да изтече, докато проумея в същина тази бабина фраза. И да разбера съдбовно дълбокия смисъл в думите на демократа Никола Мушанов, който заявява през 1932 година в Народното събрание в отговора си на Тронното слово, че „собствеността на българския селянин върху земята е крепостта на българската демокрация.“ По това време България се управлява от Народния блок – коалиция между Демократическата партия и БЗНС „Врабча 1“. Именно при неговото управление бил приет специален закон за 50 декара неотчуждаема земя, която при никакви обстоятелства не можела да бъде отнета от земеделския стопанин.

Понеже не разбирах какво значи „амалогия“, баба ми обясняваше, че работата била много и тежка. Не можех да си представя каква е била, но ми беше съвсем ясно, че и сега не беше малко и лека. Въпреки че със сигурност съм възприемал всяка работа като игра и съм я вършел като на игра, баба и дядо ме хвалеха, че много съм помагал.

Добре, че старателно съм си водел дневник през онези години, та като го преглеждам сега, откривам десетки подробности, случки и сцени, които иначе щях да съм забравил безвъзвратно. Записал съм например, че на 24 юни 1965 г. сме ходили с баба да товарим люцерна на каруцата и че съм убил гущерче по погрешка. „Като минавах с драгалеца (явно това е била тукашната дума за гребло – б.м.) да събирам изпадналата от каруцата люцерна, съм закачил гущерчето с някой от зъбците и съм го разпрал.“ Впрочем, на 24 юни е рожденият ден на майка, но аз и думица не съм споменал в дневника – явно не съм се сетил за това...

А на 30 юни сме ходили „...на кукуруза. Копахме го. (Искал съм да кажа вероятно, че сме го прекопавали). Набрахме кукуруз и за кравата. Косихме люцерна за прасето. (Явно люцерната не сме я прибирали наведнъж, а сме оставяли да има и прясна.) Прасето щеше да изяде едно пате. С баба го пребихме от бой.“ Леле-мале! (Сега ми става ясно защо понякога баба им режеше част от зурлите и прокарваше здрав тел през долната и горната им челюст – за да могат само да излочват бърканото в копанята.)

2 юли 1965 г. „Имаме още една квачка с току-що излюпени пиленца. Те са 18 броя. Дълго време се разправяхме с тях, докато ги поставихме най-накрая да спят.“ Помня, че докато са съвсем малки, държахме пиленцата или патетата в някакъв голям кафез, за да не ги изяде пор или котка. Това не траеше май повече от седмица-две, защото те израстваха бързо.

6 юли 1965 г. „Времето през целия ден беше ветровито. Гъсти облаци покриха небето. Разви се (може би съм искал да кажа „развилня“?) страшна буря, която събори от кайсията яйцата на гугутките.“

7 юли 1965 г. „Днес бях на лозето. Взех оттам много нови цветя за хербариума. Времето беше хубаво. Направих навес на черницата. Изправяхме падналото от снощната буря лозе. (Може би е имало съборени и наклонени от вятъра колове и скъсани телове, не  знам.) Направих си и чардак на черницата. Дядо свали кофата от герана.“

8 юли 1965 г. „Днес бях с баба и дядо на лука. После ходихме да видим кукуруза. Събрахме кукуруз за кравата. Сякохме тръстика. Събирах цветя. Като минавах край линията (железопътната линия – б.м.), един човек ме извика да се разходим наоколо, но аз не му обърнах внимание. Беше сондьор, бандит.“

15 юли 1965 г. „Днес станахме в  четири часа и петнайсет минути. Ще ходим да събираме кукуруз. Събирачите сме аз, баба и братовчед ми Мишо. Събрахме 45 снопа и ги натоварихме на каруцата В село ги качихме на сламалъка горе. Беше страхотна жега. Слънцето жареше безмилостно и някъде се появиха пожари.“

И така нататък, и така нататък. „Поливахме цвеклото (баба го наричаше кръмно – от „кърма“, „кърмене“, но преди да схвана това, аз чувах „кръвно“ цвекло и доста се чудех), пипера, лука, тиквите, картофите... събирахме кукуруз за кравата... Направих езерце за патета. Те се къпеха с удоволствие и лапаха вместо жаби... листа от цвекло, които им хвърлях... обрахме боба... по пътя ни застигна буря... получих писма от майка, татко, кака...“

Но не съм се отдавал само на работа и игри. Четенето и писането са ми били страст и тогава. „Намерих книгата, която ми трябва. Тя се казва „Полет към планетите“ от М. Калицин“... „Чета книгата „Капитан Блъд“ от Рафаел Сабатини“...   „Чета книгата „Сърце“ от италианския писател Едмондо де Амичис. Това е книга за милиони“... „Гледах филма „Кармен Джонс“. Това беше един много хубав американски филм, какъвто гледам почти за пръв път.“... “Купих си книгата „Вселената“ от Кирил Кръстев“... „Прочетох книгата „Малкия принц“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери“... „Във в. „Работническо дело“ е отпечатано съобщение за планетата Марс, която има 70 кратера с диаметри от 8 до 175 мили, получени (по-право снимани) от американския спътник „Маринър-4“. ... „Майка сигурно ще ми купи книгата „Исак Нютон.“... (Купила ми я е, защото още ни е в домашната библиотека.)

„Аз не съм съгласен със съветските учени, които твърдят, че кометата над Тунгуската тайга се е разбила на шест километра височина. Кометата е падала право надолу и откъснати парчета, падащи надолу, не биха могли да подсекат гората на известно разстояние под ъгъл 40-45 градуса...“  „Прочетох книгата „Робинзон Крузо“...

Обаче не само съм чел. Я да видим. „Днес пиша книгата „Синът на вожда“... „Пиша книгата „Тайните на планетите“... „Днес продължих да пиша разказа за подлезите, които измервахме.“ ... „Реших да пиша книгата „Съдбата на ловците“... „Прибрах се и преписах на чисто написаните от мен стихотворения...“

На всичко отгоре съм правил опити да нарисувам някои от герои в книгите, които съм прочел, а може би и други лица. Все неща, които вероятно са вършили повечето момчета между 10-13-годишна възраст!

Видно е, че съм бил подкарал работата на доста широк фронт и, естествено, нищо не е и излязло. Само да добавя, че след като се запалих по научната фантастика (от сп. „Космос“, то се знае), подхванах да пиша и научно-фантастични разкази и романи. Но тук все пак постигнах успех: през май месец 1971 г. за разказа „Веер 12“ получих наградата „Златно перо“ на сп. „Космос“ за автори под 18-годишна възраст, която щях да навърша чак през октомври същата година.

Есента обаче влязох в кармата и там за мен фантастика стана зенитната артилерия, както ми бе препоръчал командирът на полка, след като ми съобщи, че не може да че пускат от родната казарма всеки месец за сбирките на Клуба на младия фантаст в София към сп. „Космос“. Бях приет за член заради спечелената награда „Златно перо“ и ми пращаха редовно покани, подпечатани и подписани лично от председателя на клуба Васил Райков.

Но да се върнем на баба...

Така и не успях да разбера кога ставаше сутрин тази удивителна жена – слаба и кокалеста, но жилава и неуморна. Събудех ли се, тя вече шеташе – в лятната кухня, в долния или горния двор, където имаше две отделни градини, заградени с телени огради, в които растяха домати, краставици, фасул, слънчоглед, памук и т.н. И не подвиваше крак до късна вечер, с изключение на обедно време, когато всичко живо пладнуваше и си почиваше, дори и тя.

Помня я пред коритото на чешмата, където переше със студена вода; накисваше чаршафи, ризи, бельо, калъфки, черги – повечето от тях тъкани от нея, изстискваше ги и ги бъхтеше здраво с бухалката час-два наред, докато не изкараше от тях и последния атом нечистотия. А преди да ги простре, отново накисваше чаршафите и бельото, за да разтвори в коритото синка – така те още повече щели да се белеят на простора. Не знам как се получаваше този ефект, очевидно е било някаква зрителна измама, но проснатото пране ослепително искреше от белота под силното слънце благодарение на синкавия оттенък, придобиван от този странен препарат...

В горния двор баба бъркаше ярма за прасето, кокошките и многобройните пилета от различни люпила, които  бяха вечно гладни и квичаха и кудкудякаха невъобразимо, докато не си получеха дажбата, а често и след това. Тогава баба им ръсеше царевични зърна, като ронеше насред двора мамулите, търкайки ги един о друг. Друг път им хвърляше жито, което държахме под покрива на плевнята в големи дървени каци.

Ярмата се приготвяше в мелницата. Там дядо и вуйчо откарваха с каруцата десетки чували със зърно от царевица и жито, за да ги смелят и смесят. Не съм запомнил какви са били съотношенията, но след това, когато отворехме чувалите, в едни от тях ярмата беше светложълта, а в други – кафеникава. Ярмата наподобяваше едро смляно брашно и беше много мека на пипане.

Докарваха чувалите обратно и ги сваляха от каруцата, за да ги пренесат под сламалъка. Помня последния път, когато дядо се опита да пренесе на гръб един чувал. Стигна донякъде с него, пък се отказа, пусна го на земята и седна да си почине на пъна под черницата, която растеше по средата между сламалъка и големия кош, за който ще разкажа по-късно. След това вкъщи за по-тежка работа идваше един чичо Христо – здравеняк и мълчаливец, с добродушна усмивка по цялото лице. Дори само хляб да му дадяха, оставаше доволен. Става дума за цял хляб.

Плевнята  беше на два ката и в този край я наричаха сламалък, може би защото целият горен кат, който представляваше просторно, високо и проветриво помещение, бе предназначен за съхраняване на слама, сено, люцерна и царевичак, а на долния се намираше оборът, отреден за добитъка. Някога нашите са имали и волове, и коне, но сега тук се ширеше само кравата Събка.

До втория кат се качвахме по външна дървена стълба с парапет, която завършваше с издадена напред неголяма неоградена дъсчена площадка, подпряна върху две дървени колони. Площадката беше направена не просто за красота, а се използваше при вършитбата – от нея есенно време баба или дядо мятаха долу с някакъв съд неовършаното жито, а вятърът отвяваше плявата и по-тежките от въздуха зърна падаха върху разпънатото долу голямо зелено и вече поизбеляло платнище. След това зърната се прибираха в каците, за които вече споменах, и се захлупваха с тежки капаци, за да не го изядат плъховете.

Понеже споменах обора, ще уточня, че той заемаше само половината част от долния кат – дясната. Лявата част бе открита откъм двора, т.е. нямаше предна стена. В единия край беше разположена кочината, където вечно грухтяха прасета. За да не рият земята под основите на кочината, както и за да не изяждат по-несъобразителните пилета, имали неблагоразумието да попаднат вътре, баба извършваше варварски обичай, за който днес в Европейския съюз сигурно щяха да я осъдят сурово, но справедливо: още докато бяха съвсем малки, с грамадна ножица тя отрязваше по малко от зурлите на прасенцата, а после промушваше през горната и долната им месеста част здрав тел. По този начин прасетата можеха само да сърбат храната си от копанята, но не и да правят бели.

В останалото празно пространство на долния кат на сламалъка стояха наредени каците със зърното и ярмата, а също и каруцата, за да бъде на сушина, търкаляше се всякакъв селскостопански инвентар – като се почне от пръскачката на дядо и се стигне до окачени нависоко коси, наредени покрай стените или върху первазите покрай стените вили, лопати, търнокопи, стари или резервни ритли, жегли, паламарки, брусове, тесли; на ченгели (куки) от тавана висяха кошници, кофи, въжета, хамути и какво ли още не. В стените на височина човешки бой имаше вдълбани долапи без вратички, където имаше газени лампи, кутии с пирони, пили, сърпове, късове домашен сапун, както и няколко полога, където да снасят яйца кокошките. В тях баба насаждаше някоя квачка да мъти и след известно време се излюпваха малки пухкави пиленца, които радостно пиукаха.

Друг път баба палеше голям и силен огън под черния отвън и блестящ отвътре казан, където вареше домашен сапун от свинска мас; когато тази необикновена светлокафява смес изсъхнеше, баба я нарязваше на различни по големина късове, които наричаше кърпели.

Помня я и как вдигаше тежкото продълговато, дълго около метър желязо, заоблено в горния край и равно в долния, и го отпускаше с цялата му тежест в дървеното чукало, за да смачка и стрие лютите чушки и да ги превърне в дъхав лют пипер, от който винаги се закашлях.

Помня я и как промушваше с голяма губерачка здрав канап през дебелите зелени дръжки на червените чушки, за да направи низи, които после дядо окачваше под стрехата на къщата, където живееха вуйчо и вуйна и двете ми по-големи братовчедки Дора и Милка; те, както казваше баба, се момеели. Двете рядко идваха на лозето, защото тяхната работа била да си учат уроците и да вземат в ръце или занаят, или да учат по-нагоре и да станат нещо повече, но какво, не знаех... Те ме обичаха много. По-голямата все ми рошеше през смях косата и бърбореше неспирно, а по-малката, кой знае защо, ми казваше или: „Галфон“, или: „Сладур в кочина“ и също се смееше звънливо. Майка казваше, че те много обичали и татко и все искали да му решат косата, защото тя била толкова гъста, че зъбите на гребените се чупели в нея и това ги забавлявало много...

 

4.

Събка много обичаше царевичните стъбла, пък и сигурно бяха много хранителни, след като баба винаги гледаше да й дава от тях. Събка ги изяждаше по много смешен начин: налапваше царевичното стъбло точно в средата и бавно започваше да го дъвче. С всяка нейна хапка стъблото се скъсяваше равномерно от двете страни на муцуната й, сякаш се прибираше, докато съвсем не изчезнеше в ненаситната й паст. И тогава Събка навеждаше глава над яслата и подхващаше ново стебло. Затова трябваше да я снабдяваме редовно с това кравешко лакомство.

Царевица гледахме и в горния двор, а в разораната ивица покрай лозето също отглеждахме няколко дълги реда. Есенно време обирахме мамулите, а царевичака събирахме за нуждите на Събка. Освен това баба ме пращаше на и Божкова могила. Пресичах храбро линията и влизах в блока, където нивата е била наша, а сега е на кооператива, грабвах едно след друго безразборно изпонападалите по земята стъбла, които щяха да изгният зимъска, понеже, както казваше баба, „от текезето сички избегаа, немат ора“, събирах колкото можех да нося и хуквах обратно с цял наръч. Баба през цялото време ме е следяла с разтревожен поглед, предполагам, и току ми махваше с ръка да побързам. Но по това време из проганя нямаше жив човек, така че ни най-малко не се притеснявах, че могат да ме видят; бях неизказано горд, че допринасям и аз за изхранването на Събка. В знак на благодарност тя, освен че теглеше безропотно, макар и много бавно, каруцата заедно с нас отгоре й, ни възнаграждаваше с прекрасно дъхаво мляко; едва изчаквах да го издоят и редовно пиех по едно голямо канче) и че изобщо помагам; това беше спрямо мен най-голямата хвалба, която си позволяваха баба и дядо.

Когато изпълнех някоя дребна заръка, дядо казваше:

Брава, брава!

Именно така - „брава“, а не „браво!“ А на мен ми ставаше и смешно, и приятно.

Друга странна дума, която възрастните употребяваха, беше скопие. Една от сестрите на дядо – баба Върба, била омъжена в Македония и живеела там, където също съм имал братовчеди – Николай и Славомир, но които и до днес не съм виждал. Всяка година някой от роднините ходеше на гости да види тази баба Върба. Слушах как си говорят, че еди-кой заминал за скопие или се върнал от там. Недоумявах как може в днешно време, когато нямаше рицари, който да носи със себе си копие! Очевидно този спомен ми е от времето, когато съм бил толкова малък, че ме къпеха в големия калайдисан леген в бабината стая. Сапунисваха ме и ме обливаха с вода, като й мереха с лакът температурата. Задължително ми изплакваха главата с оцетена вода, за да ми омекнела косата. Не се дърпах, но се мръщех и силно стисках очи, а из стаята после дълго време се носеше мирис на оцет. Като ме вдигнеха на ръце от легена, напевно казваха, смеейки се:

– Нагоре момченце, надолу водичка!

А нищо смешно нямаше, съвсем сериозно ви казвам...

Понякога баба ме вземаше в скута си и като тактуваше с коляно, за да ме люлее, припяваше:

– Ох, на баба то, сърма и злато! Ох, на баба то, сърма и злато!

Когато поотраснах, тя често ми припомняше, че като съм си играел в стаята, час по час съм надничал през прозореца да видя къде е и съм питал: „Бабо, тука си ли?!, вместо: „Тука ли си?!“

Понеже се изявих като прилежен работник, една година засяха специално за мен голяма леха с арпаджик  край лозето, който продали есенеска, а с парите ми купиха първия ръчен часовник за 45 лева тогавашни пари, което сигурно е било доста.

Грижех се старателно за тясната ивица, която за мен си беше цяла нивица, плевях я, прекопавах я и я поливах, защото много исках да си имам свой часовник, каквито някои мои съученици от 127. училище „Иван Николаевич Денкоглу“ вече притежаваха; отидехме ли на лозето, първо изтичвах да нагледам арпаджика, подскачах и се перчех с моя арпаджик. Явно и мен ме беше прихванала, без да знам, някаква форма на частнособственическата стихия. Дядо ме порица веднъж насаме, като ми рече:

– Не казвай пред ората: „Арпаджика е мой! Не е убаво така! Ние нека си знаем, че е за тебе...

Гласът на баба рядко беше ласкав, а по-често сърдит или може би сериозен, защото вероятно поводите за недоволство са били повече. А и аз не съм ги разбирал съвсем. Откъде да съм знаел цялата истина за земята, за колективизацията, за жалката земеделска пенсия и купоните за хляб, които са й давали от стопанството като някаква компенсация за взетите земи, инвентар и добитък? Възрастните просто са се пазели да говорят пред мен и само по изпуснати фрази и думи, които са се врязали в паметта ми, в по-късно време можех да осъзная истината за онези години.

Баба държеше гореспоменатите купони в бяла кърпа със сини нишки, която сигурно сама е тъкала на младини. Развързваше бавно и внимателно възела, разтваряше кърпата и измъкваше оттам няколко купона – един за бял, а другите – за черен хляб, и ми заръчваше какво да поискам. Изприпквах начаса, като много внимавах – баба винаги с голяма тревога ме напътстваше – как пресичам главната улица, и на бегом се отправях към фурната, която, впрочем, не беше далеч – по средата на първата пряка вляво от нас, на ъгъла на която живееше семейството на прочутия д-р Велчев.

По главната улица тогава толкова рядко преминаваха автомобили, камиони или автобуси, че не съществуваше какъвто и да е риск. Но баба като всяка баба, която гледа внуче, се притеснявала да не ми се случи нещо. Понякога тя развързваше кърпата, но не изваждаше купони, а ми подаваше с усмивка хартиено левче и ми заръчваше да си купя от отсрещната сладкарница каквото си пожелая – бяла или червена лимоната , фафли, локун, бисквиди, боза, а даже и паста. Лимонадените шишета имаха необикновени порцеланови запушалки, снабдени с гумен уплътнител в долната си заострена страна, а отвън се затваряха със стегнат стоманен тел, подобно на бутилките със шампанско).

А главната улица всъщност беше част от шосето (преди да направят околоврстен път), което водеше до Плевен. Едва десетина години по-късно тя щеше да стане прекалено натоварена, което стана причина полека-лека Движението да секне завинаги, както бяха секнали, секнаха и предстоеше да секнат толкова други неща – цял един свят, цяло едно осветено от традиции, природен кръговрат и Божи промисъл битие, в което достойното си място бяха намерили баба и дядо. Поне до първата половина от живота си, за разлика от нас, потомците, раснали в условията на „народната“ власт, която нямаше нищо общо с този свят и неговия вътрешен мир, а просто го разруши изцяло. И част от този крах, описван лъжливо в учебниците с витиеватата наукообразна формулировка „настъпиха дълбоки, коренни промени в бита на българина“, се разигра пред очите ми.

Малко по малко осъзнавах тези необратими процеси, докато проумея, че всъщност отнемането на собствеността на селяните върху земята е най-голямото и с непоправими последици комунистическо престъпление. Затова и българската демокрация, останала без крепост, както я бе нарекъл Никола Мушанов, рухна може би завинаги. Колективизацията влечеше след себе си всички останали беди и злини, които сполетяха и сполетяват България до ден днешен.

Нашата къща, или по-право – къщи, се намираха на главната улица и на стотина метра от центъра, който тогава всъщност представляваше голямо празно незастроено пространство; там по време на сбора в началото на август се настаняваше дълго и нетърпеливо очакваният от мало и голямо пъстър и шумен  селски панаир. С високо виенско колело, въртележка, стрелбища, криви  огледала, захарен памук, влакче на ужасите и с множество шатри и по-прости палатки с маси, отрупани с лакомства, сувенири, забавления и игри. Тук за пръв път видях робот – миниатюрно подобие на човек, което крачеше с бавни сковани движения по гладка като тепсия повърхност под голям стъклен похлупак, както и корен от жен-шен, който, за голямо учудване на всички, също като робота имаше форма на човешко тяло с разперени ръце и крака, но му липсваше глава.

По главната улица всяка вечер в двете посоки се точеше Движението – цели семейства излизаха на разходка, облечени с новите си дрехи, за да ги видят и те да видят другите. Пред нашата къща – по-точно пред къщата, където живееха вуйчо, вуйна и братовчедките – изкарвахме една дълга и голяма, но лека и излъскана от употреба пейка, слагахме я под прозорците на стаята, които гледаха към улицата, и всички сядаха да зяпат. Там баба и други съседки светуваха и се информираха една друга за всички селски събития.

Ние рядко участвахме в Движението, и то по настояване на баба; тази пъстра селска река течеше току пред нас, като весело шумеше, неуморно люпеше семки, бърбореше неразбираемо и дъвчеше неспирно, като през цялото време хвърляше любопитно погледа насам и натам и най-вече към онези, които пък зяпаха отстрани.

По това време и циганинът Караман си изкарваше количката със семки и фъстъци, която през повечето време той държеше в една ниша на нашия коридор, който водеше от външната входна врата към вътрешния ни долен двор. Коридорът имаше много висок таван и се осветяваше само от една гола крушка, за която имаше ключове и от двете му страни.

Беше дълъг поне петнайсет-двайсет метра и завършваше със седем-осем стъпала, тъй като долният двор беше по-нависоко равнище. Вляво по средата на коридора една остъклена врата през водеше през широко антре до стаите на вуйчо, вуйна и братовчедките ми. От дясната страна на коридора, точно срещу тази врата, имаше неголяма ниша, в която се побираше количката на Караман, сякаш за това я бяха оставили. От нишата започваше циментов парапет, който ограждаше и него, и стълбата, водеща към дълбоките мазета.

Стълбата, с която завършваше коридорът, извеждаше право във вътрешния долен двор. По гладка циментова пътека се стигаше до едноетажната къщица на баба и дядо. Тя се състоеше от две стаи, а между тях имаше антре, което служеше за кухня. Отляво в средата до стената дървена маса и над нея шкафче за съдове и чинии, вдясно до стената готварска печка с лъскава плоча, зад печката – дъсчено миндерче, покрито с домашно тъкани черги, където дядо си почиваше след обяд. Дума да не става, това ми беше и на мен любимото местенце, особено през зимните ваканции, когато печката бумтеше, а във фурната баба печеше захарно цвекло, картофи или някакво вкусно ядене в голямата тава.

Върху вътрешния край на плочата винаги стояха леки гладки червени тухли, които се нагряваха там и които дядо си слагаше в краката. Там стоеше и една желязна ютия, която баба отваряше, изсипваше във вътрешността й жар и после дълго гладеше ризи, чаршафи и дрехи.

На стената зад миндерчето имаше долап с двукрила вратичка, боядисана в бяло, където баба държеше подправки, билки и чайове от всякакъв роди, вид и аромат. Щом го отвориш, от него веднага се разнасяше упойваща миризма.

Досами входната врата пък имаше голяма дървена закачалка, на която висяха всякакви връхни дрехи. От коридорчето две врати водеха към двете стаи – едната на баба и дядо, а в другата по едно време, след като откриха техникума по нефтодобив, пускаха наематели, ученици от техникума, а веднъж и един учител по география.

В този вътрешен двор бяха разположени още лятната кухня, свързана чрез едно малко прозорче с хола в предната къща. В кухнята срещу вратата имаше голямо огнище с верига и кука, както и пиростия, които се използваха в зависимост от това какво се готви. По средата стоеше разтегателна маса, до едната стена - етажерка с лавици за кухненски съдове, чинии и чаши, а до другата – нощви и голямо покрито каче с брашно. Вляво на стената до вратата, която се отваряше навътре, имаше дървена закачалка, на която висяха престилки, кърпи, както и шарената вълнена торба, с която си носехме храна, когато отивахме на лозето – домашна пита или бял хляб, ако баба не беше опекла пита, голяма буца сирене, сланина, похлупци с шарена и бяла сол, нож, вилици... Всичко останало щяхме да си откъснем от градината: домати, краставици, лук, чесън, чушки...

Отстрани на циментовата пътека бяха оформени с ниски бордюрчета две цветни лехи с широко разпространеното на село цвете пламък, което израстваше много високо и имаше здраво стебло; често се мушвах между стеблата му и скрит под листата, без никой да ме търси, се радвах, че толкова хубаво съм се скрил.

Вляво от стълбата, с която завършваше коридорът, се намираше дворната чешма с голямото циментово корито, където баба переше. Над стълбата пък, издигната върху две двуметрови колони, имаше солидна, която предпазваше стълбата и коридора от дъждовна вода. Освен това като се покатереше върху нея с помощта на подвижната дървена стълба, баба окачваше на стрехата на покрива пръти с десетки низи червени чушки, които съхнеха на това проветриво и сенчесто място до късна есен

Да не забравя да спомена, че до дувара на съседския двор растеше висока асма с бяло грозде, под която тревата бе много гъста, тъмнозелена и мека; в горещите следобеди изнасях едно одеяло и голяма възглавница и под дебелата сянка до насита четях някоя книжка, като например „Медна планина“ от писателя Никола Маринов, днес напълно забравен. В съседския двор също имаше две къщи – в малката, досущ подобна на нашата, живееха дядо Михал – брат на дядо, и жена му, а в другата, която също гледаше към главната улица, техните деца и внуци; децата, естествено, бяха първи братовчеди на майка и вуйчо, а техните внуци – мои втори братовчеди. Слабо си спомням дядо Михал, защото бе починал много преди дядо (а и той бе починал без време, както споменах) от тетанус, след като се убол на ръждив пирон в селската бара при пролетно почистване).

 

СЛЕД ОТКРИВАНЕТО НА НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

 

5.

Други удивителни забележителности в Горния двор, освен сламалъкът, кладата за лозовите пръчки, чешмата с коритото, огнището край оградата и двете градини, бяха кайсията с гнездото на гугутките и кошът. За градините само ще припомня, че в едната баба отглеждаше домати, краставици, лук, чесън, магданоз, копър, а в другата – няколко реда царевица, метли, цвекло и памук. Особено ме удивляваше памукът.Той имаше храстовидна форма и кафяви клонки, а плодовете му – също тъмнокафяви на цвят – приличаха на кестени, но не с кръгла, а с конусовидна форма. Те нямаха като кестена и цяла черупка, а бяха образувани от листа, които се събираха на върха, и когато се разкъсаше горният край, можеше да се измъкне оттам суровият памук. Той после трябваше да се носи на дарака, където го развлачваха и изчистваха.

Пространството между двете градини беше свободно и там непрестанно щъкаха кокошки под зоркия поглед на герестия петел, който често демонстрираше спрямо мен враждебни намерения, защото понякога ги замерях с буци пръст, но не за да ги ударя и убия, а защото, падайки от голяма височина, буците се разпиляваха на малки шрапнели, които плашеха пернатите, без да ги нараняват. Рядко осъществявах масирани бомбардировки, и то за кратко, защото знаех, че ако са наплашени, кокошките ще спрат да носят. Три месеца ваканция е безкраен период от време, особено в детските очи, направо цяла ера; струваше ми се, че тези приключения ще продължават вечно и въобще не мислех за край.

Кайсията растеше в градината до чешмата. Беше старо, достолепно дърво с черна грапава кора и широко разклонена корона; обикновено раждаше по много плодове, макар че имаше и по-слаби реколти, особено ако е била попарена от късна пролетна слана, каквито, за радост, бяха рядкост по тези места.

Понякога прекарвах на дървото с часове, като се забавлявах с акробатично катерене във всички посоки, упорита съгледваческа дейност и строго научно наблюдение на гнездото от непосредствено разстояние, към каквото са се стремели всички по-известни природоизпитатели; междувременно си откъсвах по някоя и друга кайсия и си я хапвах, разположен царски върху някой клон, без да си правя труда да слизам да я мия на чешмата. Това би било излишна загуба на време, последвана от нови усилия да подскачам до най-долния клон, от който фактически започвах покатерването върху дървото. Не пръскаха кайсията против гъсеници и листни въшки, а въпреки това нямаше червиви плодове. Баба вареше компоти, аз унищожавах цели килограми, и въпреки това накрая оставаха пак кайсии, които презряваха. Те също ставаха за ядене, но бяха вече много омекнали, стичаха се по ръцете и брадичката и бяха противно сладникави.

Що се отнася до коша, той представляваше цяла постройка, наподобяваща кош. Стените му се състояха от гъсто преплетени плоски прътове, подът – от здрави дъски, а покривът – покрит с керемиди. Стоеше здраво, стъпил върху шест големи бели камъка, за да е високо над земята. В коша държахме зърно, низи с лук и чесън, царевични мамули, от които вземахме, за да разнообразим менюто на кокошките. Ярмата пък се приготвяше в мелницата в края на селото по пътя за Ясен – последното селище преди Плевен, което виждах само когато по изключение пътувахме с бързия влак; бързите влакове подминаваха селата и спираха чак в Плевен. Времето все още принадлежеше на парните локомотиви, които бяха удивителна, разпалваща въображението гледка. Пухтенето, изпускането на парата, пронизителното им изсвирване бяха незабравими мигове. А когато навлизахме в тунелите, трябваше да се затварят прозорците, защото иначе във влака нахлуваше на кълба острият и лютив пушек от локомотива.

Машинистите бяха достолепни като морски капитани и даже като летци, както, впрочем, и всички служители в БДЖ – от началник-гарата, който даваше път на влака, през спирачите, които минаваха бавно и важно покрай вагоните, надничаха навремени под тях и с чукове с дълги дръжки почукваха по колелата с ужасно сериозно изражение на лицата, и се стигне до кондукторите, които вършеха работата си с величествена строгост. С бляскавите си униформи, нахлупили до очи сини или червени фуражки с големи „златни“ кокарди и други отличителни знаци, те силно ме впечатляваха и аз с истинско страхопочитание им подавах билетите за проверка, защото това беше мое неписано задължение като момче.

Когато пътувахме с бърз влак, слизахме в Плевен и вземахме автобус в обратната посока. Минавахме през село Ясен, но споменът ми за това село е много смътен – никога не бяхме ходили там, макар че имахме някакви далечни роднини. Пък и никъде другаде не ходехме с баба – работата и игрите нямаха край. Чувах само възрастните да си говорят за Телиш, Горни Дъбник, Долна Митрополия, Червен бряг, Луковит, Петровене, а понякога и за Скопие, което аз, както вече споменах, чувах „с копие“, но кой и защо е трябвало да ходи с копие така и не разбирах ...

С баба ходехме най-вече на лозето (и няколко пъти на Вита), а когато нямаше каква работа да се върши там, аз скиторех и играех из селото. Имах доста връстници – множество втори и трети братовчеди и още дузина други селски момчета, които понякога, неясно защо, ми подмятаха заядливо, че съм бил софиянец и не съм разбирал. Така и казваха за мен: „Софиянчето.“

Беше ми и странно, и смешно, защото бях научил, че всички очакват с огромно нетърпение Долни Дъбник  да бъде обявен за град. Това изглежда имаше голямо значение за цялото село, тъй като от няколко години всеки ден мало и голямо се надяваха да излезе указът на Министерския съвет, както се изразяваха. И не защото са се надявали да получат някакви преимущества, а просто защото не искаха вече да бъдат селяни.

Сега разбирам, че точно по онова време е започнала да взема масови размери градоманията, а думи като село, селянин и селска работа да се изпълват с отрицателно съдържание и да служат за подигравка и присмех.

Тогава още не разсъждавах защо и как става това. Нали целта на народната власт бе да се заличават постепенно различията между град и село, между умствени и физически труд, между мъжа и жената, както гласяха съответните тезиси на Партията, които ни набиваха в главите? И ако при първите две провалът се оказа тотален, то третото намерение бе изпълнено със завиден успех, постигайки само пировия обратен ефект на контрапродуктивно повсеместно феминизиране.

С момчетата от селото имахме прости, но много забавни игри: на ашици, криеница, стрелба с прашки, направа на лъкове и лов на земни паяци. Най-често ловяхме паяци в двора на техникума по нефтодобив, открит след построяването на завода край Плевен поради, както днес е пределно ясно, изкуствено предизвиканата (като всичко при плановата социалистическа некономика, впрочем) нужда от сондьори и други такива от бранша.

Изобщо „народната“ власт бе царица в създаването на изкуствени проблеми, които после трябваше да се разрешават в ускорени темпове; и затъването ставаше все по-голямо и по-голямо, тъй като разрешаването на проблемите водеше до други, още по-дълбоки и неразрешими.

Простият пример от село винаги ми е пред очите; той не се нуждае от усложняване, към каквото винаги прибягва другариатът, за да размъти водата и да размие нещата, та истината да не се види. Може би това е нормална реакция и поведение на гузни хора, участвали или съдействали по някакъв начин и под някаква форма в колективизацията, конфискацията, експроприацията и останалите мероприятия, т.е. престъпления, на народната власт, хора, които са ставали по своя воля и свой избор партийци, за да могат по-успешно да се развиват; хора, които са били агенти и доносници на ДС или просто обикновени калтаци, минавали през трупове и разбивали чужди съдби, за да направят съмнителна кариера, да заемат важен пост, да получат някакво жалко признание и т.н, и т.н.; за всички тях единственото утешение, извинение, оправдание е, че времето е било такова, че така правели всички, че срещу ръжен не се ритало, че светът нямало да се оправи... А повечето откровено обвиняват за всичко... САЩ, НАТО, Европа, дори Горбачов, международното положение, фашистите – и току споменат нещо за ястребинчета и черни забрадки... (А истината е, че на гърба на шестте ястребинчета комунистите като ястреби разкъсваха и разкъсват тялото и душата на България и я докараха до неминуемата й гибел, която и тях ще повлече, колкото и да се надяват, че ще им се размине...)

След като откриха нефта, лъжейки от самото начало за някакви баснословно богати залежи, на нас ни взеха лозето и изобщо цялата обработваема площ за лично ползване на Милин кладенец. На това място, вече разорано от гъсениците на тежките влекачи, издигнаха сонда. По–късно, когато сондажът стигна до нефта и той бликна от земята, монтираха помпа, която започна с еднообразни движения на гигантска птица, която пие вода, да се кланя ритмично доземи и после бързо да се изправя. Нефтът обаче се оказа малко, изчерпан бе набързо и помпата изсмукваше от земните недра повече вода, кал и камъни, отколкото течно черно злато.

След насилствената колективизация това беше поредната планирана глупост на народната власт, която съсипа златното долнодъбнишко поле и изобщо целия топрак. Защото с годините броят на помпите нарасна, а нефтът скоро се изчерпа и за да работи рафинерията край Плевен, трябваше да докарват суров петрол отнякъде другаде...

И така продължиха нещата – нагоре по стълбата, която води надолу, – докато не падна комунизмът и не стана ясно, че политика трактор не тика и че целият принос на този „последен най-прогресивен строй в развитието на човечеството“ е, че просто безвъзвратно разруши един вековно установен бит и ред, където имаше място и за Бог, и за човек, и за труд, и за съзидание; а на негово място дойде организираният хаос на социалистическата планова некономика и отношения. Точно както на мястото на нашето лозе се появи помпата, която не донесе на никого нищо добро, а само унищожи.

Комунизмът не доведе и до създаването на някакъв нов, социалистически човек, а просто, както казваше вуйчо ми, „развали ората“. Но, погледнато от друг ъгъл, всъщност бе създаден все пак някакъв нов човек, който днес, след като рухнаха комунистическите табута и страхът от народната милиция, разкри, оголи, прояви истинския си (а)морален лик.

Да ме извинява целият другариат, но за да се изколцати за толкова кратко време, този хомо новус от по-преди си е бил изколцатен.  И кога е станало това, ако не по времето на народната власт, която е само евфемизъм за простащина, лицемерие, кариеризъм, връзкарство, ходатайства, на търсене „на работата лекото и на баницата мекото“, на уреждачество, нагаждачество, подмазвачество, пререждачество, маниачество и каквото още се сетите отрицателно човешко качество, порок, слабост?

Понеже злото не идва само, и тук всичко ставаше в комплект: популярният лозунг „Учи, за да не работиш!“ се пръкна именно по онова време. И още: „Ти земи некаква диплома, па после ще те уредим на убава работа – да си клатиш крачката и да прибираш заплата!“ Спекулираше се с изконното желание на българина да си изучи децата – нещо, което той е лелеял още от предвъзрожденски времена, но не за да не работят, а за да бъдат грамотни, горди и да знаят „своя род и език“, а не да се срамуват, че са българи...

Баба, например, беше завършила трето отделение и можеше да пише и чете; и това й беше достатъчно. Като поотраснах, може би вече бях в 7. клас, се осмелих да споря с нея, а поводът беше дали съществуване Бог. Нали атеистичното възпитание в училището и цялата обществена среда бяха ми промили достатъчно добре мозъка, аз често й опонирах в тази връзка. За да я убедя, че Бог няма, прибягнах до помощта на чужд авторитет  - занесох й да прочете книгата „Библейски сказания“ от Зенон Косидовски, която наскоро бе пожънала голям успех у нас. Както е известно, в своето съчинение авторът доказваше с потвърдени и от археологията факти, че в основата на много от библейските митове всъщност лежат исторически събития със съответните си научни аргументации. Баба прочете бавно книгата, но това не я разколеба, а напротив - тя дори откри в нея поредните доказателства, че Бог съществува! Ето така тя възприе в своя полза твърденията на Косидовски, че библейските събития са се случили наистина!

Освен да получи някаква минимална грамотност, българският селски човек е бил наясно, че трябва преди всичко да се работи („Голема амалогия беше, ама си беше наше!“), а не под път и над път да се подмятат дипломи с мнимо покритие и без реализация. Та нима не беше и не е пълно с дипломирани хора, които не са работели и ден по „специалността“ си, като някои дори се хвалят с това!

Пълното разминаване и до днес между действителните нужди на живота и раздаваните на калпак дипломи са най-яркото доказателство за безцелното учене и празно образоване, което създава единствено хора с големи претенции. И е важно да се повтаря, че този процес не е от вчера, а води началото си именно от комунистическата ера. Така че американците и пазарната икономика не носят никаква вина.

Ето защо едно време от село един на хиляда е излизал, за да стане човек. Но пък той е ставал Захарий Стоянов, например. А при народната власт да се вземе диплома не беше проблем – само пълните тъпанари не можеха да изкарат поне някой ПУЦ или Рабфак; но пък тях ги пращаха преди казармата да карат шофьорски курсове, за да управляват после надуто и наперено трактори и камиони за нуждите на безсмислената индустриализация, която паралелно със съсипването на селското стопанство унищожаваше и природата и в резултат окончателно отскубна като стрък – с корена – българина от земята.

Докато на село не останаха да бъхтят само баби и дядовци, които пък обикновено бяха ... звеноводи. Пуста мъжка гордост! Като на петел на бунище... А на комуниста политиката, впрочем, винаги е била да бяга от мотиката. Особено когато с тарикатския си селски ум е осъзнал възможността да се скатае, да изкръшка, да стане началник, да не работи прав пред струга, а да залепи задник на стол в топла канцелария. И да командва, като свежда надолу, т.е. до знанието на трудовий колектив, партийните повели, задачи и срокове, пращайки съответно лъжливи доклади за преизпълени насрещни планове в съкратени срокове към висшестоящите в йерархията нагоре.

Леле, колко станаха маймуните на клона! Нароиха се безчет институти, учреждения, комитети, развойни бази, комисии, школи... Понеже в науката и изкуството нямало малки и големи народи, България се напъна да става нация техническа, космическа, спортна, антарктическа. Щерката на правешкия табладжия  - Людмила, най-сериозно с тюрбан на глава реши да създаде отпърво хармонично развита личност, после се отказа и започна да я прави многостранно развита, докато тя не стана в крайна сметка много странно развита...

Междувременно надстройката беше в привиден възход. Във всеки окръжен град – театър, в по-големите градове – опери, филхармонии, оркестри. България бе обявена за република на художествената самодейност, провеждаха се безмилостни прегледи и спартакиади, на гърдите на народа блесваха златно-тенекиени плакети, медали, ордени, звания, ленти, звезди, „Знаме на мира“, „Единство, творчество, красота“... Герои, герои, герои...и мании, мании, мании...

Даже в днешно време другариатът почете не къде да е, а в самата светая светих на българското знание - Алма матер (естествено, с благословията на преданите на Партията университетски ченгета) с международна конференция, мола ви са, 70-годишнината на Людмила, по време на която и възрастни, и по-млади люде се надпреварвали да анализират, хвалят, възпяват напредничавите й идеи, което не е нищо друго, освен грубо словоблудство и безсрамно купуване на индулгенции за личното, но щедро заплатено падение на видни блюдолизци от обкръжението и епохата на Тюрбана.

Наблегна се и на спорта – бяха обрани като зрели плодове от села и паланки всички по-яки и здрави момчета, що бяха при капитализма горди, скромни и работливи каруцари, за да се преобразят те в още по-горди джелезни момчета с медали и олимпийски титли, побеждаващи по световните тепихи и терени спортистите от високоразвитите капиталистически страни, като по този начин натриваха носо на класовио враг и дори на империализъмо, демонстрирайки безапелационно превъзходството на социалистическио начин на живот над капиталистическио.

Неслучайно днес ще ги видим в първите редици на мутрите, защитаващи комунизма, Партията, Паметника на съветската армия, правото на Раша да окупира където и каквото си реши... Защо ли? Да не би да е от (зло)употребата на анаболи? Но анаболите на лъжата, преструвката и лицемерието.

Да приемем, че това са били добри намерения. Но нали за осъществяването им  им е била нужна съответната адекватна икономическа, а не идеологическа база. Народната власт забрави какво е писал иначе големият виновник др. Маркс, който поне е разбирал основното: не бива надстройката да надвишава базата. Защото ще я премаже. А точно това стана. Не можеше с баби на село и с ученически и студентски бригади да се развива селско стопанство, което да изхранва надстройката.

Чудовищното престъпление на колективизацията в комплект с безумната индустриализация удари и уби именно селото. Трудът там остана нископлатен и непривлекателен (ало, кво стана с изравняването между града и селото и умствения и физическия труд?); хората намираха начини да се измъкнат и да избягат от село; градовете, въпреки ограниченията за придобиване на жителство, се препълваха с нови и нови жители, за които трябваше да се строят нови и нови панелни гета... Защото е ясно, че естествено възникналите проблеми в хода на човешкото развитие могат да се разрешат по някакъв начин, но изкуствените – никога. Тук даже не искам да споменава друг голям проблем – изпревареното от техническия прогрес на съответния духовен и морален капацитет. Не може да слезеш вчера от каруца и утре да станеш шофьор на автомобил. Нали кръвта вода не става? Това води до страшни деформации и не се е променило и до днес, когато техническите средства са общодостъпни и когато мобилният телефон попада в ръцете на многобройния лумпениат, за да си бъбри той глупости на висок глас из средствата за градски транспорт, а не за да си уговори кратко и ясно и делова среща. 

Като си помисля само, че до 70-те години на 20. век в автобусите и трамваите имаше табели с възпитателни предупреждения като: „Културният човек говори тихо“, „Не заговаряйте шофьора по време на движение“, „Не яжте храна в превозното средство“, „Не плюйте по пода“ и други подобни! Беше станало пределно ясно, че народът си е по своему прост, което на село може да е изглеждало екзотично и някак безобидно, но в града се превръща в качествено нов продукт: простотия.

Десетина години след появата на табелите изведнъж се поде нова кампания, в която с партийна гордост се изтъкваше, щото българинът вече бил станал културен, цивилизован нов човек и такива табели просто били, видите ли, обидни за него! И табелите бяха откачени... Но нито те можеха да цивилизоват някого, нито простият стана културен. Простият стана простак, защото когато управляват простаци, простащината е модерна.

Междувременно неимоверно нарастваше лавината от партийни членове, които в по-голямата си част бяха чисто и просто обикновени кариеристи. Дори да не станеха големи началници, все се надяваха на някакви облаги, привилегии и по-голяма сигурност. Ако някой си мисли, че това не е деморализирало окончателно хората и обществото, просто си криви и без това кривата душица. Макар че не личеше така, както сега (и дори не се и прикрива, а нагло се демонстрира, по парвенюшки, по лумпенски), определящи тогава станаха всички възможни отрицателни черти на човешката природа. Комунизмът ги издигна в абсолют, а вицовете за Шопа се превърнаха в нарицателни и изразиха най-пълно моралното падение на обществото при народната власт.

Така че ако днес се говори за някаква духовна криза, нека е ясно и на другариата, и на народо, че кризата не е паднала от Марс, а от Маркс. Тя е логично, естествено продължение с модерни, чалгарско-силиконови средства на същата духовна криза, зачената и достигнала при комунизма своя апогей, като продължава и днес неуморно своя възход надолу.

А ако все пак нещо хубаво се е случвало в живота, то е ставало не благодарение, а въпреки комунизма.

 

6.

Но да се върнем на... паяците. Както споменах, най-често ги ловяхме в двора на техникума по нефтодобив. Прескачахме невисокия зид и необезпокоявани от никого, се отдавахме на вълнуващото развлечение-приключение. Нали беше ваканция, нямаше кой да ни види и чуе.

Дупките на земните паяци се откриват лесно, защото са разположени на гола земя. Излъже ли се обаче някое насекомо – бръмбар, мравка, пеперуда – да надникне в дълбоката отвесен отвор, това й беше виждането. Паякът мълниеносно се изстрелва от дъното, където е леговището му, и сграбчва невнимателната си жертва за тънкото вратле.

Ловяхме паяците по много прост и хитър способ: на самия край на здрава връв залепвахме топче дзифт и го пускахме в дупката. Само след секунди дръпваш леко, за да се увериш, че паякът е захапал топчето, и бавно-бавно издърпваш връвта; горкият земен паяк така захапва дзифта, че не може да измъкне от лепкавото топче големите си и страшни – зъби, и за нула време се озовава в кибритената кутийка... Там, ако вече има друг паяк, започват ожесточени схватки между двете насекоми, които с невинна детска жестокост наблюдавахме и обсъждахме развълнувано. Паяците бяха нашите гладиатори, а ние – весталките, които сочеха с палци надолу: „Смърт!“

Друго занимание ни бяха игрите в селския парк, където се намираше лятното кино. В единия край на парка се тъмнееше плитко изкуствено езерце, над което – на най-тясното място – майстори бяха сковали гърбаво мостче с дървени перила от двете страни. Край езерцето имаше и алпинеум, растяха дървета, храсти, много цветя.

На другия край на парка стърчеше невисок фонтан насред кръгъл плитък басейн с червени рибки. Паркът беше ограден с висока ограда. Вътре се влизаше през параден вход с арка откъм площада, където в началото на август се настаняваше панаирът. Между площада и парка лениво течеше селската бара, чиито невисоки брегове бяха обрасли с бурени и треволяци. Затова пред входа на парка имаше малък каменен мост с плътни циментови парапети, покрити с гладък бял камък, върху които човек спокойно можеше да седне и да си клати краката над течащата бистра вода.

Покрай оградата на парка растяха гъсти храсти, сред които се криехме, за да изпушим събраните по улиците фасове. Понякога разполагахме и с цели цигари, спечелени като награда от някого на някое от стрелбищата при точна стрелба с въздушна пушка. Цигарите бяха фемина – без филтър, но с лъскав накрайник от жълт станиол. Всеки, който умееше да прави кръгчета с тютюневия дим, се радваше на голяма почит и уважение, особено пред по-малките момчета, които още не пушеха.

Тъй като панаирът оставаше в село по цял месец, точните стрелци измежду нас осигуряваха на бандата редовно снабдяване с хубави цигари. Бяхме славна банда, но това ни бяха големите бели: да прескачаме оградата на парка, да хвърляме камъчета в езерцето и да пушим тайно сред храстите. А, още и ловенето на паяци и стрелбата с прашки по лястовици, врабчета и гугутки.

Ако това беше изколцатването, за което ме предупреждаваше баба, то значи не можах да се предпазя и се бях изколцатил. А ако беше нещо друго, значи не бях...

Често обаче си играех и сам в Горния двор. След като ни взеха и лозето, работата намаля – баба сама се грижеше за градините тук, а и то не беше кой знае каква работа. Приятелчетата ми помагаха вкъщи или някъде из къра и ако никой дойдеше да ме извика да си поиграем, аз си устройвах собствени забавления. Имах лък и колчан със стрели, повечето с тъпи върхове. Но имах и с остри върхове, направени от капачки за буркани, от които изрязвах с голяма здрава ножица триъгълно парче. После го свивах, съединявайки двата края в основата на триъгълника; получаваше се убийствено острие с конусовидна форма, което нахлузвах на върха на стрелата. С такава тежест и с няколко гугуткови пера, закрепени в другия край, стрелата можеше да прелети и 30 метра и да се забие в най-дебелата кора.

За мишена ми служеше дебелият ствол на старата черница, която растеше от памтивека между сламалъка и коша. Бях си направил обаче само няколко смъртоносни стрели и ги криех на сигурно място в някоя ниша. Не ще и дума, лък с такива стрели си е сериозно и опасно оръжие. А с тъпите стрели се целех в кокошките и петела, които, колчем ме видеха въоръжен, се изпокриваха, та рядко ми се удаваше възможността да отстрелям някоя птица.

Вечер пък седях на пейката с баба да позяпаме Движението. Баба държеше бастоня си с две ръце и често-често кимаше с глава, отвръщайки на многобройни поздрави. По тротоара също бавно крачеха хора, спираха се при нас, разменяха с баба по някоя приказка, а сетне продължаваха към центъра.

Ще вметна, че на нашия тротоар се извисяваха две-три зимни круши, които тук наричаха присади. Те ставаха много едри и зрееха сигурно чак до ноември, ала пак си оставаха зелени и твърди. Бяха продълговати, сочни и имаха чуден вкус. От тях приготвяха основно много хубаво сладко. Инак по тротоарите на улиците в селото растяха предимно черници – бели и черни. Хората масово отглеждаха копринени буби, а те, както се знае, се хранеха само с листа от черница.

Няколко пъти чувахме буби и ние – бубарниците бяха разположени в малката стая на горната къща. Беше и любопитна, и малко неприятна гледка да наблюдаваш как тези така или иначе гъсеници хищно нагъват и опустошават стотици и хиляди черничеви листа. Бубите приключваха този етап от живота си, като се завиваха с произведената от тях самите копринена нишка, а само след няколко дни се превръщаха в бледожълтеникави пашкули, които баба предаваше в бубарския пункт...

Понякога отивахме и ние с вуйна да се поразходим към центъра, включвайки се в Движението. Но не стигахме до края, ами се отбивахме при циганина Караман, който вече бе изтъркалял количката си от нашия коридор, където я оставяше да домува през лятото и есента. (Макар че тя оставаше и през нощта там, никой не казваше, че нощува.)

Караман обикновено заставаше с количката си под уличната лампа на ъгъла на първата пряка на главната улица; недалеч отлява на тази пряка беше сградата на зимното кино.

Спирахме с вуйна пред количката и тя нехайно го заприказваше. Караман се усмихваше широко и разкриваше едни много смешни големи като на кон и пожълтели от тютюна зъби. Мършавото му кафявочерно лице почти не се виждаше на мътната светлина на лампата, обаче зъбите му блестяха.

Стои си той зад количката и току се провикне с напевен глас:

– Семки, молим! Убави, пресно изпекани семки! Тиквено семе, молим! Убаво изпекано тиквено семе!

Количката имаше вместо капак две стъклени витринки, които се приплъзваха в специални жлебове по дължина от двете й страни. В едното отделение Караман държеше черният слънчоглед, от който продаваше на чаша. Или я изсипваше направо в дланта на купувача, или му напълваше, ако мющерията пожелае, по-малка или по-голяма фуния от бяла хартия. Когато нямаше клиенти, Караман димеше с цигарата и свиваше фунии.

В другото отделение на количката той държеше останалата си стока. Ако някой клиент поискаше нещо друго, а не слънчогледови семки, Караман плъзваше витринките към другия край на количката и изваждаше я пакетче фъстъци, я пликче с бонбони, я бензинова запалка. Но запалки продаваше много рядко, тъй като на село масово се ползваше кибрит.

По някое време вуйна със светкавично движение грабваше шепа семки. Караман съвсем леко се намръщваше и усмивката му залязваше, но той дума не обелваше, защото и без това си държеше количката в нашия коридор, без да плаща никакъв наем. Изражението му обаче казваше: „От мен да мине!“

Караман беше голям майстор в своя занаят. Семките бяха едри, чупеха се лесно с характерен пукот, който не се чуваше само заради селската глъчка, и бяха изпечени и осолени таман, според вуйна.

Понякога прекарвах вечерите в Спортния клуб и гледах как възрастните играят шах. Така научих шаха – с гледане. Спортният клуб се помещаваше в наш дюкян – една от стаите  в предната къща. По професия вуйчо беше бръснар. Баба и дядо го проводили още навремето в София да учи занаят. И добре се бяха ориентирали: друга бръснарница в селото комай нямаше. Вуйчо можеше не само да бръсне, но и да подстригва. Клиентелата му беше голяма – всичко мъжко от селото прибягваше до неговите услуги.

Вуйчо имаше още ръчни машинки за подстригване, остри ножици, кутия с бръсначи, кожен каиш за точене, лъснал и опасно изтънял в средата от употреба, гребени и съд с дезинфекционна течност, в който ги киснеше. Имаше и стол с висока облегалка и облегалки за ръцете, дървен шкаф с умивалник и чекмеджета отстрани, върху който беше закрепено голямо огледало с лъскава кафява дървена рамка.

Обаче и „народната“ власт хич не го бръснеше... И той не винаги можеше да си упражнява занаята: това зависеше от капризите, нагласите и настроенията на „народната“ власт и на нейното класово-партийно отношение към частните занаятчии. Тя ту им даваше право да работят частно, ту им забраняваше. Това се беше случвало няколко пъти.

По същия начин бяха постъпили и с бащата на моя съученик Емо Тупара от Пета гимназия „Иван Вазов“ в „Борово“. Бай Тошо беше ръкавичар и кожухар по професия, а ту му затваряхяа дюкяна, ту му дозволяваха да се труди честно и почтено, за да изкарва, без да експлоатира никого, прехраната на собственото си семейство!

С Емо бяхме големи приятели. Той обаче не щеше да учи, а с голямо желание тренираше бокс и ми показваше ъперкъти, крошета и подскоци, защото бокс се играе не само с юмруци, а и с крака. Класната – другарката Георгиева - ми възложи в десети клас да помагам на Емо в ученето и в писането на домашните. Имало някакво указание по-добри ученици да бъдат прикрепяни към по-слаби, за да им въздействат положително в учението.

Ходех у Емови сутрин да учим заедно по литература. Докато четяхме, изпивахме цяла кана домашно вино, замезвайки с домашен суджук, и двете благини собствено производство на бай Тошо Ръкавичаря. Много добро – привидно леко и затова пивко – му беше винцето, но всъщност бе и доста силно, така че двамцата с Тупи се наквасвахме едно хубаво още  преди обяд. Така и отивахме на училище – направили главите и в много весело настроение, но успявахме да скрием причината за него от учителите. Веднъж през голямото междучасие не ми стигнаха парите за сандвич. Тупи си беше купил голям сандвич с дебърцин, който стърчеше от хлебчето поне един метър. Поисках му и той с готовност ми подаде дебърцина към устата. Но понеже обичаше да погажда номера, в последния момент дръпнал сандвича и си подложил средния пръст. Точно този момент го бях пропуснал, но ми стана ясно веднага, след като бях налапал голяма част от пръста му и с все сила го захапах; нали подозирах, че ще дръпне бързо сандвича и няма да мога да си отхапя хубаво парче.

Викът на Тупи огласи цялото училище, той си сложи пръста между коленете от болка и взе да вие като койот в мъгла. Събра се целият коридор да гледа и да се чуди какво е станало, а аз се превивах от смях, защото знаех, но си траех.

Важното е, че Тупи изкара четворка на изпита, и то със знания, а не както досега – с преписване и подсказване.

Та и вуйчо ту окачваше, ту сваляше фирмата, на която беше написано косо с малки букви в левия ъгъл „бръснарница“, а с големи прави и на голямо разстояние една от друга – „ГРАФА“. Такова беше прозвището на фамилията – графовете, произнасяно ето така: графеата. Казваше например: „Това е тоа и тоа, он е от графеата...“

Когато му забранеха да бръсне, вуйчо откачваше фирмата от куките над дюкяна и я смъкваше в мазето за по-добри времена. Тогава бръснарницата се превръщаше в спортен клуб „ЛЕВСКИ“, чийто председател беше той като запален спортен деятел и голям левскар. Баща ми беше от ЦСКА (тогава ЦДНА) и първоначално и аз бях цесекар, но вуйчо успя да ме превъзпита и направи левскар. (Пък и не е интересно в една къща всички да са от един отбор...)  Татко ни водеше с майка на мачове по времето, когато стадионите бяха пълни и се играеше по-истински футбол. Сега българският футбол изобщо не ме интересува, защото той е едно от имената на мафията.

С други думи, когато вуйчо не беше бръснар, ставаше деятел левскар... По стените на клуба имаше големи плакати на „Левски“, знамена и знаменца, портрети на Гунди, Соколето, Фифи Перото – прозвището на дясното крило Павлов, ако не бъркам, и на други известни футболисти от синия тим, чиито имена вече не помня. Вуйчо продаваше тук билети за предстоящи мачове на селския отбор и за мотоциклетни състезания, както и лотарийни билети. В клуба можеше да се играе шах, както споменах, а вуйчо го поддържаше изметен и чист.

Край село имаше футболен стадион и дори мотописта – една от малкото писти в подобно населено място. Изобщо в този край хората си падаха по автомобилизма и мотоциклетизма. Неведнъж съм ходил да гледам футболни мачове от селското първенство в северна България и състезания по мотоциклетизъм. Това бяха големи събития в село и момчетията не ги пропускаше. Изпиваше се много лимонада и бира, изпушваха се много цигари и се изяждаха килограми слънчогледови семки, а накрая и реферите обикновено изяждаха по някой и друг ритник от разярените запалянковци на падналия отбор, въпреки че винаги ги пазеха по двама униформени милиционери. Забелязал съм, че футболът още оттогава, освен емоционално преживяване, е и важен отдушник и възможност за българина да протестира срещу световната неправда, без да си рискува главата.

Най-добрият шахматист в селото беше един мълчалив еднорък мъж с голяма, но плешива глава, със силно обгоряло от слънцето лице и с почти сини устни, може би защото непрекъснато ги хапеше, а това явно му помагаше да се съсредоточава и да мисли. Той биеше всички наред, дори и когато играеше от самото начало на играта без царица. Все пак веднъж аз успях да го победя и той много ме похвали. Но го бих без царица. Играеше ли с царицата, ни кой не можеше да му излезе насреща.

 

7.

Когато все още ходехме на лозето, едно от любимите ми занимания беше да броя вагоните на преминаващите влакове. С пътническите беше лесно, защото вагоните бяха не повече от пет или шест. Товарните обаче имаха многократно повече и понякога се случваше локомотивът да се е скрил зад единия завой, преди да изскочи последният вагон иззад другия завой! Такъв влак, значи, возеше поне 40 вагона, защото дъгата на завоя срещу нашето място бе много, много голяма!

Броенето не беше никак лесно, защото скоростта беше висока и вагоните просто се сливаха един с друг, особено когато бяха еднакви, например конски. Имаше обаче и други видове вагони – някои открити с нисък борд, други без бордове, само с къси стълбчета в четирите ъгъла и в средата, а трети прелитаха пред погледа с по една гола платформа... Когато обаче бяха закачени вагони от различен вид един зад друг, по-лесно можех да ги различавам и преброявам. Но никога не бях сигурен дали не съм пропуснал някой или пък не съм преброил един или два повече! Ставаше ми чоглаво, обаче нищо не можеше да се направи – влакът вече бе отминал и пронизителното изпищяване на локомотива означаваше, че влакът наближава гарата в село Ясен. Тракането на колелетата обаче дълго-дълго отзвучаваше в нагретия въздух.

Пътническите влакове пък обичах да ги... изпращам. Колко пъти изтичвах към линията, за да мога по-добре да различавам хората, застанали прави зад прозорците (някои пушеха, виждах дори от това разстояние), и за да им помахам за поздрав! В онези далечни години хората все още не се бяха изколцатили или развалили съвсем, както стана по-късно, и аз с огромна радост виждах как десетки ръце ми отвръщат с кратко махване или просто с разтворена длан! Ставаше ми много драго при мисълта, че толкова хора ме гледат и виждат, гледат и виждат баба, която нещо се шушка из градината или лозето, гледат към нашия геран с високото геранило с кобилица и може би се питат кои и какви сме ние – и така с баба не бяхме сами в цялото това огромно, пусто, потънало в слънце, зеленина и мараня пространство.

Веднъж в късния следобед, след като си бяхме свършили работата и се канехме да се прибираме, от един открит вагон на профучаващия товарен влак се откъсна грамадна дебела талпа; явно товарът във вагона не беше укрепен както трябва и талпата се бе изсулила лека-полека от единия край.

Веднага спрях да броя вагоните. Преди още талпата, описвайки дъга и завъртайки се един-два пъти във въздуха, да тупне върху склона на насипа и баба да успее уста да отвори и да викне подир мен, аз вече бях преполовил разстоянието до линията. Прескочих с лъвски скок баричката на тясното място, изкатерих се до половината на склона и сграбчих талпата по средата. Тя беше дълга поне пет метра, съвсем бяла, прясно рендосана и неочаквано лека, защото беше чамова. Върнах се също на бегом и я отнесох направо до каруцата, където баба вече беше освободила място за неочакваната придобивка. Дъното на каруцата се състоеше от три широки дъски и ние леко плъзнахме талпата точно по средата. Тя беше по-дълга от каруцата, затова баба махна дъсчената преградка, която стоеше в предния край напречно между двете ритли, за да ни предпазва от опашката на кравата, и разположихме чамовата талпа така, щото тя щръкна с по един метър отпред и отзад на каруцата. Поставихме обратно чергите, ямурлука, торбата и останалия багаж – връхни дрехи (на село никога не се отива някъде без хляб зимъска и без дреха лятос), мотики, сърпове и друг инвентар.

Никой от нас не си задаваше въпроса за какво ще се използва талпата. На село дървеният материал има толкова широка употреба, щото ничие въображение не би могло да предположи, че само след няколко години ще разбичат в дъскорезницата тази голяма дебела бяла чамова талпа и от нея ще сковат ковчега на дядо Савко.

Аз не ходих на погребението – понеже съм бил още малък, решили да не ме водят, за да не се разстройвам, пък и бяхме почнали вече училище.

Когато дойдох в Дъбник през следваща ваканция, първо отидох в горния двор и се качих на сламалъка, за да потърся талпата, където с баба я бяхме скрили под сеното (нали беше държавна, народна, социалистическа собственост, пък ние не я предадохме, ами я прибрахме, та баба я беше страх), но не я открих и много се зачудих за какво са я употребили. Когато научих след време, изпитах тягостно чувство, примесено с необяснимо удовлетворение...

Като идваха на лозето всички, ставаше много шумно и весело. Това се случваше, когато трябваше да се прибере реколтата, например гроздето. (От гроздето дядо правеше вино и вареше ракия. Всяка години ни пращаха в София по влака  малко петдесетлитрово буре с канелка. Татко наливаше всяка вечер вино в малка стъклена кана и се виждаше, че то е тъмночервено на цвят и гъсто; имаше и хубав аромат, но на мен ми горчеше и се мръщех, когато татко ме подканеше да го опитам; много по-късно виното взе да ми се услажда.)

Тогава работехме здраво и почти без приказки. Но още преди да почнем гроздобера, баба откъсваше от различните сортове грозде по няколко чепки, дядо връзваше на геранилото нова блестяща поцинкована кофа и изваждаше от дълбокия кладенец прясна леденостудена вода, в която баба пускаше набраното грозде да изстине. От това грозде ядяхме на обяд за десерт, като се надпреварвахме кой по-бързо може да къса зърна и да ги пъхва в устата си. Дядо беше най-добър в тази дисциплина  и никой не можеше да го изпревари!

Обядвахме на сянка под черницата. Баба постилаше шарената черга на тревата, слагаше по средата торбата, която донасях от каруцата (където тя бе висяла окачена на някоя от ритлите, за да не я нападнат и налазят вагарци), изваждаше цялото й съдържание върху чергата и нареждаше хляба или питата, сиренето, сланината, дървените похлупци с шарена и бяла сол. Дядо нарязваше хляба или разчупваше питата, някой друг откъсваше от градината домати, чушки, сладък воден лук. Не помня да е имало случай нещо да сме връщали в торбата обратно, всичко омитахме!

През горещите августовски вечери, когато небето беше съвсем ясно и звездите се виждаха отлично, разтварях картата на звездното небе от сп. „Космос“, която бяха публикували фолийно на части в четири поредни броя на списанието; фолиата трябваше само да се освободят от телчетата и да се прилепят едно о̀ друго. С часове местех поглед от картата към черното като катран небе, където звездите трептяха като живи, и упорито търсех сред звездите очертанията на съзвездията. Не мога да опиша с думи радостта, която ме обземаше, когато откриех на небето някое съзвездие, което да съответства на някое от картата. (Изключвам Малката и Голямата мечка – те можеха да се познаят и без карта...)

По онова време ме беше увлякла научната фантастика и не признавах нищо друго. Благоговеех пред името на Станислав Лем, а повестта „Непобедимия“, която публикуваха в поредни броеве на „Космос“, направо ме беше обсебила. Очакването на следващия брой беше истинско мъчение, защото дълбоко ме вълнуваше драмата на изпадналите в беда на чуждата планета космонавти и час по-скоро исках да науча какво ще стане по-нататък с тях. Друг преводен разказ, от който бях поразен, бе „Честността е най-добрата политика“. Не помня името на автора, но основната поука от него ми стана още тогава един от водещите принципи в живота – за добро или зло.

И до днес изпитвам влечение към научната фантастика. Само че към по-старомодните автори и теми. В днешно време няма големи писатели фантасти, защото науката напредна твърде много; вече не е приемливо да се фантазира с такова необуздано  и дори инфантилно въображение, което изобщо не държи сметка на правдоподобността на изложението и се интересува главно от човешките взаимоотношения и конфликти, независимо дали се случват на земята или в дълбокия космос.

Когато имаше пълнолуние, трудно можеше нещо да ме откъсне от моите наблюдения. Ех, как си мечтаех да имам телескоп, дори и малък! Прочел вече „Ян Бибиян“,  бях сигурен, че съществуват и лунно царство, и лунни хора, въпреки че научно в сп. „Космос“ и дума не ставаше за това.

Веднъж, когато нощното небе бе катранено черно, а луната – надвиснала току над покрива, аз я посочих възторжено на баба, а тя кратко каза:

– Да, много убаво се вижда! И човека убаво личи!

Останах като поразен:

– Кой човек, ма, бабо? Къде е?

Баба на свой ред ме загледа учудено, без да разбира, че й се сърдя, задето не ми го показва по-точно. Аз виждах само тъмни и по-тъмни петна върху блестящата повърхност на земния спътник. който светеше с отразена от слънцето светлина. Човек не успявах да видя! Тогава баба стана по-разговорлива:

– То целата луна е човешко лице, сине!

Тогава и аз се загледах по-внимателно и пред очите ми неочаквано се появи истинска човешка физиономия, леко наклонена встрани, с ясно очертани уста и различаващи се едно от друго очи, които ме гледаха строго и мълчаливо отгоре, а устата сякаш бе застинала в трагичен вик. Сега винаги, когато има пълнолуние, от пръв поглед различавам Човека на луната, спомням си обяснението на баба и, без искам, въздъхвам. Нямам обяснение защо.

След като ни взеха лозето, вече нямаше, както казах, толкова много работа, освен вкъщи. Баба съвсем се прегърби и ходеше, превита на две. Но и аз бях пораснал, не правех лъкове и стрели, не гонех кокошките из двора, не се катерех час по час на кайсията, освен когато ми се приядеше плод.

Всъщност по това време започнах и по-рядко да ходя на село – от училище през лятната ваканция вече ни водеха по лагери – на море или планина, на екскурзии, на есенни бригади. Игрите ми изглеждаха детска работа и понякога недоумявах как и защо съм правел едно или друго, което тогава ми е изглеждало толкова важно като хербариите например. (Въпреки това по-зряло отношение дълго време си пазех някои от стъклените топчета, особено едно „сирийче“, което беше много шарено и ми излезе доста скъпо, тъй като го размених с един съученик за джобно ножче и снимка на културиста Стив Рийвс. Той играеше ролята на Херкулес в едноименния стар черно-бял филм, дето го даваха в някогашното кино „Млада гвардия“ на бул. „Витоша“, което сега не съществува. Рийвс играешеи в други филми, но не ги помня.)

Ще прескоча погребението на баба през 1980 г., на което присъствах и от което имам снимка с всички роднини и близки, застанали зад ковчега на баба в долния двор. На снимката добре се вижда и лятната кухня с навеса, където се хранехме лятоска.

После дойде 1989 г. и се заговори за връщането на земята. Това наистина стана – върнаха ни имотите в реални граници, и то на същите места, с изключение на Върбака, за който уж нямало законни документи. А там и ливади сме имали, казваше майка. Но дядо толкова не искал да влезем в текезето, че не си описал всички имоти, а и дори признал по-малко декари...

Не беше никак случайно, че другариатът от висшите „ешелони“ на партийната власт организира десетки и стотици пленуми и конгреси на всякакви теми, включително и посветени на борбата с идеологическата диверсия, но така и не посмя да проведе подготвяния цели десетилетия пленум, посветен на проблемите в селското стопанство. Защото със сигурност са се били убедили самите те, че с текзесацията на селото са извършили не просто голяма грешка, а направо нечувано престъпление спрямо трудовия български селски народ. Та хората на село са се сдружавали и кооперирали и без да ги карат зорлем, лишавайки ги от собствеността им и недооценявайки огромната движеща сила на личния интерес. Баба и дядо и няколко други семейства на средняци например си били купили общо вършачка, която всички ползвали поред. Но при колективизацията и нея им взели, разбира се.

Както и да е. Майка ходи няколко пъти на село, когато връщаха земята на собствениците. Тя помнела и познавала толкова добре имотите из Милин кладенец, че от поземлената комисия се спитвала с нея на кого и докъде се простирал даден парцел.

Давахме земята под аренда на един или друг фермер, дори и на бившия министър на земеделието Венцислав Върбанов, който също беше дъбничанин. Но все нещо излизаше криво: арендаторите или бавеха много дължимите суми, или пък просто раздаваха не пари, а натура – брашно, олио или захар, а понякога и лев, и натура не даваха.

И майка се ядосала веднъж и продала всичката земя. То че е било на безценица, било е, ама и без това отдавна бяхме спрели да ходим в Дъбник, който, макар че вече се водеше град, си беше за нас нашето село. Така го наричаше и писателят Марий Ягодов. Той също е от Долни Дъбник и когато се засичахме в писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5, където се помещаваше тогава Съюзът на българските писатели, все за село си говорехме, за общите ни познати, за художника Илия Бешков. Той ми казваше: „Значи ти си от Графеата? Помня баба ти и дядо ти, ама други не помня от вас!“

Бай Марий не беше стъпвал в селото от 50 години и не искаше и да стъпи.

– Предпочитам да си го спомням такова, каквото беше по мое време! – казваше бай Марий, чието истинско име беше Мартин Петров Бочев.

Той ми подари книгата си „Древният път“, посветена на Горун (Дъбник), където някога минавал стар римски път, от който и до днес личат останки.

По-късно бай Марий издаде и биографичната книга за Илия Бешков „Големият най-малък син“.

Неговата майка – баба Пана, и майката на дядо били близки родственици. Майка добре помни и баба Пана, и самия Илия Бешков, който и лятоска носел кожен елек, но с козината навън, защото държал хлад, а между зъбите му винаги се премятал стрък трева; често свирел на обикновена дървена свирка, като се разхождал бавно из чаршията и мислел. А пък съпругата на Илия Бешков им преподавала в гимназията естествознание. Когато през войната англо-америконците започнали да бомбардират София, двамата с мъжа й били евакуирани в Долни Дъбник, където вълшебникът на четката и перото и без това си имал къща. (Да не пропусна да кажа, че в Дъбник има дом-паметник „Илия Бешков“. Намира се в лявата част на площада, точно преди входа за парка. А пък стените на механата, където още тогава се издигаше сградата на хоремага, са украсени с негови цветни карикатури и рисунки в уголемен мащаб.)

Кое село, дори и да е вече град, не би се гордяло с такъв знаменит талант? И до днес с удоволствие разглеждам неговите творби и си препрочитам откъси от „Словото на Бешков“. А посягам, ако намеря време, и към книгите на бай Марий...

С „моя дял“ от продажбата на земята на моето детство си издадох трите последни книги – двете „Славотерапии“ и „На 60 стихотворения“. Значи и това дължа на баба и дядо и на техния обикновен живот, изпълнен с много труд, превратности, неволи и тревоги, но и с много радости и тихо, скромно величие. Драго ми е най-вече, че толкова им бях помагал някога!

Затова с дълбока почит и благодарност като закъсняло възмездие посвещавам на светлата им памет тази малка повест на моето незабравимо детство за милиони.

 

 

април 2014 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух